1. Вече не, но някога си задавах същите въпроси като теб и се измъчвах сама. Искам да ти споделя много неща, но първо ще отговоря на твоите въпроси, които за теб са важни и ще ги уважа.
Защо не се обичат?
Не се обичах, защото бях вторачена в грешките си и изисквах твърде много от себе си. Постигнех ли нещо, аз се радвах точно 2 минути, след което си намирах нова цел, за която да се тормозя. Нямах опция да си дам почивка, да уважа себе си и нуждите си. Насилвах се постоянно, мислите ми бяха нещо като: Ти трябва да направиш това, ти нямаш избор, длъжна си да станеш, виж другите как могат, защо косата ти все е хаос, защо не се усмихваш като нея, защо не спечели този конкурс, защо не искаш да отидеш на онази презентация, давай, давай, още, можеш. Все се измъчвах, бе, човек! Никога не мислих за постиженията си и добрите си качества, защото само лошите имаха значение за мен.
Обичали ли са се някога?
Вече, да.
Кога са спрели да обичат себе си?
Някъде на около 13-14 години, може би. Нещо такова. Със сигурност в началото на пубертета, когато човек започва да вижда света по различен начин.
Започнах да се обичам, когато сама видях себе си на дъното. Месеци наред се чувствах много стресирана, докато накрая не рухнах. Тогава се чувствах сама, не, че бях сама. Затворих се в себе си. Изключих си интернета и телефона за няколко дни. Помагала съм на хора в такива състояния и затова знаех, че ще мога да помогна и на себе си. Това беше моята първа капка увереност, но толкова ми беше достатъчна. Реших, че ще приема себе си като страничен човек. Представих си, че аз съм си едновременно родител и дете, един вид. Някъде бях чела за този метод. Реално не бях гладна, но знаех, че трябва да се храня. Какво бих направила за приятел? Щях да му сготвя нещо, което той обича и да го разсейвам, докато не се нахрани. Това направих и за себе си. Тогава не ми се излизаше, но не бих позволила на приятел да живее като прилеп. Разхождах се в квартала, стоях сама на пейка и си пиех кафето в тишина. Иронията е, че както бях сама, така и навън срещах познати, а те ме викаха при тях. Отивах. Не бях очаквала, че някой изобщо ще ми обърне внимание. Имах задължения и за да ги свърша, трябваше сама да се мотивирам. Мислих си разни мили неща- спокойно, ще се справиш, сега просто ще се качиш в този автобус и всичко ще е наред, не е кой знае какво, отиваш до там, плащаш онова нещо и се прибираш, няма нищо, аз съм тук, знам какво се прави. Чувствах се почти луда, но точно това ми помогна най-много. Започнах да се окуражавам, да се мотивирам, да се изчаквам. Тези неща бих направила за приятел, затова ги правих за себе си. Проявих разбиране към всяка моя откачена нужда и това ми помогна. Имаше кой да ми държи ръката, но тогава реших, че сама ще си я хвана. Беше ми време да направя за себе си всичко, което съм правила за моите близки и точно така успях да видя какъв човек съм. Приятелите ми многократно са ми казвали, че съм страшно отдадена, че мога да говоря с другите и да ги карам да се чувстват по-добре. Тези хора правиха всичко по силите си, за да ме накарат да видя хубавото в мен, но това така и не се случи, докато сама не си дадох хубавото от себе си. После, та и до днес е така, ми стана напълно невъзможно да се намразя отново. Разреших си да се грижа за себе си, това ми позволи да видя всичките си положителни качества, така и наблегнах на тях. Спрях да съм състезателен кон, да се критикувам, да се боря в безсмислени битки, да се упряквам и стресирам. Като за първи път, аз имах себе си и тогава разбрах какво точно мога да дам на хората, които са около мен. Спрях да се страхувам да говоря, да помагам, да се намисам. Започнах да хващам всеки, който е тръгнал по пътя, от който аз вече се бях върнала. Тогава нямах нужда от никого, защото си бях самодостатъчна, но изпитвах любов към хората и апочнах да ги разбирам, което ме караше да искам да има някой около мен, не за да ми държи ръката, а за да вървим заедно и да ни е по-леко и забавно. Преди сякаш ме водеше егоистичната любов. Имах добри мотиви, но лош подход и негативна енергия в себе си. След този личен катарзис, аз започнах да обичам заради самата любов, проявявах разбиране към всеки човек и не съдех. Днес съм малко по-лоша от тогава, но много по-добра от онова преди промяната. Чувствам се в хармония със себе си. Искам хората около мен да се чувстват свободни, а не вързани за мен. Искам те да преследват мечтите си и да са щастливи, дори и да го правят без мен. Не искам да връзвам, задържам, ограничавам, съдя, пренебрегвам или наранявам. Моят приятел замина в чужбина, защото това му беше мечта. Аз нямаше как да замина с него, тъй като имам ангажименти тук. Първо ме заболя, ядосах се и беше грозна картинка. След седмица си спомних, че той е отделна личност и има право да следва собствения си път. Казах си, че той не ме изоставя, защото аз имам себе си и няма да съм сама. Казах си, че ако ни е писано, то ще се съберем отново след време. Пуснах го, простих му за болката, поволих му да живее без съжаления и лоши спомени от мен. До днес ми липсва, но съм спокойна, защото той изпълнява мечтите си и е щастлив. Щом го обичам, то за мен трябва да е важно, че той е добре, а не че аз се будя сама, защото на мен ще ми мине един ден, а той може винаги да носи това щастие. Предпочитам да мисля за неговия успех, отколкото за моята болка, защото първото е градивно, а второто ще ме съсипе, ако му се отдавам твърде дълго. Това е любовта, която искам да изпитвам и да давам на всеки, включително и на себе си. Била съм егоист, случвало се е да съм груба, понякога се концентрирам твърде много в битовизми, друг път откровено се дъня. Всички го правим, човешко е. Важното е какво носиш в себе си, защото ти със същото ще реагираш на света и то ще те прави човека, когото си. Аз искам да съм една светлинка, искам хората да се чувстват добре в компанията ми и да знаят, че са свободни да говорят открито. И докато работя в тази посока и имам известни успехи в същата, все ще се гордея със себе си и ще се обичам. Знам причините да се обичам, аз виждам хубавото, което притежавам и се боря с лошото. Ако сега се запознавах със себе си, щях да си стана приятел и щях да се обичам. Това, че аз съм си аз и съм точно в моята кожа не означава, че не трябва да се оценя, да се приема, да си простя и да се грижа за себе си.
Така че, седни и помисли много хубаво:
Кое те прави човека, когото си? Каква искаш да бъдеш? Кои качества искаш да притежаваш? Как искаш да караш хората да се чувстваш? Каква любов искаш да получаваш и защо не я даваш на себе си и на другите? Ако си беше приятел, а не себе си, какво щеше да се съветваш? Какво би казала и направила за човек, в твоето конкретно състояние? Какво искаш да дадеш? Какво искаш да вземеш? Как разбираш любовта и как тя разбира теб?
Хайде, действай, отговори си и ето ти насоката, в която да работиш. Винаги първа крачка е да си избереш път, който да следваш. Твоите отговори ще са различни от моите, но точно затова ще те вдъхновят и ще те накарат да се изправиш. Причината да ти пиша е, че някога тия всички глупости ги казах на себе си и това ми помогна. Защото и аз си имах нещо като дневник, но в моя дневник царят няколко правила:
1- Отварям го само тогава, когато изпитвам истинска нужда.
2- Винаги първо чета, а след това пиша и то пиша нещо полезно. Пиша какво съм научила, пиша си мотивацията, пиша все такива градивни и положителни неща. Пиша, само ако прочетеното ми е помогнало.
3- Мрънкането е забранено. Или цел и посока, или съвет, или успокоение- всичко може, ама не и самосъжаление.
Имаш пълния потенциал не само да се обичаш, а и да бъдеш човек, който не заслужава нищо по-различно от обич. Само трябва да го разбереш и да започнеш да си задаваш правилните въпроси.
А и още нещо, ще ти покажа как аз бих пренаписала това от твоя дневник. Много нахакано от моя страна, но трябва да го прочетеш, за да го осмислиш:
Защо да не обичам себе си?
Имам нужда да обичам, за да живея пълноценно със себе си, защото любовта е добър стимул.
Друг човек е моят стимул да живея, тук съм за него, за да намирам смисъл в нас, защото аз съм смисъл сама по себе си и той е смисъл сам по себе си...
Чувствам се добре, когато: общувам, изслушвам, проявявам разбиране, уча и се научавам, когато има взаимност, защото има какво да дам и има какво да получа от всеки един човек.
Много искам да обичам...
Липсата на любов към мен не ми пречи да обичам свободно друг.
Безкористно. Защото точно любовта ми към другите може да ме научи да обичам и себе си по същия начин.
|
