Приятели. Защо е толкова трудно да имаш приятели?
преди: 3 години, 8 месеца, прочетена 837 пъти
Не ме разбирайте погрешно. Не съм тийн. На почти 30 съм и скоро ще имам известни обрати в живота. Но се замислих, защо е толкова трудно да имаш свестни приятели. Годиня сред година те просто окапват от клона на хората с които общувам. Едни се женят, други имат деца, завърта ни живота, няма какво да си кажем.
Други пък го играят тарикати. Една приятелка /мислех да я каня за шаферка/ ме завлече със 700 лв на работното място.
Друго момиче уж приятелка- само за кошче за душевни отпадъци ме ползваше.
Гледам снимки в социалните мрежи, хора които не се понасят и се плюят един за друг излизат на кафе, на бар, а дойде. ли понеделник пак започват да се плюят кой какъв.
Супер са ми странни такива отношения.
Защо сме такива? Защо е толкова трудно да бъдем точни и човечни.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 3 години, 7 месеца hash: 05dfacd576

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Такова е, живеем явно в такъв свят. И аз съм разочарована до голяма степен. Може би приятелите са за тийн годините и после всеки си хваща живота и гони някакви цели. Аз също съм на твойте години, имам две приятелки уж. Едната ме използва за емоционално кошче и когато не я изслушвам почва да се дразни. Все още ме търси с надеждата, че ще ми говори за проблемите с часове, аз вече дори и внимание не ѝ обръщам. Другата пък взе да ревнува, защото мъжът ѝ явно изпитав някакви симпатии към мен и постоянно ме бъзика. Спрях да ходя в тях на кафе, викам я в нас, но тя упорито ми отказва под някакъв предтекст. Единствените пъти, в които се виждаме е при общи събирания в една компания и после още ден два, за да ме убеждава, че той си бил такъв и ,,да не си помисля нещо''.......а в същност се опитва да ме разпитва дали аджеба ще му отвърна. Ей тва са двете ми тъпи ,,приятелства''. Другите отпаднаха с годините. При всеки успех получавах завист, а при провал подигравка. Научих се сама да се изправям и сега освен семейството не ми е нужен никой друг. Може би подсъзнателно свързвам приятелството за голяма илюзия. Ей така човек става затворен към другите и трудно се създават приятелства после. Надявам се да отговорих на въпроса ти.

 

...

преди: 3 години, 7 месеца hash: c38d376edd

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Хубава тема, над която аз също доста мисля в последните години. Изводът, до който стигам е, че хората си личат и просто трябва да се вгледаш по-внимателно, за да можеш да прецениш правилно. Не, че не можеш и да сбъркаш, но вероятността вече става доста по-малка. Примерно, преди около 8 години човекът, който до тогава считах за мой най-добър приятел спря да контактува с мен по необясними причини. Дълго време след това мислих как и защо изобщо се стигна до това и се оказа, че назад в годините е имало доста случаи, в които той си е показвал, че се води само от собствения си интерес, но аз не съм обръщал никакво внимание. Иначе говорим за почти 20 годишно "приятелство". Бяхме неразделни от 10-11 годишни малчугани и така до към 29. В случая аз просто съм му вярвал сляпо и не съм виждал очеизвадното. Имам и обратния случай - човек, с който всички околни смятат, че сме близки приятели, аз никога не съм приемал за такъв. По-скоро винаги съм знаел, че не мога да разчитам на него. Интересното е, че подозренията ми се оказаха по-точни, отколкото предполагах. Ще разкажа малко по-подробно, понеже ситуацията вече чак ми е забавна. С него се познаваме от училище. Бяхме в един клас няколко години в гимназията, но никога не сме били кой знае колко близки - просто добри съученици. След това той се премести в друго училище и се засякохме чак по абитуриентските балове, когато излизахме няколко пъти заедно. После отидохме да учим в различни градове и 5-6 години почти не сме се бяхме виждали. Стана така обаче, че и двамата след като завършихме се прибрахме в родния си град. Помня, че се засякохме случайно някъде и започнахме да излизаме заедно от време на време. Още тогава ми направи впечатление, че подхожда към хората много пресметливо. Първото, което го интересуваше е какво работи човекът отсреща и на каква позиция е. Ако нямаш висше образование и добра професионална реализация, значи за него си никой. Така излизахме заедно известно време, но още тогава си ми беше ясно, че ме търси, защото няма други приятели в града. След това си намери сериозна приятелка и за период може би от около 2-3 години се виждахме много рядко. Впоследствие обаче при мен, слава на Бога, нещата в професионален план се развиха изключително бързо и благоприятно. Изведнъж започнахме да се виждаме с него и приятелката му кажи-речи през седмица и това продължи 5-6 години, а може и повече. Естествено, беше ми ясно, че го прави, защото съм му изгоден и ако не броим дребни или не толкова услуги, които съм му вършил, съдействах на семейството му да изкара една не малка сума пари по проекти, за които отговарях. Не, че са получили парите даром, но можех спокойно да си избера и други партньори. Дотук нищо кой знае какво. Интересната част започва преди около 3 години и продължава и сега. Тогава някои обстоятелства се промениха и стана ясно, че скоро работа за тях от моя страна трудно ще има или ако има парите ще са дребни. Изведнъж, както се виждаме всеки месец, че и по-често, започнахме да се виждаме 1-2 пъти в годината. Още по-интересното е, че за пръв път ми се наложи да го помоля за помощ. Трябваше просто да пренеса една по-обемна покупка, но нищо кой знае колко тежко или голямо. Отзова се, но с такова нежелание и явно отвращение, че съжалих сто пъти, че съм го потърсил. Всъщност, дълбоко вътрешно ми беше интересно как ще реагира, защото, както казах в началото винаги съм знаел, че не мога да разчитам на него за нищо. Не очаквах обаче чак толкова да се оправдаят очакванията ми. Да не говорим, че във времето съм му помагал доста пъти за подобни неща - носили сме мебели, сглабяли сме, чистили сме апартамента му, когато го купуваше и т. н. Историята обаче продължава, понеже в рамките на месец-два ми се наложи отново да го потърся за същото нещо. Вече бях сигурен, че няма да дойде, но все пак реших да проверя. Точно така стана. Затовори ми бързо телефона, понеже не можел да говори, като се разбрахме да ми звънне, когато може. Това "когато може" се случи след два месеца. От тогава насам дори явно нещо се е паникьосал, че всеки път, когато го търся ще го моля за помощ и не си вдига телефона. Връща обаждане, но вечер. Това е редовно. Другото е, че ако той звънне уж да се видим, то задължително ще иска нещо. Може и да е съвсем дребно или да не е точно веднага, но празно няма. Пример от началото на годината, преди да започне пандемията. Звъни ми да сме се разходели през почивните дни в района на неговото село, който наистина е много красив. Викам - Супер, идеално! - Ама, трябва да отидем с твоята кола, че на моята газовата не е регистрирана. - Добре, за мен няма значение - казвам. И така отиваме ние на сутринта. Спираме пред тяхната къща да си вземе кучето и тръгваме пеша. След около половин час започва едно озъртане и подбутване вече да се връщаме. Нататък било кално и не знам си какво. Не, че до тогава не беше, но човекът просто е искал да отиде и да си разходи кучето. Добре, че имаше едни техни познати с нас и те се смръщиха, че се разкарваме напред-назад за нищо, та продължихме поне още малко. Естествено, денят си е планиран и трябва да се запълни. След като поразходихме кучето, се прибрахме в ранния следобяд и той казва: - Айде, като се наобядваме на кафе у нас. Съгласявам се, хапвам вкъщи и отивам. Тъкмо се качвам и той на вратата: - Абе, така и така си дошъл. Дай да качим тая плоскост на тавана. Добре, няма проблем, качваме я. Слизаме у тях и жена му: -Абе, аз после ще те питам едни неща за работа. След малко и той се включва: -Другата седмица как си с времето, че сме си поръчали едни матраци, да помогнеш да ги качим. След тая среща до преди около месец изобщо не се бяхме виждали. Официалното беше да сме пиели по бира. Неофициалното, че очаквал едни плоскости да му дойдат, да съм помогнел да ги качи до апартамента. Освен това при мен отново може да се отвори работа за него и семейството му и той започва да се ослушва. Още доста подобни примери мога да дам, но и без това стана много дълго. Просто ми е много забавно как винаги има нещо допълнително. Никога няма, ей така просто да пием по едно кафе, като нормални хора. Та, така, хората в повечето случаи си личат какви са. Въпросът е дали ние искаме да ги видим или не. Иначе, в момента имам двама истински приятели, на които знам, че мога да разчитам и са го доказали, както и те могат да разчитат на мен. И двамата са ми от детските години. Мнението ми е, че ако човек държи на някого, ежедневието не е пречка. Естествено, няма как да сте заедно всеки ден, както като деца, но винаги може да се намери време за едно кафе или бира.

 

...

преди: 3 години, 7 месеца hash: 01607a8e9e

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

3.   Да, има нещо такова. И то се дължи на разпада на българското общество. В общи линии за тези които са изградили приятелства до края на социализма те си остават. Имам неколцина приятели, с които сме такива вече над 30 години. От '89 насам кучета ни яли и заприличахме на бледо подобие на общество, опитвайки се да задържи социалния живот от миналото. Уви, запада наложи разпад дори до най малката единица от обществото-семейството. От новия век насам пък цялото общество е виртуално. Фейсбук и Инстаграм. Какво повече искаш, гледай си пашалъка там и си трай, по български.

 

...

горе^

преди: 3 години, 7 месеца hash: 877731f56d

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

5.   Истински приятели повече от един-двама според мен е трудно да има човек в наши дни или поне в нашето общество. Това за завъртането от живота е удобно оправдание, което обаче аз не приемам. Ако си приятел с даден човек, винаги ще намерите време да се видите. Никой не е казал, че трябва да е всеки ден или всяка седмица. Пресен пример от вчера. Видяхме се трима стари приятели, като и тримата живеем в различни градове, които изобщо не са близо един до друг. Получи се просто прекрасно. От друга страна пък имам уж приятел, с който живеем на има-няма 50 метра един от друг и се виждаме 3 пъти в годината, като от тези 3 пъти поне 2 са, защото има някакъв интерес, бил той и дребен. Най-парадоксалното при подобни хора е, че уж все са много заети, уж живота постоянно ги върти и т. н., но имат ли полза от теб, всичко това изчезва за определено време. Престанат ли да имат интерес, нещата пак си тръгват по старому и така до следващия път. Най-тъпото е, че такива мними приятели са готови да те продадат буквално за 2 лева. Колкото до въпроса "защо сме такива", ми е трудно да отговоря. Това, което винаги ми е правило впечатление е, че една не малка част от хората са анти-социални и затова не са виновни фейсбук и изобщо социалните мрежи като цяло. Просто има хора, които за поддържат контакт с когото и да било, трябва да черпят някаква изгода или да виждат потенциална такава.

 

...

преди: 3 години, 6 месеца hash: 511cbdc28a

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

6.   За съжаление българите в по-голямата си част сме си подмазвачи и предатели. Не случайно имаме герои, като Андрешко и Бай Ганьо, както и изрази от рода на "приятели за маса", "вино за гости" и "не искам аз да съм добре, а Вуте да е зле". Има и много добри хора, разбира се, но човек трябва доста да внимава докато ги открие. Още по-дразнещото е, че уж близки хора са готови без изобщо да се замислят да те предадат за няма и нищо. Сега се замислям, че от тук идва и израза "не ме имаш за 5 стотинки". Това лично съм го изпитвал и то не един път. Да не говорим пък на какви неща съм ставал свидетел. Не за 700 лева, а буквално за 20 лева много хора няма да им мигне окото да те предадат. И да уточним, че става въпрос не за непознати, а за уж приятели. Моята рецепта срещу това нещо е просто да се дистанцирам, а и повечето такива, като усетят, че нямат да имат полза, сами се изпаряват.

 

...