Истината поражда омраза.
преди: 6 години, 12 дни, прочетена 1756 пъти
"Характерът на човека е неговата съдба". Казал го е Хипократ. Следователно, ако по някаква причина промениш своя характер, има вероятност да измениш и съдбата си. В зависимост от промяната в теб, можеш да си помогнеш или да си навредиш.

Аз започвам да си вредя. Липсва ми мотивация, желая - не, залъгвам се с - уюта на непукизма, на апатията. Умишлено отбягвам част от реалността, която е важна. Имам недоизживяни моменти от детството, които ми пречат да продължа напред като възрастен. Нямам самодисциплината, която имах преди. Осланям се на вдъхновението за промяна, като просто го чакам, вместо да го търся усърдно. Пропилявам даровете на времената, в които живея, като същевременно се оставям да бъда разсейвана и манипулирана от различни източници и по различни причини. Ден след ден губя себе си, губя това, което бях преди години и променям своя характер, губейки важни качества, които притежавах и които могат да осигурят бъдещите ми успехи. Изгубих се, не съм вече аз.

Мисля върху тези неща, всъщност те са почти всеки ден в главата ми, но ми липсва всякаква мотивация да променя състоянието, в което се намирам. Ако продължавам в същия дух, ще изгубя уважението към собствената си личност, а това ще доведе до примирение с нередностите и недостатъците в характера ми. Това от своя страна ще провокира още повече неуважението ми към мен самата и колелото ще се завърти още веднъж. Не мога да го позволя, не трябва да го позволявам в името на предишните ми мисли и желание, и намерения... и в името на жената, която ме отгледа, в името на потенциала, които казва, че е видяла в мен.

В името на Пътя, който искам да извървя. Вярвам, че нашите решения и мисли оказват влияние върху т. нар. ни съдби.

Виждам колко лесно мога да разруша всичко пред себе си и да унищожа всичко, което съм вложила дотук. Виждам и как ще съжалявам, ако го сторя поради глупост или липса на сила.

Виждам всеки ден грешки, които правя.

Трябва да си казваш истината, К. Ако си силният човек, който казваше, че си, ще я приемеш тая истина и колкото и грозна да е тя, както и да те накара да се почувстваш - дори унизена (а мразиш да се чувстваш унизена, защото характера ти е горд), ще я погледнеш право в грозното лице и ще я преглътнеш точно такава, какво е. Едва тогава ще можеш да я променяш, да надделееш над себе си. Не да се самозалъгваш, да я украсяваш или изопачаваш в полу-истини и в отричания, а да я промениш, да преодолееш глупостта, слабостта и оправданията си и да създадеш нова истина с ново лице, което да е достойно и което да предизвиква уважение към собственото ти Аз.

Хаоса ти пречи. Нуждаеш се от ред, от режим... Като малките деца, негодува собствената ми гордост.

Не се нуждаеш от външна намеса, не ти е необходимо лице, което да те промени, мотивира или насърчава.

Воля ли нямам, за да се справя сама със собствените си слабости? Такава ли станах наистина? Нима след всичко, което съм преживяла и осмислила, и вярвала и отричала, станах по-слаба, а не по-силна? А всичките уроци, които съм научила, нима ги загърбих и забравих? Нима искам да ми се наложи да ги уча наново? Колко жалко, колко жалко... Колко се изгубих в последно време. Това е нещото, което ме прави нещастна.

Опитвам се да бягам от живота си, въпреки че живота ми не е нещастен. Дали не се превърнах в неблагодарник? Дали не забравих от къде започна всичко? Дали не забравих мечтите си?

Кога бях най-щастлива? ... Там трябва да се върна и да продължа от там, докъдето бях стигнала със самоизграждането като човек.

Кой ми влияе най-много, за да кривя по грешните пътеки? Със сигурност единият човек е Е., но той не е виновен за това. Непукизма и липсата на цели са неща, които той може да си позволи, защото Пътя му е различен и е тръгнал от различно място, не като мен. Аз не мога да си позволя да нямам цели.
Имам толкова много хора, на които да се отблагодаря за добрините към нас. Няма да успея да го направя, ако не правя нищо с живота си. Не мога да допусна липсата на амбиции в моя партньор да ме завлекат надолу. Напротив, аз трябва да бъда тази, която да ни издърпа нагоре. Не желая да излезе накрая, че съм го използвала, защото ми е бил удобен. Моя отговорност е да давам най-доброто от себе си. Виждам, че хората успяват да завършат така или иначе, но и аз ли трябва да съм една от тези хора? Какъв срам!

Мисля за важни неща, но започна ли да задълбавам, веднага се отдръпвам в убежището си и така мисълта остава неосъзната. Само остава полу-оформена, недоразвита и непреживяна там някъде из дебрите на моето подсъзнание, човърка ме разбира се, тежи ми и ме прави нещастна несъзнателно. Но за това съм си виновна самата аз. Аз предизвиквам собственото си нещастие. Нима се страхувам да се справям с тези мисли? Нима се боя, че ще ме направят нещастна? А ето, че съм такава, защото не се изправям срещу тях, а ги затварям и пренебрегвам.

Това не е начинът.

Станах от онези хора, които не мислят както трябва. Защо да се оттеглям в други светове, търсейки фалшиви неща, като спокойствие или щастие? Самозаблуди! Колко по-просто би било да търся щастие в този свят, в този живот, където може да бъде истинско. Мога да направя Пътя си истински щастлив, тук и сега, тогава защо не го правя? Защо като дете се опитвам да се пренеса във фантазията си и само там търся спокойствие? Защо съм толкова отвратена от реалността, толкова по-силна ли е от мен, че да ме прогони?
О, колко съм наивна само...
Избирам да бягам, защото е по-лесно. Не мисля за дългосрочните последици от действията си, защото така ми е по-комфортно. Това ме прави дете. Непораснала.
Затова се чувствам зле, когато ми правят комплименти, затова се чувствам надценена - защото не съм пораснала, но хората не го знаят. Те виждат това, което можех наистина да бъда и което все още не съм. Сама си плета въжето, ще увисна.

Разочарована съм от себе си, но не си го признавам на глас. Това ме мъчи, защото го знам, но го потискам. На повърхността е едно, на дъното - съвсем друго. Това предизвиква дисбаланс. Няма хармония в мен, няма хармония и извън мен. Искам да променя някои неща, но не го правя. Част от мен иска да върви напред, но по-голяма част предпочита да се самозалъгва и да бяга. Важна е само тази реалност, в която се намира физическото ми същество и е необходимо да се погрижа за него тук, а не да скитам умствено по места, които не мога да докосна...

И като ги осъзнавам тия неща, какво ще направя по въпроса?

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 6 години, 10 дни hash: 8deaa7a261

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Действаи...Подай ръка на интуицията си и тръгни по пътя!

 

...

преди: 6 години, 10 дни hash: bfed5c7ef8

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Сякаш съм го писал аз... само че моят проблем е, че не вярвам в това: "Важна е само тази реалност, в която се намира физическото ми същество и е необходимо да се погрижа за него тук, а не да скитам умствено по места, които не мога да докосна... " Не се и опитвам. Защо... защото не искам. Чувствам го под собственото си достойнство, унижение дори за собствения ми интелект. Дали не се надценявам? Сигурно... А ти не се ли надценяваш? Когато човек се опитва да лети твърде близо до Слънцето, често свършва като Икар... на дъното на морето. Това е дъното на отвращението от самия себе си. Но не онзи истинският ти, който е някъде "там", а парчето месо от което се опитваш да направиш нещо, да му вдъхнеш живот. На което слагаш крила, само за да видиш как те изгарят, защото плътта е слаба и "не му било писано"... Как да не се самозабравиш? Как и да запазиш достойнство и самоуважение? Как да живееш в този свят, без да си от него? ... Аз пък не мисля, че се изгубих... Напротив, твърде наясно станах със себе си и живота. По-щастлив бях когато можеш да се изгубя в нещо. По-мотивиран, по-устремен. Но се сблъсках с реалността и изтрезнях... Това е реалността да станеш "възрастен", да кажеш... кой си, по-точно - за кой се представяш пред другите. Да "оправдаеш" очакванията им, да им е се "харесаш", да си "намериш мястото"... а после да стоиш там докато тотално се отвратиш от него, а и от себе си. Искам да се изгубя като дете пак в нещо, с наивността, със заслепението които имах като малък. Но не мога... Не го чакам, защото знам че няма просто да дойде. Може би всъщност твърде много се "изградих като човек", може би всъщност търсех прекалено много отговорът напред, докато той е бил назад. Толкова много искам да дам на онова дете което бях, тези възможности които сега имам... Някакси да съчетая тези може би несъчетаеми неща, и да не ми пука от нищо, дори от това което самият аз дораснах да знам за живота. Защото в крайна сметка... какво значение има "реалността". Коя "реалност"? Чуждата? Нека си я живеят, аз пък предпочитам моята си... Аз пък не искам да съм пораснал... Но не искам да стоя и "непораснал". Искам да съм нещо трето, нещо различно... Само че все още не знам, дали продължавам устремено да летя към Слънцето, или да падам надолу, или съм някъде там, в безтегловното пространство... Единствено се опитвам, да не се отдам на изкушаващия комфорт да стоя на едно място, което дори не знам къде се намира... Човек трябва да се бори постоянно за своята собствената малка "реалност" и в това физическо тяло. Знам какво искам, имам даже план, но изпълнението му ден след ден е понякога трудно и мъчително. Изисква или много "зрялост"... която не искам, защото ме задушава... Или много наивно детско желание и съзнателно игнориране на онази "чуждата реалност", която постоянно се опитва да те въвлече, защото видиш ли, била "по-истинската"... А аз какво правя по-въпроса? ...

 

...

преди: 6 години, 10 дни hash: 34fc204f5b

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   'Защо като дете се опитвам да се пренеса във фантазията си и само там търся спокойствие? ' - големия ти проблем е страх от провал. Нищо друго. Значи според мен родителите ти са били прекалено критични и взискателни към теб, когато си била малка. То на много хора са били такива, но ти си от тези, на които им се отразява особено силно. Много родители създават усещане на децата си, че е супер фатално да грешат, да бъркат, че всичко трябва да се получава от раз едва ли не. Няма какво да се самообвиняваш, че не си пораснала, че не си сериозна, че не си 'в реалността' - всичко това е като едно ехо на разни възрастни супер критични хора, които искат всеки да прави всичко според тяхното одобрение и по техния начин... а също и на хора, които просто искат на всяка цена да унищожат и последната капка живец в теб и да те превърнат в 'една от тях' - в негативен, озлобен и роботизиран човек, който е жив за да съществува, да робува. Трябва ти смелост. Смелост да започнеш да правиш това, което искаш, да продължиш това, което преди време си спряла най - вероятно поради страх, че няма да се справиш, поради неувереност. Сама си осъзнала, че разни хора и най - различни странични фактори ти влияят, разсейват, разколебават - те подхранват бездействито ти, което е породено то страха ти за действие!! Някои го правят неумишлено, други обаче съвсем умишлено.. но това сега не трябва да има значение за теб. Ти си събери енергията и намери начин да се абстрахираш от всичко, което ти влияе спиращо и прояви смелост да бъдеш себе си отпреди. И знай, че детето в теб не е нито мързеливо, нито виновно, а просто най - вероятно доста изплашено да не се провали. Затова не се плаши то грешки, и действай. На никой наистина успешен човек не му се е получавало нито от първия, нито от втория път.

 

...

горе^

преди: 6 години, 4 дни hash: 96be40fabe

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   "Истината" за един е неистина за друг, защото никой по-добре от нас самите не знае каква е нашата преживяна истина. А "истината" за нас, изречена за нас от някой друг, просто подкопава доверието, руши близостта, събаря всичко, градено понякога с години. Защото тя е истината на другия, постигната в неговия, а не в нашия опит. Универсална истина няма. Има нашата истина и тя е различна за всеки, а хората често забравят това.

 

...