Моята пропиляна мечта. Какво е да си журналист в България
преди: 4 години, 9 месеца, прочетена 1817 пъти
Може би бях на десет години, когато за първи път реших, че ще стана журналист. Казвам за първи път, защото много пъти го решавах, докато на края не реших, че никога повече не искам да припарвам до сферата на журналистиката.

Няма да ви лъжа, родена съм с много привилегии, в прекрасно семейство. Майка ми, дъщеря на счетоводителка и ръководител на завод по време на социализма, е израстнала в столичния “Западен парк”, а след това по спортните лагери като спортна гимнастичка. След 89-та, започва да работи, да развива каквото й мине по пътя. Занимавала се е със всичко, от заводи за гуми, до бетонов възел, до магазини за мода. Само да има работа. Тя е най-интелигентния и работлив човек, който съм срещала някога. Винаги ни е учила на трудолюбие, на това че жените са също толкова способни, колкото мъжете, че с работа всичко се постига, и с ум всичко се оправя.

Затова и прекарах студентските си години в Лондон, зарита в книги. Четях всичко - класически романи, военна поезия, минималистични разкази, биографии на велики мислители, конспирации за тероризма, модерна история, изучавах войните, военните, нацистите, фашистите, сталинистите, марксистите, феминистите, анти-расистите и всички, и всякакви идеологии, и идеалисти променили света през последните два века. Бях наясно с политическите климати и нагласи в Европа, знаех за Брекзит още през 2013-та година, когато Найджъл Фараж и ЮКИП се появяваха с националистически подбуди по БиБиСи. Бях изключително будна и ангажирана млада личност, готова да преобърне света, сигурна, че промяната във всяко едно общество е възможна.

Затова и когато завърших бакалавърската си степен в топ 5-те процента на випуска и се прибрах от Лондон в така жадуваната ми през изминалите осем години родина, бях готова да дам своя принос за промяната. Месец след като се прибрах, вече си бях пребоядисала и обзавела апартамента, заживях сама, и започнах работа като стажант в новините на Българската национална телевизия. Бях сигурна, че ще бъда обградена от също толкова жадни за промяна млади хора, които се противопоставят, кой както може, на статуквото и са с революционерска амбиция.

Имаше много млади и талантливи хора, но те по-скоро бяха амбицирани да получат одобрението на директора на Дирекция “Информация”. Искаха да получат потупване по рамото, че са издържали десет часа на студа, за да се включат на живо във всяка емисия и да кажат на зрителите, колко са високи преспите сняг. Първоначално помислих, че те са с грешната нагласа, че телевизията за тях е его и доказване в родния град и семейството, което е съвсем човешко, но далече от моите първоначални наивни представи. После, обаче разбрах, че всичко това е продукт на добре организирания нюзрум, дирекция, телевизия и държава.

Нали разбирате? Схемата е една и съща, просто заема различна форма в различните предприятия, структури и организации. Всичко е въпрос на оцеляване.

Младият, боен, смел и безразсъден човек отива в телевизията или сферата на журналистиката в крехка възраст. Той е сигурен, че ще оправи света (не всеки разбира се). Ще изобличи корумпираните, продажни мафиоти, които са се вкопчили алчно в оскъдното богатство на малката ни държава. Ще оправи живота на мнозина бедни българи, ще им даде гласност, ще им покаже, че някой го е грижа. И то не кой и да е, а (в моя случай) Българската национална телевизия, станцията на народа.

Първоначално, като млад стажант, започваш да се сблъскваш с кисели репортери, злобни редактори и продуценти. Между тях и много свестни и интелигентни, те ти вдъхват надежда. От теб като стажант се изисква да режеш синхрони, да правиш покрития и да ходиш на събития, които най-много да минат в късна емисия или сутрешния блок като 30 секундно видео, обяснено от водещия - или т.нар. покритие.

Това бяха и моите дни като стажант, нищо неочаквано, съвсем нормално. След две седмици се отвори място на репортер за сутрешните новини. Това означава, че отивах няколко сутрини в седмицата в около 6:00-6:30 часа, за да помагам на сутрешния продуцент да излъчи кратките емисии- да се изпратят всички репортажи от монтажната към студиото. За мен си беше много вълнуващо. Към 8:00 часа идваха истинските репортери и започвах да помагам на тях. Към 12:00 ч. вече нямаше нужда от мен, но аз държах да остана до към 18:00 часа, въпреки, че само ме вдигаха от компютрите. Имаше много случки, в които продуценти ме овикваха пред целия нюзрум, казваха ми че за нищо не ставам, но знаех че всичко е въпрос на време и опит.

Осем месеца по-късно дойде и моят момент. Цялата ми предишна ангажираност с проблемите на света ми помогна да намеря нещо, за което истински ме беше грижа, нещо което вярвах, че ще успея да променя, особено с името на БНТ зад гърба си. Експлоатацията на труд в шивашкия сектор в България - така бяха озаглавени първите ми четири репортажа от първото ми голямо разследване в кариерата ми на журналист. Така го определих тогава.


Знаех, че от много години, България се използва за работилницата на Европа, и особено на евросъюза. Нископлатеният човешки труд и липсата на законова и синдикална защита на българските работници приканваха много европейци да местят продукцията си у нас. И колкото повече се подобряваха условията на труд за остатъка от Европа, толкова повече чужденци бизнесмени идваха в България. Затова няклолко месеца прекарах всяка една свободна минута в проучване на законите, отговорните институции за защита на правата на работниците, публичния дебат, какво се знаеше и какво не, къде бяха пропуските и каква е истината затова защо се допуска експлоатацията на български граждани от чужденци. Както казах и по-горе, схемата е една и съща. Българите много често, за жалост, сме продажен и предателски народ. Както сме продали националните си интереси, както сме продали живописните и плодородни български градове и села, и както сме предали пенсионерите, работили цял живот за по-светло народно бъдеще, и всяко новородено българче лишено от нормално бъдеще, така сме продали българските институции, така сме предали и всеки български гражданин, който не иска да участва във вкоренената схема. Шивашката промишленост е капка в океана на продажност и предателство. Интересите на малцина се обслужват от това заплатите да са нелегално ниски, хората да работят извънредни часове и да не познават правата си. Наемат се цехове, плащат се определени дребни за чужденците суми, за да може те да правят много повече пари на гърба на българи, които едвам плащат свръх икономичната сметка за ток с 400-те лева изкарани от 12 или 16-часови работни дни като шивачи, гладачи, производители на обувки, дърва, метал, стъкла и какво ли още не. Склад до склад, югозападният (а и не само) регион у нас е превърнал своите населници, тези, които са останали в родните си градове или близо до родните си села, в модерни роби, за облужване на частни интереси. Нищо ново, нищо непознато.

След излъчването на репортажите се създаде доста шум. Ще пропусна всички детайли, но ще споделя, че почувствах много голяма надежда. Казах си - трябвало е само някой да обърне внимание. Намеси се Обмудсмана на Република България, КНСБ, КТ “Подкрепа”, внесоха се законопроекти в парламента, дори се промениха няколко закона, уж, за да се спре експлоатацията на труд у нас. Да спрат да се възползват от това, че хората нямат друга възможност за изкарване на прехраната си, обещаха да се вдигнат заплатите, институциите да започнат да си вършат работата. В целия този дух на промяната, направих още няколко разследвания, с които показах липсите на протекция на българските граждани, пропуските в законодателството, което нашите депутати, толкова обичат да менят. Бях сигурна, че променям света, че давам надежда, че има смисъл. Скоро обаче истината започна да става все по-ясна, всичко започна да се избистря. Оказа се, че с промените на законите, некоректните работодатели просто разбраха как да се защитят по-добре от законови пропуски, оставиха се други вратички и се намериха нови начини да се подобри схемата. Всички хора, на които бях обещала дългоочакваната промяна и защита, бяха отново излъгани. Всички, които се осмелиха - и казвам това, защото страха наистина съществува и е сериозен, да разкажат истината пред камера, го бяха направили напразно. Аз бях поредния журналист, който се беше възползвал от тях за издигане в кариерата си, за създаване на сензация, за още една негативна история, вкарана в домовете на всички зрители, които бяха включили Канал 1, когато се излъчиха тези истории. Трябваше да обясня на всеки един от хората, които ми се бяха доверили, че съм дала всичко от себе си, че съм направила, всичко, което съм чела в дебелите книги, което съм знаела как на 22 години, за да променя нещо малко в нашето общество, за да е една идея по-лесен живота им, за да са една идея по-малко експлоатирани. Вместо това, обаче, само бях помогнала на някой друг да затвърди политическите си интереси, на трети да защити себе си още по-добре от закона, и на четвърти да излъже още повече обикновени хора.


Въпреки това, реших да не се отказвам, а просто да се справя по-добре следващия път. Затова прекарах следващите месеци в много сериозно проучване чрез Закона за достъп до обществена информация на друга сериозна тема. Представих я на продуцентския съвет на предаване за излъчване на журналистически филми. Отказаха проекта под предтекст, че темата е по-подходяща за новините. Предложих я на новините. Казаха, че темата не е подходяща за новините. После разбрах, от човек прекарал сериозна част от живота си в телевизията майка, че в БНТ никога няма да излъчи това, защото имало хора, които са се ползвали именно от тази схема, която искам да изоблича. После предложих още няколко неща, като идвах на работа със все по-малко желание, все по-голям неприязън към хората, които работеха там, хората, които станаха шефове, и все по-силно угасваща надежда. Накрая дори и не исках да идвам на работа, спрях да идвам, докато новият шеф

Накрая дори и не исках да идвам на работа, спрях да идвам, докато новият шеф на новините, човекът, който ме взе като стажант под крилото си, не ме уволни.

Тогава изгубих нещо, нещо от себе си дори, нещо, което мислих, че никога няма да позволя да изгубя - силното си желание да променям, да помагам и да се надявам. Прекарах близо месец в размишления - чудих се какво да правя с живота си. Бях се готвила усърдно, за да бъда журналист. Бях сигурна, че ще бъда много успешен журналист. Още повече, журналистика ми идва от вътре, бях наистина много добра, много лесно разбирах всичко, внедрявах се в социалните проблеми, научавах законите за броени дни, поянкога и часове, всичко ми беше ясно, логично, интересно. Но всеки ден се прибирах изцедена, психически смачкана, изживявах много дълбоко всяка една тъжна и тежка човешка история, с която се срещах, сблъсках се с истинската и реална немотия и болка, която кръжи и е обладала толкова много български домове и семейства. Запознах се отблизо с цензората и отнемането на свободата на словото. Научих и други истини, че твърде много успели журналисти обслужват частни интереси. И накрая взех решението, което само две години преди това ми се струваше невъзможно - да се откажа от журналистиката. Започнах работа в семейния бизнес.

Прекарвам всеки ден изолирана от всичките реални обществени проблеми, които преди толкова ме вълнуваха. Всеки ден виждам семейството си, вече живеем един и същи живот, имаме много повече общи теми и разбирания. Не съм ядосана на света. Избягах от това, което ме натовари. Никога не мислих че съм способна, но уви. С отказването от журналистиката, несъзнателно се отказах и от много други неща. Започнах много повече да се радвам на живота, много повече да се забавлявам , много повече да ценя времето с близките и привилегиите, които имам. Спрях да чувствам вина, че отсядам по хубави хотели или нося красиви дрехи. Визията ми съзнателно или не се освежи, цялостно станах по-светла и лека. Но от време на време си припомням и се замислям. Колко много се променя човек, колко наивен и изпълнен с идеали може да бъде той, и колко лесно позволих всичко, в което вярвах да бъде забравено, заради разочарованието. Не знам дали съм права да избягам, но знам че се чувствам по-добре. Не знам дали някой ден няма да съжалявам. Знам че пробвах, но много бързо станах поредния млад българин, отказал се от мечтите си, заради трудностите от живота. Но сега имам нови мечти за семейство и живот, изпълнен с повече хубави емоции.

Независимо от всичко, личният ми избор рефлектира върху нашето общество. Младите българи или емигрират, или остават и се сблъскват с разочарованието всеки ден. Малко по малко се поддават, стават по-негативни, предават себе си, забравят мечтите си, сблъскват се с реалността, променят целите си. След това започват да мислят за бъдещето на децата си, какво ще правят те в нашата държава. Някой им казва че имало много възможности, че заплатите се покачват. Какви са тези възможности - на частния бизнес? Но да не се разраства твърде много, за да не дойде време за рекет. Живейте скромно, докато не ви потрябват средства, а недай си Боже и някоя институция, която би трябвало да помогне на гражданите. Вместо това, обаче, тя ще ги отхвърли. Вярвайте в бъдещето на страната, но дано не се налага то да зависи от вас. Стига сте се оплаквали, всичко е наред. Докато не се наложи да разчита някой на нещо. И какво следва - емиграция или прелом?

Промяната вече ми се вижда невъзможна, но дано да греша. И дано моята история да е просто на човек, който не е успял да издържи на натиска и на трудностите, и е избрал по-лесното и тя да е една от малкото. А не нормата. И дано някой друг или някои други успеят да видят промяната и да я докарат, така, както аз мислих че ще мога, но не успях.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 4 години, 9 месеца hash: 96ebc42654

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Ах какво нещо е живота.... Точно, когато най-малко очакваш тогава, ще ти се покаже светлината от края на тунела ЖИВИ И ЗДРАВИ!!!!

 

...

преди: 4 години, 9 месеца hash: a2cb1fbc25

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Смятам, че или текстът е шега, или това момиче не е журналистка по образование. Казвам това, защото аз съм студент четвърти курс по журналистика в СУ и няма нито един идеалист в нашия курс. Също така - няма такава дума "цензор", само кратка бележка. Ако наистина колежката е прочела толкова много книги то би трябвало да знае що за работа е тази професия. Или просто ги е прочела "дежурно" и си ги е интерпретирала по свой си начин. Мога да потвърдя, че в СУ ние УЧИМ, че журналистиката възниква, за да служи на властта. Няма друга дефиниция, освен ако не включим идеалистичните клишета. Относно думите "Спрях да чувствам вина, че отсядам по хубави хотели или нося красиви дрехи." - това е върхът на лицемерието на журналистическия занаят, но аз съм напълно съгласен с колежката. Най-лесно се живее със затворени очи :)

 

...

преди: 4 години, 9 месеца hash: d2ab9bf42f

гласове: 1 2 3 4 5   (6 гласа)

3.   Ж33 Страхотно и много интелигенрно написано. Не зная дали е истина, но изчетох целия пост с голям интерес.

 

...

горе^

преди: 4 години, 9 месеца hash: bf6a819855

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Много добре написано. Телевизия почти не гледам, мо потърсих и изгледах материала Ви по БНТ за шивачите и мога да кажа само "адмирации". За съжаление нещата в България са толкова прогнили и закостенели, че една птичка пролет не прави. Затова се възхищавам на смелостта Ви като млад журналист да излезете с идеите си пред хората. Не спирайте да се развивате и да вярвате. Един ден нещата ще се променят. Успех!

 

...

преди: 4 години, 9 месеца hash: cb643b6a17

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

5.   Нещата никога няма да се променят, не се надявайте. Ако искате да бъдете журналист, в чужбина. Но света няма да оправите, нито ще го направите по-добро място. Винаги ще бъдете пионка, ще пишете само за това, което ви се разреши, много сте наивна. Светът се управлява от парите и властта, просто защото парите са власт. Да не забравяме и секса, защото той също е власт. И така, който плаща, той поръчва музиката.

 

...