Самотна сред хора /отгледана в саксия, но търсеща начин да излезе от ситуацията
преди: 4 години, 10 месеца, прочетена 1456 пъти
Аз съм момиче, което скоро ще навърши 21години. Работя по часово в уважавана аутсорсинг компания, уча втора година в София специалност, която много харесвам. Завърших с висок успех езикова гимназия в друг град (родом не съм от София). Постигам много добри резултати в учението и работата. Въпреки това се чувствам ужасно самотна. Чувство на всепоглъщаща празнота. Не ме разбирайте погрешно, аз не съм сама. Имам семейство, познати. Смятам се за усмихната, приятелски настроена, може да се каже, че в общи линии общителна, услужлива, поддържам се-гримирам се добре, имам много добри хигиенни навици, обличам се стилно, спретнато, нямам пластични операции и такива неща, не съм възпълна, просто нормално момиче. Имам си своите интереси, тренирам фитнес, ходя на конна езда, чета книги, киноман и меломан съм, обожавам да готвя и да се занимавам с грим. Не ме разбирайте погрешно, не се чувствам нещастна. В ежедневието съм прекалено заета, за да бъда тъжна. Имам изпити, домашни, работа, а когато нямам-потъвам във въпросните книги, филми и сериали. Дните се нижат един подир друг, изпитвам плитки емоции- смея се, радвам се, плача или ми е тъжно изключително рядко, но когато ми е, ми минава много бързо, защото трябва да продължавам напред и не искам да отваря хората около себе си. Но ситуация като днешната провокира това, което изпитах днес и което криех под пластовете маски в мен.


Или защо не споменах, че имам приятели.
Защото явно няма на кого да разчитам.


С най-близката ми приятелка сме. Аз съм останала предната вечер да спя у тях. Имаме уговорка с обща позната да се видим на по кафе в 11:30ч, като тъй като аз съм по-близка с въпросната позната (най-добри приятелки в основното училище), се уговорихме моята близка приятелка да се появи с един час по-късно, за да може да се видим с първата насаме за известно време. Поради тази причина имам навита аларма в 9:00ч, за да мога да стана, да отида до нас (тъй като предната вечер си бях забравила банските, гримовете и екипът за тренировка-щяхме да ходим на плаж, фитнес/бягане, конна езда) и после на посоченото място в уречения час с моята позната. Аз станах в 9:10ч- навреме. Обаче от моята приятелка се очаква да ми даде ключовете, за да си откюча вратата. Тя стана няколко минути след мен. Помолих я за ключ, а тя ми отговори, че още не се била разсънила и първо трябвало да оправим леглото. Оправихме го. След това трябвало кафе да си направи и преди това ключове не ѝ се търсели. Ама преди кафето, трябвало да оправи прането. Изнервих се. Пришпорвах я да ми даде ключовете. В крайна сметка ми отключи едва след като си и пихме кафето. Преди това заяви още със ставането си, че нямало да може да ме закара с колата, защото била прекалено сънена все още. Помолих я след кафето да ме закара, отново отказа, защото я мързяло да отваря гаражната врата. (уточнение--тя има книжка и собствена кола, а аз все още нито едно от тези две неща. ) В крайна сметка докато ми даде ключовете останаха точно 40 минути, за които трябваше да свърша всичко. "Ако не се гримираш, ще успееш да стигнеш навреме. Няма да се гримираш, може би ще влезем във водата, чу ли? " при което ѝ отвърнах с подигравателното "Добре, мамо, ще видим. ". Абсурд да стигна за толкова, отнема ми само 20 минути пеша до нас на бърз ход. А относно грима, тя много добре знае, че се чувствам несигурна без никакъв фондьотен, защото имам белези от акне, а освен това гримът, който си правя е и водоустойчив. После отивам до нас, тя ми се обажда да питам дали съм стигнала до вкъщи. Добре. После пак звъни 5 минути преди да започна да закъснявам за срещата с познатата, за да ме пита къде съм, дали съм закъсняла и да ми напомнела да съм се обадела на общата ни позната, че съм щяла да закъснея. При което аз побеснях и я наредих. Уверих я, че имам вече една майка и не ми е необходима втора, че тези неща не ѝ влизат в работата, че аз сама се оправям и нямам нужда от някой, който ме командори. Поясних ѝ също, че това поведение изобщо не ми харесва и че трябва да си го оправи на секундата, защото изобщо няма и да я допусна да се види с общата ни позната (ОП) (аз съм тази, която покани ОП на кафе). Моята близка приятелка (БП) не реагира почти, смотолеви ми по телефона нещо от сорта на това, че съм много докачлива. А аз отново поясни, че не обичам да ме командорят. При което тя нищо не ми каза. Замълча си. После ще разказва на нашата ОП колко редовно съм закъснявала (което допреди около 4 месеца беше така, имах проблем с това) и как всичко е по моя вина, а всъщност истината е, че аз в случая не съм виновна. Както и да е, с моята ОП си прекарахме страхотно, всичко беше чудесно, може да се каже, че се преоткрихме като приятелки. И двете с нея имахме чувството, че не сме се разделяли. ОП ми написа на ЛС след това какво чувства относно срещата ни, та от там разбрах, че е взаимно.


След това отидохме на конна езда, заведохме кучето ѝ на ветеринар. Дотук добре. След което отидохме да бягаме в Морската градина. БП ми каза, че била изморена от целия ден, прекаран главно в шофиране и имала нужда да се раздвижи. Затова нямало да бягаме много, само около 2 км и се връщаме по най - бързия начин, но щели сме да видим. (Тъй като съм в родния си град за малко, не бях се връщала от месеци, бях обещала на родителите ми да се прибера надвечер, за да можем да вечеряме заедно и да се видим. Не мога друг ден, на следващия ден заминавам а преди това имам да уча цял ден за изпит, който ми е на по-следващия ден). Нямам батерия, оставям си телефона у тях да се зарежда. Тръгвам да бягам без телефон. Стигаме заветните 4 км и вместо да се връщаме, тя настоява да бягаме още малко. Първо до края на тази алея, после до ей онова дърво, после до онзи кол. Аз я предупредих, че не съм толкова физически подготвена. Че бягам 5 км максимум на пътеката. Че бягам бързо, но на кратки разстояния. Стъмни се. Изморих се изключително много. В крайна сметка се оказа, че за целия ден сме навъртяли 12 км, като не броим ездата, като от бягане сме направили 8км. На мен ми е безумно лошо, падна ми кръвното, едва ходя, щях да пропадна от умора. Тя обаче настоява да бягам бавничко. Аз настоявам да си ходим, но колата е паркирана в тях. За да стигнем до колата, трябва първо да стигнем до тях и съответно освен всичко останало, трябва и да си взема телефона от тях. Спира, пита ме дали ми е лошо, но уверява, че "ей сега ще стигнем". "След малко сме у нас". "От тук е по-пряко". Преждевременно е тъмно. Тя свети с фенерче. Напомня ми, че ще си почине на чешмата и че ако бягаме, ще стигнем по-бързо, отколкото да вървим. Закъснях много с уговорката с родителите ми. Баба ми е била на гости и ме е чакала до последно да се видим. Как да е, със зверски усилия от моя страна стигнахме. Казва ми се, че тя не е предполагала, че ще стигнем толкова късно, защото на нея ѝ отнема по-малко време, защото бяга по-бързо. 11ч вечерта е. Не съм на себе си, през живота си не съм бягала толкова много. Обадих се на нашите, за да помоля да ме приберат с колата, но те отказаха, тъй като са пиши вече бира. Моята БП ми отказва категорично да ме закара (5 минути път с кола), тъй като била изморена от цял ден шофиране. Предложи ми пари за такси и черен шоколад. Напомни ми се, че имам да ѝ връщам още пари (10лв). Аз отказах да взимам от нея повече пари. Едва дишам, причерняло ми е, едва се движа. Ядосах се, защото ако бях аз на нейно място, ако на нея ѝ беше зле, аз щях да прокарам кола, нямаше значение дали имам книжка или не, щях да направя всичко възможно, ако трябва на ръце да я нося, за да може тя да се оправи. Без да ме моли, само като видя, че ѝ е зле, не ме интересува, ще го направя без да се замисля. Както съм и правила вече. Няма значение, направи добро и го хвърли в морето.

И се замислих. Може би както тя казва аз имам прекалено големи очаквания от хората? Но на фона на всичко това, случило се днес, имам чувството, че това е по-скоро опит за манипулация. С нея се познаваме от 7 години. Знаем една за друга много дълбоки тайни. От година не се е случвало тя да постъпва с мен по този начин. Мислех, че това е затворена страница в нашите взаимодейстношения. Явно съм грешала. Чувствам се сякаш няма на кого да разчитам. Преди време отново я бях помолила да ме вземе от ЖП гарата, тъй като се бяхме сдърпала с родителите ми и бяха заявили, че не искат да ме вземат с колата. Тя беше съгласна, но в последния момент се отказа и им звъня да ме вземат те. Аргумента беше, че имало авария с бушона и затова гаражната врата не работела. Имам съмнения, че ме е излъгала. Единствено досега е откликвала като съм я молела за пари и за съвет.

Друго нещо, което ми се стори странно-когато излизаме БП1 и с обща компания - в първия момент с останалите от компанията се харесваме много, говорим си, даже ме канят да се съберем отново. Следващия път, когато се видим-коренно различно отношение. Това се повтори няколко пъти. Не знам дали проблемът е в мен или в това, че някой е говорил глупости зад гърба ми. Нямам доказателства.

Нещата с нея са много, мога да изброявам до утре за какво са се карали. Разбира се, тя има позитивни страни - с нея е забавно, творческа натура е, изпитва любов към писането, измислянето на сюжети, луда глава, много спонтанна, с нея рядко скучаеш, винаги има за какво да си говори човек с нея, остроумна е, упорита, амбициозна, целеустремена. С нея обаче достигам напоследък определен предел на близост и от нататък не се чувствам разбрана.

Това се допълваше допреди няколко месеца от другата ми вече бивша БП- БП2 (с нея отново се познаваме отдавна-от детската градина, но станахме близки преди 5 години). С БП2 се чувствах като едно цяло, Ин и Ян, еднакво чувство за хумор, дълбоко ниво на разбиране, като сестри. Но с нея не можех да си говоря толкова за музика, филми и неща, за които си говоря с БП1. БП2 беше почитател на по-комерсиалните неща, не се интересуваше от филмовото изкуство и сценаристите, предпочиташе по-скоро чиклит и чалга. На мен това обаче не ми е пречело. Просто БП1 допълваше БП2 и обратно. БП2 е момичето с най-чисто сърце, супер невинна, много добродушна, слънчева, обичлива, скромна, винаги готова да помогне. БП1 и БП2 са се срещали, но твърдо не се харесват. Поради стечение на обстоятелствата заради новата групичка от приятели, с която БП2 се сдоби и интригите, които се забъркаха (дълга история), се разделихме. Спря да ме търси и явно реши, че вече не се вписвам в списъка ѝ с приятели. С нея никога досега не се бяхме карали, разбкрахме се от половин дума, но не знам какво и как точно всичко се случи толкова изведнъж... Както и да е, да се върна на думата си.
Стигаме до любовта ми към киното, музиката и книгите. И театъра. Като казвам, че съм меломан и кинолюб, това не е нещо, което е отдавнашно. Истината е, че аз открих това след като изкарах един курс по журналистика, който промени изцяло мирогледа ми. И след като БП1 (която учи "Филми и медии" е чужбина), ми показа филм на Хичкок. От тогава бях запленена от неговото творчество, изглеждала съм поне 10 негови филма, започнах да се интересувам и от други режисьори--Спилбърг, Тарантино и тн, да чета ревюта, рецензии, анализи. С музиката също не бях много на "ти", разбрах това едва след като попаднах в университета, така че се амбицирах и си направих плейлиста с всички песни, които ми харесват. Аз нямах любими изпълнители до този момент и не познавах по-популярните изпълнители в рок музиката и като цяло всички с изключение на онези, които са поп и са по-мейнстрийм. Използвах много Шазам, рових се из Интернет, започнах да слушам алтернативен рок, джаз, балади, влюбих се в Роксет, GNR, Pink Floyd и много други. Преоткрих бг рапа- Жлъч, Гривогор, Атила.
Всичко това, защото от малка ми се набиваше в главата, че аз трябва да наблягам на учението, да имам шестици в училище или петици в най-лошия случай и че всичко останало е излишно. Родителите ми бяха много строги, имах вечерен час 19ч като бях 9-ти клас, 20ч като бях 10ти и 22ч като бях 11ти клас. Много малко неща ми се позволяваха, това да имам приятели не беше приоритет за тях, дори се опитваха да ограничават социалните ми контакти (за добро отново, защото можело да ми се случи нещо лошо с непознатите хора-връстници, и защото на първо място е учението). Типичен представител на натегачите с униформа закопчана до последното копче. Бях леко изолирана от класа, не се разбирах с голяма част от тях, била съм тормозена в училище психически и физически, както и вкъщи (мъжката част на семейството). В крайна сметка за 20 години не ме пуснаха на нито един летен лагер, изкараха ми ключ за вкъщи едва две години преди да завърша с много мрънка е и молене от моя страна. Приятелския ми кръг беше силно ограничен. Бях отгледана в саксия. Ограничена, плаха и куха бележкарка.

В университета намерих много колежки, които са запалени по тези неща, които изброих. При тях обаче аз не намерих мястото си, тъй като те знаят много повече от мен по тези въпроси, тъй като късно започнах да се вълнувам от тях. Това дълго време ме поттискаше и комплексираше първата година, заради което бях и по-свита и не общувах с тях. Не можех обаче да намеря мястото си и при кифлите, тъй като при тях ми е скучно. Сега се държа и се чувствам по много по-различен начин втората година, след като си намерих работа и преодолях огромна част от страховете си, но усещам сякаш е твърде късно да стана част от тях, тъй като отдавна всички вече са се разпределили на групички.

Та чувствам се ужасно неразбрана, защото нямам с кого да разговарям за това. Казах, че с БП1 говорим понякога, но тя се оплаква, че вече е много заета и гледа да слуша разтоварваща музика и да гледа разтоварваща филми, защото нямала време за други неща. Разберете ме, не го правя да се перча, да искам да изглеждам важна. Аз наистина имам тази нужда да правя това, да говоря за тези неща. Толкова ми се ходи на театър, а няма с кого! Всички около мен, с които досега съм ходила и които искат да ходят с мен, желаят да гледаме комерсиална комедия от сорта на "Горката Франция". Да се смеем на хомосексуални, или пък на просташки шеги, дебелашко чувство за хумор. Да, аз също имам дебелашко чувство за хумор, не съм от кралския двор, но съм на моменти така, има си моменти за това. Ако искам такъв тип чувство за хумор, ще си пусна една комерсиална комедия, ще се хиля, ще я и консумирам и след два дни ще я забравя. Когато отивам на театър, искам да гледам нещо, което носи смисъл, с което да почувствам духовен катарзис. Не е задължително да е драма (макар че много харесвам), може и комедия да е, но целенасочено да осмива злободневни теми. Действа ми като психотерапия, честно.

Освен това от толкова отдавна не съм била във връзка, че съм забравила какво е. На 20 години съм. Девствена съм. Връзката за мен е инвестиция, която се прави и от двете страни. Инвестиция от време, грижа, внимание. Страх ме е дали ще мога да дам моята част. Сега започвам и задължителен летен стаж. Курсови работи, изпити. Не знам всъщност дали някой би ме обикнал в дълбочина истински или поне много да ме харесва. Страх ме и от първия път или по-скоро от реакцията, когато разбере, че съм девствена. Или дали ще избягам, ако се влюбя прекалено силно, защото ме е страх, че не мога да се контролирам. А имам огромна нужда просто някой да ме обича. Приятел, приятелка, нз, просто някой. Някой различен от мен самата (което също е важно и се старая засега успешно да практикувам).

Та не е толкова важно за мен защо се е случило това нещо с мен, а как да се справя с вече съсдалата се ситуация.

Имам dating app, ще се запиша на танци, ще чета на публични места, ще заговарям непознати, ще трябва да излизам повече. Може би ще се запиша на танци. Не знам какво трябва да направя. Не мога просто да скръстя ръце и да чакам да ми падне от небето. Може би имам проблем, може би е в мен, но аз съм готова да се променя, знам, че не съм съвършена и се старая да работя над себе си. Моля ви, помогнете, дайте ми съвет какво да направя. Искам да изляза от това състояние. Омръзна ми да живея като в песен на Linking Park- Лирическия герой все е жертва, неразбран, крещи срещу това, съпротивлява се, но in the end it does not even matter.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 4 години, 10 месеца hash: 050ed3460e

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Ти... така ме затрудняваш в момента, че с думи не мога да го опиша. Надявам се коментарът ми да не е хаотичен и още повече се надявам да не те обидя, но виждам определени грешки в социалното ти поведение, които ми вадят очите. Много наблягаш на услугите, на физическия и материален свят, емоционалното, по-конкретно емпатията, ти убягва. Какво имам предвид, за да съм ясна, услугите- да те закарат, да намерят ключовете, да побързат, за да не закъснееш ти. Физически и материален свят- да учиш цял ден, да си направиш няколко срещи с приятели и роднини, всичко по график- какви занимания ще имате, колко километра ще бягате, в колко часа се срещате и разделяте. Планове, графици, сериозност, услуги... ама, стига, отпусни го това сърце, то накрая ще се пръсне. Падаш си по типично творчески неща, но не си творческа натура. Не го казвам с лошо, но това забелязвам. Творческите натури са по-спонтанни, около тях цари един хаос, който е удовлетворяващ за сетивата им. Ти си срещнала в университета хора със същите интереси като теб, но си се нервирала, че те са по-опитни, по-добри, по-запознати. Какво от това? Животът не е състезание. Не е нужно да знаеш всеки филм, всяка книга и да общуваш с хора, които знаят същите филми и книги. Това те отдалечава от творческите натури, които срещаш около интересите си. Аз съм в тези среди. Всъщност, аз съм един ужасен сбор от технически знания и творчески интереси. Уча техническа специалност от гимназията насам, занимавам се с изкуство от основното. Не познавам творческа личност, която да се състезава. Изкуство се прави със сърце и душа, така се гледа и се обожава. Обменяш опит с другите, черпиш от знанията им, попиваш всичко възможно от тях и дори трябва да те радва, че те са по-напред, защото това те дърпа нагоре. После за случките с приятелките ти, никоя от тях не е длъжна да те кара. Ако искаш бърз превоз, взимаш си книжка и кола. Грубо е, гадно е, знам, но така стоят нещата. Като шофьор ще ти кажа, че никога не бих се качила да шофирам, ако още съм сънена. Ще взема да пропусна някой знак и после цял живот ще съжалявам. Шофирането е отговорност, всеки сам преценя кога може да поеме тази отговорност и кога е по-добре да не кара. По същия начин се правят и много грешки, ако си изморен от шофиране или друго, просто не следиш напълно отговорно пътната ситуация, а това е много опасно. Твоите приятелки могат да поемат риск за собствения си живот без да им пука, ама на пътя има пешеходци, други автомобили, а и возят някого. Трябвало е вечерта да попиташ приятелката къде е ключа, сутринта да я събудиш да заключи след теб и да се прибереш да се оправиш. Тя не е длъжна да те кара. Липсва ти емпатия. Някои хора сутрин са неадекватни. Не всички са като теб, някои преди кафето не са там, че и 20 минути след това още не са сигурни, че са будни и се намират на планетата Земя. Ти мислиш как закъсняваш, а приятелката ти иска да си изпие кафето с теб, да те види и тогава да тръгнеш. Тя търси контакт с теб, ти я отрязваш. Дали се е почувствала добре? Дали нейната гледна точка не е също неприятна? Носи си гримовете с теб, за да може да се гримираш където и да си сутрин, щом те притеснява да си без грим. Ставай предварително, оправяй се навреме и не съди приятелите ти, че не се съобразяват с твоите планове и не те карат наляво-надясно. Това са човешки отношения, нормално е да са относителни, малко сложни и да изискват комуникация и компромиси. Чувстваш се самотна, защото си неразбрана, но ти самата не проявяваш особено разбиране и не коментираш тези проблеми спокойно. Вместо това се ядосваш, караш се с близки, пишеш гневно в анонимни сайтове... няма как да стане. Липсва ти емпатия, не проявяваш разбиране, губиш самоконтрол и вместо спокоен разговор получаваш леко сдърпване и натрупани нерви. Да, близките ти допускат грешки, но и твоето възприятие е причина да се чувстваш зле. Мисля, че повече контролираш възприятието си, отколкото другите хора. Опитай се да си по-търпелива и си прави плановете по такъв начин, че да си минимално зависима от другите. Не планувай, че някой ще те закара. Премисляй, че е възможно да се успиш, че може някой да поиска да го изчакаш, да пиеш кафе с него, да потичаш още малко в парка. Другия път, когато твоя приятелка иска да тичате 12 километра, а не 2, просто спри някъде и ѝ кажи, че ще ти стане лошо и искаш да спрете дотук. Ако не те разбере, сядаш на земята и не мърдаш, това е положението. Никой не може да те накара насила да направиш нещо. Не си длъжна да се съгласяваш с чужди условия, другите също не са. Научи се да отказваш и да приемаш отказите равнодушно.

 

...

преди: 4 години, 10 месеца hash: ef1cac78d0

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Първо защо се сближанаш толкова, сама си си виновна ако си беше спала вкъщи, нямаше да се случат тези неща. Другото нямах нерви да го дочета. Второ някой все да те кара, никой не е длъжен. Имаш всичко и се чудиш как сама да си създаваш проблеми. Тичай си сама, вечер като си легнеш си зарежда телефона все прости неща.

 

...

преди: 4 години, 10 месеца hash: 4a968e6f66

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   Родителите ти са ти направили много лоша услуга с това възпитание тип кон с капаци. На една по-голяма възраст може и да ти донесе позитиви, но това ще само ако преодолееш сегашните си предизвикателства, предизвикани пак от същото възпитание. Най-просто казано не се подвеждай по масата, гледай да не се хванеш с първия, който ти обърне внимание, дръж си на принципите и интересите си. Вярно, може точните хора за теб да ги намериш по-бавно по този начин, но поне няма да правиш компромис със себе си. "Приятелките ти" виждат, че си шаранче и затова се подиграват с теб на моменти. Следвай интуицията си, ако ти се струва, че не се държат правилно, значи е така. Не си хаби времето и енергията да се питаш защо. Най-добрия начин е да говориш откровено и да зададеш въпросите, на които те интересуват отговорите на хората, които ги касаят. Това да предполагаш и да се чудиш и маеш е загуба на време. Бъди по-смела и решителна.

 

...

горе^

преди: 4 години, 10 месеца hash: 45c22762cc

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   До 3: то една не ми остана, а тази, която ми беше уж по-близка, не се колебая да й кажа какво не ми харесва, да й крещя, да й се сърдя. Това за мен вече не е проблем от години насам. Знам у кого е вината за ситуацията. Не искам обаче да се ровя в миналото. Искам да знам от тук нанатък как да се справя. Как да намеря средата си? Хора, с които да ходя на театър например. Как да ги диря тези нови хора? Аз познати имам бол, но дотам. Как да преборя страха си от близост с момчетата? Имала съм приятел, но както казах, когато чувствам нещо прекалено силно към някого неведнъж ми се е случвало да се плаща и да бягам. Авторката

 

...

преди: 4 години, 10 месеца hash: 85851e8cb6

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

5.   На една по-голяма възраст можело да ѝ донесе позитиви.. Абсурд! На по-голяма възраст ще ѝ донесе само сериозни негативи, и то on a grand scale.

 

...