Ниско самочувствие. Измъчвам се
преди: 3 години, 4 месеца, прочетена 644 пъти
Поредната такава история в този сайт, предполагам. Мислех, че с времето нещата ще се подобрят, но уви. Момиче съм, само на 20 години, а имам чувството, че вече съм си изживяла целия живот. Имам големи проблеми със самочувствието ми и личната ми самооценка. Като тинейджърка нещата бяха много зле. Винаги съм била тихото и спокойно дете в класа, компанията. Хората ме харесваха, защото никога не се изтъквах или натрапвах по някакъв досаден начин. Но винаги в главата ми другите бяха някак си по-висши и по-важни от мен, говорех тихо, никога не поглеждах в очите, ако го направех ми ставаше неудобно. Сякаш аз бях по-маловажна, а другите бяха тези, които заслужаваха внимание, уважение, признание и т. н. Винаги другите, никога аз. Държах се ужасно със себе си в собствената ми глава. Пораснах, уж, всички ми казваха, че с годините този срам ще бъде преодолян от само себе си. И въпреки всичките ми опити да си повтарям, че съм красиво, умно, образовано и надежно момиче с много хубави качества и светло бъдеще, нещо все ми пречи да повярвам наистина във всичко това. Чувствам се развалина през голяма част от времето си. Чувствам умора, депресия, изгубеност, често получавам паник атаки и плача. Ходих на работа и университет преди на ни затворят. Всякак си се опитвах да взема живота си в ръце. И в училище, и сега в университета, се чувствам неудачница, сякаш не схващам какво учим, а другите се справят с лекота. Разбира се, че имам силни страни, осъзнавам ги и се опитвам да ги доразвивам, но сякаш винаги другите са по-добри от мен във всичко, а аз не струвам. На работа се старех колкото можех, но и там често ми се доказваше, че не ставам, че съм пълна загубенячка, а останалите се справят много по-добре с минимални усилия. Даже сега ме е страх да се върна отново там. Все бях нащрек да не объркам нещо и да не почнат да ми навикват и да ми казват колко съм зле. Да, нямам най-милите колеги на света. Знам, че животът е суров и никой няма да тръгне да ме гали с перце, но толкова ли гадни трябва да сме всички, да си викаме и да се обиждаме? Разплаках се като пълната идиотка, но продължих да работя. Всеки може да ми вика и да ме обижда всякак, но това което се случва в главата ми после, е равносилно на 100 камшика. Сама се самобичувам, сама си повтарям колко не ставам за нищо, колко нечевръста и бавно схватлива съм, как нищо не става от мен и как никой не би ме обичал такава. Така си съсипах няколко връзки и приятелства. За щастие имам близки хора в живота си, на които държа, но понякога, съзнателно се самоизолирам и спирам да търся другите, почвам да се чувствам излишна, непотребна, не на място където и да отида. Сякаш преча, сякаш никой не ме иска и всяко парти или каквото и да е събитие с приятелите ми може и без мен. Едва ли не чакам специална покана и молене да дойда, че да може ужасния глас в главата ми да замълчи, но аз не искам това. Не искам специални покани, самосъжаление и вечният ми номер да бъда нечия жертва. Това не е живот, а безметежно съществуване. Разбира се, невинаги е така, чувствала съм истинско щастие и пълнота, чувствала съм се полезна и важна, но когато потъна в моята си дупка, става страшно. Не вредя никога на никого, освен на себе си, и то много. Сама се саботирам и наранявам, усмихвам се навън, а отвътре съм изморена и едва влача деня. За такива като мен важи с пълна сила поговорката: "Кой каквото сам си направи, никой не може да му го направи".

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 3 години, 4 месеца hash: ad34b969c2

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Момче на 20г. here! Виж, и аз бях от срамежливите и тихите. Не ходих на партита доскоро. Да ме видиш да танцувам пред други хора - абсурд. Срам ме беше дори да се обадя в клас, когато съм сигурен, че знам отговора. А бе, разбирам те. Осъзнавах, че съм срамежлив и знаех, че трябва да променя това, ако искам да вървя напред. Малки крачки му е цаката. Влез бодро в магазина, размени някоя приказка за най-тъпото нещо, което се сетиш, когато вече си на касата. Странно удовлетворяващо е чувството. Излез си от зоната на комфорт. Трудно е, гадно е, не го искаш, но няма друг вариант. Сама осъзнаваш, че си много по-добра в някои неща от другите хора. Другите хора пък са по-добри от теб в тяхното си. Няма лошо. Прави това, което правиш, със самочувствие и го надграждай. Да, няма кой да дойде и да те цапне с магическа пръчка и да ти каже "край, вече не си срамежлива и имаш супер самочувствие". А самочувствието идва с успехите, дори с малките. Когато сама осъзнаеш, че си всъщност можеш да си ценна и да свършиш нещо. Работи, малки крачки. :) Успех!

 

...

преди: 3 години, 4 месеца hash: c6c50bc835

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Здравей! Момиче, на 22 съм и лятото завърших и се прибрах при родителите си. Почнах работа (стаж) и след месец напуснах. Чувствам се по абсолютно същият начин като теб. Единствените хора, с които не ме е страх да контактувам са семейството и приятеля ми. Много трудно ми беше в работата, чисто психически. Всяка сутрин пиех успокоителни, иначе ми се повръщаше и ми избиваше студена пот. Винаги се чувствам, сякаш не съм достатъчна. Сякаш каквото и да правя, колкото и да знам/мога и да си подобрявам уменията, никога не е достатъчно добро. В работата даже ми се подиграваха, че нямам магистър. Това, че нямам предищен опит в тази професия, също ме накара да се чувствам много неадекватна. Осъзнавам, че това да няма вече кой да ми държи ръката и да ми показва е нормално, но наистина ми беше трудно сама да разнищя офис атмосферата. Понякога се замислям дали въобще ще мога да живея нормално като другите хора и да спра да рева и да ме е страх да правя каквото и да е. За жалост, точно като теб, това постоянно напомняне в главата ми, че за нищо не ставам и съм един ненужен товар на родителите ми, ме убива. Честно, не знам защо пиша всичко това. Може би искам да ти кажа, че не си сама в тази битка. Най-вероятно още много хора се чувстват по този начин. Горе главата и пожелавам късмет! Подобряването на mental health отнема много време и грижи, но вярвам, че можем да се справим. Мога да ти препоръчам една книжка, която донякъде ми помогна да се справям с депресията, казва се The Obstacle is The Way/Препятствието е пътят.

 

...

преди: 3 години, 4 месеца hash: d3685991ee

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

3.   Отиди на психолог. Всяка сутрин си повтаряй, че се обичаш и уважаваш. Че си ценна. Повярвай в християнството, то казва, че всеки човек е ценен. Спортувай редовно.

 

...

горе^