 |
|
|
| |
|
Полезно |
|
Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена 
Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес |
|
| |
|
|
|
|
|
|
Споделена история от Други |
Мъката по загубен домашен любимец
преди: 7 години, 3 месеца, прочетена 1104 пъти
Здравейте! Преди два дни загубих котето си. Историята е дълга, за това ще започна от начало. Преди 7 години си взех коте. То беше игриво и много ме обичаше, както и аз него, но от време на време ставаше малко злобно и ме драскаше (както мен, така и родителите ми и брат ми), но ние въпреки това го задържахме. Всички много го обичахме, но то много често драскаше баща ми и татко се ядосваше и го биеше (като в такива моменти много съм страда, но нямаше какво да направя). И така минаха 6 години. Котаракът ми започна да се изхожда на всякъде, на килима, на дрехите, абсолютно навсякъде. Така родителите ми решиха да го заведем на двора на баба ми. В началото му беше трудно, но после свикна. Всеки уикенд ходех да го виждам, тъй като баба ми живее в града. Междувременно аз реших да си взема кученце, тъй като не издържах да прекарвам по-голямата част от дните си без домашен любимец, но го гледах в апартамента на другата ми баба, тъй като майка ми и баща ми повече не искаха домашни любимци. Така минаха няколко месеца, но се наложи да вземем кученцето вкъщи, тъй като баба ми имаше здравословни проблеми и нямаше как да се грижи за кутрето. И така взехме кученцето вкъщи, обичах го много (както и котето ми), котенцето ми вече се беше приспособило да живее на двора и дори му харесваше и всяка събота и неделя ходех да го виждам и да му се радвам. Минаха няколко месеца и един ден след като се прибрах от училище майка ми и баща ми ми казаха, че някаква кола е прегазила котето ми, което вече беше на 7 години). Изпълних се с мъка, молех се да не е било нашето коте, защото ние лично не сме го видели, някакви съседи са казали на дядо ми и баба ми, но котаракът ми така и не се върна. Умирам от мъка. Моля ви дайте ми някакъв съвет, не знам какво да правя, аз израснах с това животинче, приемах го за част от семейството, все още не мога да повярвам, че не е между нас. Знам, че историята звучи много сълзлива и банална, но това ми се случи, постоянно гледам негови снимки и не спирам да плача. Само като се сетя, че повече никога няма да го видя, ми се насълзяват очите. Моля ви дайте ми съвет, как да преодолея тази мъка, чувствам се ужасно виновен за смъртта на котенцето и мисля, че може да изпадна в тежка депресия. Благодаря, че прочетохте всичко това. Благодаря Ви предварително за съветите!!!
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 7 години, 3 месеца hash: 96776f2f60 |
|
1. Аз самата преди 5 месеца загубих котарака си, избягал беглеца през нощта.. Страшна мъка, още като гледам снимки и се разплаквам, вероятно винаги ще е така. Първите седмици живота ми се превърна в ад, а за първите дни да не ги говоря, не бях на себе си. Болката ни може да бъде разбрана само от хора които са я изпитали, дори най-близките ми хора не ме разбраха това, въпреки че бяха до мен. Тези които не са токова привързани към животните и нямат силна емоционална връзка с природата вероятно никога няма да разберат.
Взех си нова котка, но никога няма да забравя моят котарак, той беше част от мен. Надявам се само някой да го е прибрал и да го гледа.
|
| преди: 7 години, 3 месеца hash: 9f84df0acd |
|
2. Много добре те разбирам. Имала съм коте и куче и загубата им ми разби сърцето. Особено на кучето, което му се случи същото като твоето коте и аз се обвинявах. С времето болката отшумява... Ако искаш си вземи друг домашен любимец, така ще си отвлечеш вниманието. И моите родители не искаха домашни любимци и аз си ги взех едва като завърших училище. Странно, родителите ми много ги обичаха след това. Сега, когато вече съм със свое семейство, държа снимките и на двете ми животинки на полицата. Така сякаш са все още с мен.
|
| преди: 7 години, 3 месеца hash: 24079c7a0e |
|
3. Напълно те разбирам... мина година от както зайчето ми почина.. Всеки месец в деня, който почина ми става все по-гадно.. Почина в ръцете ми и изпитвам някаква вина аз, въпреки, че го водихме и на лекар и го карах дори на сила да се храни имаше някаква болест, която така и на разбраха каква е.. опитах се да му помогна по възможни исе чувствах толкова безпомощна в последните му мигове, че единственото което можех да направя е да го гушкам и де рева докато викам "не, не ме оставяй, нее си отивай" сякаш беше вчера... Повярвай лек няма. Аз съм същата, ровя из стари снимки, плача често, просто това е емоционална привързаност, която не можеш да замениш.
Не можеш примерно да го сравниш като да страдаш по бивше гадже - хващаш нов, щастливи сте, стария не те интересува..
Не става така.. според мен доживот ще си носим болката, или до някаква степен в зряла възраст където все пак ще си спомняме колко сме го обичали. Това е живота, идваш, отиваш си. Трябва да го приемем за жалост. Съвети и помощи тук относно случая не зная да съществуват..
|
| преди: 7 години, 3 месеца hash: 0382e16ff8 |
|
4. От автора: Благодаря Ви за съветите, вече се чувствам по-добре, мъката намалява, дори мисля, че след време ще изчезне и ще остане само любовта и надеждата, че сега котето ми е на по-добро място!
|
|
|
|
| Коментари очaкващи одобрение: няма |
| ... |
|
|
|
|
