Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена

Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес

Коментари

Добави Коментар!

6.   Съвет: Измъквай се навън. Изглежда за мен вече е къно аз вече съм на 33 в същото положение от 12год. С годините става все по зле загубваш всички приятели нямам кой да поканя на гости на рожден ден и т. н. Ходих при психолог той ми каза да ходя навън и да се запознавам с хора. Чувствам се глупаво да изляза сам навън и да ходя безцелно някъде. И цял ден пред компа.

7.   Проблемът ти си има име, нарича се Social Anxiety Disorder (не знам дали има превод на български, доколкото съм запознат с милата ни родина се съмнявам), аз също го имам и шансовете клонят към това, че ще продължавам да го имам. Удари едно търсене в Гугъл за "SA Support" (ако не се лъжа това е най-големият сайт за индивиди като мен, автора и още няколкото хора, писали в темата; има към 53 хиляди регистрирани потребители) и хвърли едно око на форума на сайта, ако не за друго, поне би могъл да се припознаеш в темите, които се постват там и евентуално да се почувстваш "сред свои".

Иначе самият проблем е ужасно труден за преодоляване, да не кажа невъзможен. С увеличаването на възрастта става дори още по-трудно. "Излизането и запознаването" с нови хора, както и другият ми суперлюбим съвет "бъди себе си" няма да доведат доникъде, защото сами по себе си са малоумни. Запознаването с хора в реалния живат е адски труден процес за мен, първото защото в 99% от случаите става чрез “прехвърляне” – някой човек те запознава с друг човек, при мен първият човек просто липсва. Другото е, че просто намирам хората за скучни и както беше споменато по-горе – не мога да измисля теми за разговор. Отделно хората намират индивидите без приятели и познати за бъгнати и странят от тях. Разбирам ги, от антисоциални типове няма как да се извлече каквото и да е социално облагодетелство някога, не помага в подсъзнателното изкачване на социалната стълбица.

8.   оплаквате се, че сте самотници и няма с кой две приказки да си кажете, а в същото време 'хората били скучни'. ми като са скучни, стойте си сами и не се оплаквайте във форумите. на по-голямата част от човечеството останалите хора не са им скучни. хората са социални животни и виреят в общности и групи, помислете над това...

9.   Ха :) я по-ведро! 19 годишна съм, едва ли мога да помогна, липсва ми житейски опит, за да си позволявам да съветвам околните, но все пак - УСМИХВАЙТЕ СЕ :)
Не е нужно да си "общувам с вселената", "да предизвиквам красиви моменти в живота си със силата на мисълта" или да "изпращам положителни вибрации към космоса", за да се усмихвам, нали?
Вярвам, че желанието за живот, обичта към себе си и заобикалящото ни е нещо, което се възпитава от ранна детска възраст и родителите са тези, които ни учат как да обичаме живота и да му се наслаждаваме. А това е заложено в природата ни.. децата са най-щастливите създания ( редом с лудите). Та, ако няма някакъв химичен дисбаланс в тялото ви, не виждам причина за мрачни мисли и асоциално поведение. Малко желание и много усмивки!
Не е лош вариант и да пием по бира.. групово... ако модераторите са в добро настроение, може и да постнат мейла ми за връзка - downonme@abv. bg

модераторите са в настроение, но напомням, че е във Ваш собствен интерес да бъдете по-внимателен с контактите си чрез интернет. За да няма злоупотреба, ще отстраним адреса в най-скоро време. Молим за разбиране.

10.   Здравейте на всички!
Аз съм Йоана, на 26 съм, и имам същите проблеми от известно време, които както можем да се досетим и сами, макар и възникнал на по-късен етап от живота ни, водят началото си от най-ранна възраст и малко по малко ескалират.
Аз също не знам професионално как би се превел терминът, но "ходейки назад по стъпките" на формирането на подобно поведение, съм стигнала до извода, че всичко започва от страха, който води след себе си много личностни проблеми. Ако помислим логично защо не сме в състояние да "завръзваме" пълноценни социални контакти, ще открием, че най-вероятно ни е страх, че ще загубим нещо и затова сме склонни да отказваме да го притежаваме, за да избегнем болката от загубата. Добре ни е известно, че това ни пречи да изпитваме наслада от живота (което е и смисълът на живеенето), но въпреки съзнателното желание да го преодолеем, в нас работи нещо, над което очевидно нямаме власт (подчертавам, че не съм специалист във психологията) и то са утвърдените мисловни модели, които сме придобили в най-ранно детство, когато се е формирала психиката ни. А хипотетично, след като са били създадени, те подлежат и на разрушаване. Или поне на осъзнаване и преработване (не мога да кажа как става на практика). Например, когато си бил на 4, 5, 6 години, баба ти не ти е позволявала да си играеш с кукла, която най-примамливо е стояла опакована на нощното ти шкафче, и изводът, който си си направил тогава от ситуацията е, че ти не заслужаваш да притежаваш този желан предмет. И започваш един живот, базиран на това убеждение. Тук ти нямаш одобрението на най-близките си хора и оставаш с впечатлението, че желанието ти е грешно, че нямаш право да имаш това, което искаш и т. н. И ако подобно поведение от страна на близките ни значими хора е системно, то се затвърждава и ти се превръщаш в един самотен и страдащ човек, защото вярваш дълбоко, че не си достоен да получиш това, което искаш. Започваш да поставяш под съмнение желанията си, себе си, правото си на съществуване дори. Ако си загубил близък в ранно детство и много те е заболяло, придобиваш рефлекс да не се сближаваш с никого, заради страха да не те заболи пак.
Мога да кажа, че културата на възпитание на деца в България (а и не само) е била и е все още на много ниско ниво. Родителите ни несъзнателно (искайки да ни дадат най-доброто! ) са създали едни хора с ниско самочувствие, които не могат да намерят място за себе си в този свят и по тази причина предпочитат да го изолират. И държа да подчертая, че и те не са виновни, въпреки, че ние имаме склонност да ги обвиняваме, за да не се чувстваме ние самите виновни. Но да " разпънем виновника на кръст" няма да има никакъв положителен ефект и няма да ни освободи от гнева. Въпреки това и през тези чувства ще минем.
Аз съм все още много объркана по въпроса. От известно време ходя и на психолог и пробвам какви ли не нови и нови неща и се оказа, че когато почнеш да работиш по въпроса, става още по-трудно, защото се сблъскваш със всичките си страхове, а ти именно затова си станал асоциален... за да се скриеш от тях. Това е своеобразна пандорова кутия. Твоята собствена. И въпреки това, макар и по-лесно, би било по-лошото решение да се криеш и да не се опитваш да работиш по въпроса, на колкото и години да си. Перспективата да се криеш и да ставаш все по-зависим от собствения си вътрешен Ад, е пагубна за душата, която има нужда от свобода, за да бъде щастлива. Малко пропагандно звучи, но е вярно. Ние сме жертви на собствения си ум и врагът е вътре в нас, което е страшничко и много объркващо. Капаните на ума ни са много, минаваме през всякакви състояния, често се въртим в кръг, понякога изпадаме в себеотрицание и често не сме уверени в добрия изход, но верният избор е да продължаваме.
Аз от скоро време опитвам да се доверявам на хората, колкото и да е против убеждението ми, че на никой не мога да разчитам (което също е абсурдно грешен мисловен модел), защото да оставаш сам (което е желание на "болния" ни страдащ психичен свят), само задълбочава състоянието. Ние страдаме поради усещането за липса на чиста любов и колкото и абсурдно да звучи на фона на съвременната реалност, абсолютно всички хора имат нужда от нея, а отрицанието и е резултат от страха, че ще ни бъде отказана. Пробвайте се да общувате и да видите и други гледни точки и, колкото и да е трудно понякога да се разберете сами, споделяйте това, което се случва във вас с хора, на които имате доверие, че няма да ви низвергнат. Може да споделите и на мен тук, ако искате! Споделянето е важно, колкото и да не ни се иска да се представим в "лоша" светлина. Всичко това е съвсем човешко и всеки носи в себе си някакви аспекти от това състояние, просто го проявяваме по различни начини.

11.   "Отделно дори да ми дойде някоя мисъл на езика, рядко я казвам защото се притеснявам че ще звуча глупаво и ще стана за смях. Имам доста познати но малко приятели, може би точно поради тази причина. "

Момче, вземи се в ръце по-бързо. Всеки път, когато отлагаш да говориш - става блокиране в системата ти - в подсъзнанието. Всеки път когато не си даваш да говориш с някого, става контра-ефект и се натрупва ОЩЕ СТРАХ И ОЩЕ СТРАХ. Някои ден този страх, ще стане много, ще ти изхърчат тапите и ще получиш най-вероятно депресия или още по-зле - дереализация или деперсонализация или в най-тежкия случай - Паническо разтройство.

Toва са програми които са завладели подсъзнанието ти и всеки път, когато се опиташ да говориш, ти ги блокираш и нищо не става. Трябва да добиеш повече смелост и просто това което задържаш - ДА ГО ИЗКАРАШ с едни яки викове ако ще. Винаги като усетиш страха, притеснението --> веднага атакувай с думи. Няма значение. Дори се опитай да направиш един тест--> говори свободно с хората по улицата.. ей така заговаряй ги без причина, запознавай се с тях. За да ти мине страха. Разбираш ли?

Изобщо причината не е в това, че нямаш приятели. Приятели ти трябват 2-3 най много. Познати - колкото щеш, бол. Опитай се да се социализираш малко от малко. Излизай из квартала/селото/града. Виж се със старите си съученици. Направи си фейс-бук профил - започни да чатиш с някои и излезте на вън! Спри да играеш комп. игри ако играеш. Започни да тренираш. Иначе ще се случи така, че да получиш нервна криза и тогава ше ти се разкаже играта. ТОВА СЕ ОТНАСЯ ЗА ВСИЧКИ! Който задържа, тапите след време изхърчат и край.

"Това че не мога да общувам добре с хората го отдавам до една степен и на родителите ми защото с тях въобще не говорим за проблемите, за моите тревоги и случки, а обсъждаме само общи приказки, които мен малко ме касаят"

Родителите не са ти виновни. Ти си виновен. Никой не ти е виновен. Търси вината в себе си - открий я и веднага Я РЕШИ и НЕ СЕ САМООБВИНЯВАЙ! Родителите са ВЪНШЕН фактор - те не са в глвата ти, нали? Кой е в глвата ти? ТИ! Твоя Ум и твоето Съзнание. Ти решаваш какво да правиш. Не и родителите ти. А това, че не можеш да говориш с родителите си означава, че си слаб и надут от вътре.

Напротив - придобий смелостта да говориш с тях. Кажи им всичко. Та те са ти най-близките хора. Как може така?

Ей, това общество.. се побръка вече. Все повече хора са тръгнали към психични разтройства.. ужас.

12.   Ми как да не се побъркват хората, като се отнасят с пренебрежение едни към други, а и към себе си често!? Но това за родителите е вярно. Ако ще да не получиш кой знае какъв ответ, говори, без да се притесняваш, че ще кажеш някоя глупост. Твърде много търсиш одобрението на другите! Научи се някак си сам да харесваш и одобряваш себе си. Твърде малко неща имат истинско значение в живота - това дали ще кажеш някоя глупост (к'вото и да значи това), е едно от последните. На никой не му пука много какво говори, изливай си всичко, без да се притесняваш!

13.   Здравейте. Моят проблем с общуването е от скоро, може би от преди десетина години. Сега съм на 37 и съм на 100 % сигурен от какво го получих. Имах доста приятелки и преди тази, която ми навлече този проблем. И така :
Бях на 22 години, когато се запознах със жена по-голяма от мен с близо девет години. Още в самото начало докато ходехме забелязах, че ме ревнуваше но не обръщах особено внимание на това. Когато заживяхме заедно тази ревност се превърна в АД но нямах смелостта да оставя, защото я обичах. Ревнуваше ме от всяка позната и непозната жена, не ми даваше да гледам ТВ. по кафетнета, дискотеки, кръчми никъде не излизах ме и си седяхме само в къщи. И така над седем години с нея. След, като се разделихме започнаха моите най сериозни проблеми с общуването. Станах прекалено затворен и срамежлив. От как се разделих с нея съм имал и други жени но за кратко, но не защото съм ги омайвал с приказки а защото имам чар. Това момче, което бях преди години вече не мога да го върна, не мога да завържа един смислен разговор. Не мога да седя сред познати, приятели да не говорим пък за непознати, устата все едно ми е зашита. Все ме питат защо съм толкова мълчалив. Никога не съм бил такъв, не съм и предполагал и, че ще стана но ето, че най лошото стана. И най големият проблем е в момента. От два месеца съм с едно момиче, което СТРАШНО много обичам вече и не искам да го казвам но знам, че ще я загубя много скоро а това не искам да става за нищо на света. Боря се със всички останали сили и не знам до кога ще ме търпи. Тя говори много а аз само или кимвам, отговарям и само с няколко думички или само ДА- НЕ и направо ще се побъркам.
Искам някакъв наистина логичен или професионален отговор на моят проблем, или някакъв съвет. Ако трябва искам да се видя с някой или да ми даде някакви координати да се чуем, видим или пишем.

16.   Здравейте, на 24 години съм мъж, искам да ви споделя че имам сериозен проблем с общуването. Единствено се получава нормален разговор когато си говоря с някои приятел. Когато съм в компания или с хора които сега съм се запознал с тях направо все едно в главата ми няма нищо, и се получава супер конфузната, странна ситуация, всъщност дори и това което написах ми беше до една степен трудно, не се смейте моля за помощ, не знам как да се променя но тези съвети които давате на другите не помагат, моля дайте някои друг съвет защото вече не мога...

17.   И аз съм така момче на 16 имам такива проблеми, които много ми пречат да общувам нормално и рядко изразявам мнението си, с момиче почти не мога да общувам като инвалид съм когато трябва да общувам с момиче и забравям целия си речник от думи. Нямам и истински приятели те си излизат помежду си без да ме викат а ми се пишат на приятели пълни лицемери затова съм се отказал от тях и когато не сме на даскало трябва да си седя сам в моята бърлога и да цъкам игри, обаче вече ми писна и искам най-накрая да си намеря свесни приятели, които да не ме отбягват.

18.   Знаеш ли честно казано като гледам как пишеш за проблема си споделяш и отговаряш на коментарите си мисля че нямаш никакъв проблем с общуването аз също не съм от най приказливите но не считам това за проблем не може всички да са еднакви има различни хора аз например не отговарям без да са ме питали и не заговарям пръв хората поне повечето пъти ако имам въпрос питам нее срамно човек да не знае и да попита може би не си намерил подходящи хора или приятели с които да общуваш човек не може да общува еднакво със всички и за това може би си помислил че имаш проблем с общуването а относно момичетата мисля че нс никого не му е лесно да общува с тях особено когато я харесваш и тя стои пред теб