За моите баба и дядо - обичам ви, и разказ за един ден
преди: 4 години, 22 дни, прочетена 511 пъти
Аз съм от Варна, и когато бях малък с нашите и сестра ми ходихме със семейната кола, едно бяло рено рапид баничарка до Шумен при баба и дядо, те имаха лозе във вилната зона на града, имаха всичко - кози кокошки кладенец, бяла лада, бяха страхотни хора истински хора с магнетизъм, стойност, бяха направили много, много ми се радваха, баба ми даваше от специалните си сладки нещо като орехи но сладки и меки, а вътре с крем... когато пристигахме се събирахме цялата рода, вуйчо ми, братовчетка ми и други на една дълга маса, с дядо ми отивахме с ладата до града, за да вземем лимонада (от оная токсично жълтата, но в това си имаше чар) и шуменско, както и други
продукти. Атмосферата беше удивителна, представете си зелените листа по гергиовден, шатрата под, която стояхме, баба ми с престилката, храната не просто беше вкусна имаше отенък на соц тенджери и тави, а моментът когато вадехме бирата от кладенеца беше много интересен. След като се наобядвахме се захващахме за работа дали било да плевим или да носим нещо, а след това беше време за диванът вътре, мерене на кръвно и разкази, понякога оставах за по 2 седмици там. Ще се прехвърля в последният момент когато бях там с тях това беше 17 октомври 2010 бях 6ти клас, неделя беше толкова страхотен слънчев ден през есента, тогава трябваше да оберем ябълките в двора имаха 12 ябълкови дървета, също така взехме и тенекиени кутии с мед и куп други неща. По едно време се качих на терасата горе на покрива на къщата им и гледката беше невероятна.. виждаше се паметникът 1300 години България, който седи на платото в далечината, около мен имаше много дървета осветени от вече следобедното сълнце това е някъде около 4 и нещо следобед, в далечината се виждаха блоковете в края на града и житните поля, а небето беше в най-прекрасното свежо есенно синио, а в ляво имаше голям бор, даже направих снимка. И тогава идваше тъжният момент ставаше вече към 6 часа и трябваше да си тръгваме, товарихме реното и потегляхме, аз гледах през задният прозорец и им махах докато стигнем края на улицата и те ми махаха, не спирах да им махам, и когато идваше завоят надолу те се скриваха от погледа ми, тогава ми ставаше много тъжно.. след това зареждахме на бензиностанцията и излизахме от града, пътят на излизане върви покрай магистралата към варна и после се качвахме на нея. ВСЕКИ ПЪТ, когато си заминавахме от там аз гледах през задният прозорец паметникът, големият паметник който седи на платото над Шумен, слънцето тъкмо се скриваше и ставаше здрач, а с километри аз гледах отдалечаващият се паметник, беше толкова красив, и в един момент той се скриваше, нямаше го, точно в този момент се обръщах напред и оставаше само онзи звук, който се чува от пътят и въздухът около нас, работата на двигателят и една много специфична миризма на стар автомобил, гледката към полята и хълмовете. Всеки път гледах към този паметник и им казвах чао за последно. Вече по тъмно се прибирахме в нас, а на следващият ден училище. Срам ме е да кажа колко пъти се разревах докато го пиша това, а да не говоря колко пъти съм ходил там и съм обикалял в този град искам да разкажа това, защото си заслужава, спомен за едно абсолютно прекрасно време и минало, 17 октомври 2010 беше последният път когато бях при тях по този начин, след това имахме трудности да отидем видях дядо за последно през 2011, а през 2012та в началото на 8ми клас той почина от рак а баба ми година по късно от деменция за щастие живях с нея 3 седмици преди да си отиде, но тя не знаеше, кой съм.. , вижте искам да кажа колко много ми липсват, и че винаги ще ги помня, на 22 години съм, просто беше прекрасно.