Споделена история от Други |
Защо ми тежи така, след толкова години?
преди: 4 години, 3 месеца, прочетена 562 пъти
Има много истории в този сайт, в които се припознавам като главния герой, само чета и си викам да и аз, да и аз, да точно така.
Последната история, която прочетох заедно с почти всички коментари беше "Защо не обичам родителите си? "
За пореден път се припознавам, въпреки уникалните разбира се разлики, резултата е същия.
Не мога да си събера мислите и думите да изплювам всичко, което съм почувствал от майка ми, баща ми, сестра ми, и други роднини.
Мисля, че знам какво е любов, до около 7-8 годишен мисля, че се чувствах обичах. И да, спомням си. Спомням си малки големи жестове отправени към мен, не толкова внимание към самите подаръци, колкото към жеста, спомням си малкия детски велосипед от моят чичо чакащ ме пред входната ми врата, спомням си играчката с батерии, която ме накара да ахна. Това е било преди да навърша 7-8 годишна възраст и това, което виждам главно не е велосипед или играчка, а какво човека е мислел в момента, в който е решил да се отбие днес да купи играчка, или какво го е накарало сега да ми закупи колело. Спомням си.
Семейството ми беше от онези, далеч от богати, но Майка и Баща се обичат, обичат си децата и т. н. Дори до ден днешен всички се държат така сякаш всичко е било перфектно, потискайки проблемите, игнорирайки чувствата, защото ако се говори за това нещо, е като да си признаем че не сме перфектни! Как така не сме!?
Спомням си как майка ми хвърля чехли по мен и ми разбива устата. Докато ми блика кръв идва да ме прегръща за извинение.
Спомням си как майка ми ударя шамар, само защото съм я видял да се кръсти, или не знам защо, аз само това видях и ми прасна един, на сутринта имах лилаво-синя част на лицето.
Спомням си как ми крещеше, крещеше докато не ме заболи глава, после ми се извинява. Дори не знам по каква причина.
Заплашвания.
Имаше и някакви работи с точилка за месене.
Нещото, което след години го разбрах, е че винаги, когато правеше нещо подобно, бяхме само АЗ и ТЯ сами. Никога не правеше такива неща пред други хора, особено пред баща ми, пред него се държи по съвсем друг начин. Много ме изнервяше това.
После пораснах, физическия тормоз не беше възможен, значи психически. Какво ли не. За най-малките неща, само да ме накара да се почувствам, нежелан, мизерен, незначителен, да ми подбива самоувереността да не мисля, че хората трябва да ме слушат какво говоря.
Психическия тормоз беше много по-лесен за нея, баща ми не отчиташе какво прави майка ми, а тя си ме правеше на луд. Толкова много пъти съм се опитвал да говоря с нея, тя казва "да", "добре" и извърта поглед от очите ми и отива някъде другаде. Гледа ме в очите, само когато иска нещо от мен. Говорих и с баща ми, да поговори с майка ми, той го направи един път, почувствах се спасен, обичан, жив, .. щастлив. Майка ми реши, да продължава, баща ми вдигна ръце сякаш му е все тая как се чувствам и така около 10-ина години докато не отидох в болница 1-2 пъти и се изнесох при първа финансова възможност.
Майка ми много обичаше да повтаря "Как така една майка да.... " не знам си какво на детето си. Първо ме караше да се чувствам мизерно, после ме убеждаваше, че проблема е в мен. След като ножа опре до кокала, болници, да се питам "ще живея ли или ще умра", спрях да мисля "Абе тя ми е майка, не може да ме наранява" и избрах себе си.
Ето ме години по-късно, във втората половина на 20те. Все още ме е страх дали съм имал сила и дали ще имам сила да премахна от главата си примера, който ми даде моята майка. Крещене, незачитане.
Все още изнервен понякога. Срещам нови хора опитващи се да ме научат, че не всяко действие води до нараняване на чувствата ми. Не вярвам.
От темата, която споменах по-горе "Защо не обичам родителите си? " коментар:
"Както са ти съсипали детството не позволявай да ти съсипат и младостта. Поне финансово са били отговорни към теб и затова можеш да ги уважаваш - не са те оставили на произвола на съдбата което за български родители е пак нещо.
Много е важно да се освободиш от насложената през годините омраза и злоба. "
Като че ли този коментар е написан за мен. Но се замислям, страх ме е да съм близък с хора или интимен с другия пол. Дали съм позволил да ми съсипят и младостта. Държа се дръпнат и това ми е първата реакция. Хора, които не си задават въпроса "защо", а и не са и длъжни, се отдалечават от мен.
Нямах възможност да й върна, това което ми причини, и може би това е причина да се чувствам толкова загубил. Кара ме да се чувствам като някакъв провал, че не съм могъл да се справя с проблема.
Не искам да имам нищо общо с нея. Но цялата ситуация ми остава като нерешен проблем.
Защо ми тежи така, след толкова години?
|