2. Сама ще отговоря на темата си, тъй като има само един коментар за одобрение и... някак е тъжно, че теми провокиращи мисленето, себеанализа и просто споделянето, НЕпредполагащи критичност към някого, 'даване на акъл', спорове и изтъкване - са с малко отговори.
Правете си изводите.
Според мен, хората не са искрени, защото са заобиколени от хора, които ги учат на неискреност.
Родителите, които възпитават децата си в страх от наказание, произвеждат неискрени деца, които крият и лъжат, за да си спестят лошото отношение на родителите им към тях, защото, забележете, че, дете, което счупи нещо, ще бъде наречено с цветущи епитети, като му се каже, че и за нищо не става, плюс - забрана да пипа. Тоест, масова практика на родителите е да порицаят детето, а не постъпката му.
Тези, които си изневеряват, дават такъв пример и на децата си, че могат да лъжат, и то хора от семейството.
Приятелите в обкръжението, от своя страна - също са възпитани неправилно и съответно, гледат едно от друго и затвърждават модела - така, те преписват в училище, за да имат по-високи оценки, за да не им се карат родителите, за да бъдат харесвани от учителите, може би 1 от 10 деца, учат, защото проумяват смисъла на грамотността, в същото време крият, че пушат, но го правят, за да се харесат на връстниците си.
В работата, подмазвазването към по-висшестоящите, с цел да бъдат харесвани, а зад гърба им - злословят, неискреността между колеги и фалшиви приятелства с цел - получаване на информация, за издигане на по-висок пост.
Гаджета или съпрузи, с фалшиви чувства, с цел - лична изгода.
И така, кръгът се затваря.
Общата картинка е такава, че от малки сме в среда, в която има изисквания, оценки, очаквания, награди и наказания. Ако не ни плашеха с наказания, всеки щеше да покаже истинското си лице и стремежи, ако не бяха очакванията, нямаше да се опитваме, да се харесваме на някого, ако не бяха изискванията - нямаше да има покриване на задачите, ей така, колкото да са свършени, а щеше да има осъзнато желание за изпълнението им.
Тази токсична среда, която се е развивала през времето и се е наложила, оформя тези, които идват на бял свят, и навлизат в една среда, в която, за да се впишат, трябва да са като масата.
Затова, ще нарека неискрените хора - страхливи, изхождайки от вярването си, че човек се развива и оформя като личност, въпреки средата, и е въпрос на личен избор, да поиска, да се разграничи от токсичния модел, който тя налата.
Разпознавам ги по манипулативният подход, който имат. Смятам, че са два типа:
- Явни, тези, които ще те лъжат, ще си играят с теб, използват и захвърлят, само, за да постигнат целите си, биха го правили, дори да разкриеш намеренията им. Дори, биха ги заявили пред теб, защото не държат на теб, тъй като за тях, всички са заменими. Личността не е важна, важни са професионалните умения. Постигат целите си със сила. Не изпитват вина.
- Скрити, тези, които ще покажат най-доброто от себе си, за да ти се харесат, с цел да получат каквото искат от теб. В процеса на взимане е възможно и да проявят искреност и дори чувства, но те ще са на дози, за да спечелят доверието ти, защото тези хора, постигат целите си с т. н. персонални умения, а не професионални или социални, те разчитат на външността и чара си за постигане на целите. Изпитват вина, дотолкова-доколкото са осъзнали, че са загубили обекта, от когото са взимали.
Пазя дистанция от такива хора, въпреки че се налага да общувам и с такива.
Аз съм била неискрена преди да проумея вредата, която нанасям с тази си неискреност. Моята, беше неискреност поради страх от наказание и желание да получа внимание от родителите си, тази от детските години, в която влагаш повече искрени намерения за избягване на нещо лошо, и получаване на нещо добро, неосъзнавайки, че го правиш по неподходящия начин, която, с времето, премина в арогантност и припокриваше първия модел на явния неискрен. Имах и фаза на скрит неискрен, но беше за кратко, защото не мога да лъжа. С времето, поведението ми беше микс от двата типа, в определени ситуации, най-често, за да избегна нещо неприятно или, за да постигна нещо, което ми е невъзможно с професионални умения, но е постижимо с персонални такива.
За съжаление, установявах, че най-неискрени могат да бъдат отношенията с хора от близкото обкръжение, не, защото са близко - физически, а, защото имат емоционална обвързаност и склонност да прощават или да приемат.
Признавала съм неискреността си, разбира се, изпитвала съм нещо като вина, но след осъзнаването, разбрах, че вината и извиненията са безполезни, важна е искреността, независимо от последствията, съответно - няма оправдана неискреност, според мен.
Няма по-хубаво нещо от това да си честен, в честността има истина, има сила, осъзнатост, убеденост, уважение... Притежаваш ли тези инструменти, то няма да има страх, желание да се харесаш, безсилие дали няма да бъдеш отхвърлен ако нараниш с изказване на истината.
Искреността е избор, неискреността, също е избор.
|
