Отлагането и вътрешният саботьор
преди: 3 години, 4 месеца, прочетена 685 пъти
Здравейте, във връзка с мое проучване в сферата на приложната психология, моля за съдействие, тези които имат желание да споделят - какво отлагат най-често? Защо смятат, че го правят? Имат ли механизъм за справяне с отлагана дейност? Смятат ли, че другите отлагат повече, или по-малко? Чувствали ли са вътрешен саботьор и в какви ситуации? Били ли са в следната хипотетична ситуация.
Искам да постигна нещо (например здравословен живот, професия, или друго), събрал съм много информация по темата, бих казал, че мога да видя плана за осъществяване, но ден след ден отлагам да започна действието, запълвайки деня с разсейващи рутинности, създавайки ситуация, в която днес отново не остана време да стартирам това.
Благодаря!
Рос

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 3 години, 4 месеца hash: e0ed728887

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Да, това е типично за повечето хора. Дори непрекъснато излизат разни мемета във фейсбук: "Какво искаме? -Да започнем диета след Коледа! - Ами вече е след Коледа! -Еее, добре де, след Нова Година!". Общо-взето, просто човешкият организъм е силно ефективен и оптимизиран за определени цели. Оцеляването е с приоритет, на второ място е размножаването, а всички останали неща, които искаме да постигнем, мозъкът ни ги поставя накрая. Мозъкът не може да направи връзката, че ако не сме на диета няма да изглеждаме добре и шансовете ни за размножаване се ограничават например. Аз имах период, в който се отпуснах и ядох и ядох и бях станал над 100 кг, което е много за ръстта ми. И нямаше сигурно да спра да ям освен ако не бях започнал да развивам симптоми на пред-диабет. Тоест, страхът за оцеляването ми ме накара да преразгледам диетата, а не самата идея, че се храня нездравословно. Разбира се, повечето хора имаме някаква власт над това, все пак сме развили нео-кортекст, чрез който да планираме действията си. Развитието на собствената воля е едно от основните постижения в различни философски и психологични школи, духовни учения и др.

 

...

преди: 3 години, 4 месеца hash: 8ccab87365

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   И аз много отлагам, най-вече досадните задължения. Докато не свърша работата все я мисля и не съм спокойна, но все пак я правя в последния възможен момент. И така с времето се трупат различни задължения и някои от тях не успявам да свърша навреме. Много гаден и много труден за изкореняване навик е. Има хора, които умеят да си разпределят времето, но аз не съм от тях.

 

...

преди: 3 години, 4 месеца hash: 88d22d17fb

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   Аз отлагах щастие, и спирах щастието си. Ако искам нещо, не го правех, нещо от вътре ми казваше всякаш не го заслужавам, или какво като го искам не е нужно да го получавам. Ако е ТОЧНО това, което искам, се спирах. Осъзнах, някакси спомени ме удариха, може би съм имал късмет, че като бях дете и търгвах към нещо, което искам, майка ми ми казваше "Не!" всякаш със страх и усмивка на лицето, аз я поглеждах и се спирах, и всякаш съм се научил като получа отвътре това чувство на ИСКАМ, Това е за мен!, да го свързвам с това "НЕ" и се спирам. Сега работя по въпроса да го игнорирам това и да си правя други навици, б*си колко е трудно реве ми се, всякаш ходиш срещу себе си, а то е към себе си.. Късметлия съм, че дори ми е минал този спомен през главата за да осъзная. Ама защо е толкова трудно.... Защо трябва да е така...

 

...

горе^

преди: 3 години, 4 месеца hash: 6c1f36c513

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Благодаря ви за споделеното. Номер 3, наистина имаш късмет този спомен да изникне и да го осъзнаеш. Аз се опитвам да правя това умишлено чрез различни техники. Вероятно всяко отлагане на действие в много желана посока е свързано с някакъв вътрешен страх, много често с конкретни спомени, които сме заровили. Което не им пречи да покровителстват поведението ни. Тези гласове, които чуваме по този път "Къде си тръгнал, това е за големите" "Това е твърде трудно за теб, ти не можеш да правиш такива неща.", "Това, което мислиш не е особено важно." "Хората са опасни, животът е труден.", "Не можеш сам", "Не си достатъчно добър, можеш повече." "Успехът е труден." и т. н, този вътрешен саботьор са гласовете на нашите родители, авторитети, важните други. Това са стари, забравени гласове от детството ни, но днес звучат с нашия глас и все още изглеждат актуални за нас. Ние отдавна не сме това, което този глас мисли за нас. И все пак дори да сме достигнали тези заключения, вярвам, че всеки преживява личните си катарзиси, все пак този вътрешен критик не може да бъде игнориран. Даже, колкото повече се опитваме, толкова повече съпротива срещаме. Затова комерсиалната идея за позитивно мислене е нож с две остриета и не е ефективна дългосрочно. Невъзможно е да справим с този вътрешен саботьор, докато се правим, че той не съществува и докато не го приемем и не се престрашим да го изслушаме. Всъщност той иска да ни предпази от неприятности и опасности, но от призмата на това дете на 5, на 8, което е чуло "Това е опасно, това е за големите, ти не можеш." И един подходящ подход би бил точно като на дете да обясним защо вече това не се отнася за нас. Бих ви предложила този линк по темата https://m.youtube.com/watch?v=qvRQXuNk5-w Нямам нищо общо с авторката му, освен идеята за корените на отлагането. Съветвам ви и да опитате тази практика, ще се изумите какви неща ще ви хрумнат и изобщо от преживяването. Аз я направих във връзка с проект от университета, който отлагам, а всъщност е страшно интересен и преподавателят ми е страхотен. Така или иначе "в последния момент" е моето нещо. Но това този път би трябвало да ми доставя удоволствие, изисква време прекарано приятно. Например, изисква да прочета 1 от 50 страхотни книги по мой избор и да изкажа мнението си. Въпреки ентусиазма си обаче се хванах как ден след ден измислям разсейващи дейности за да отложа дори избора на книга. Чистих, подреждах, ходих да помагам на близки, какво ли не измислих за правене. Търсих някакви перфектни условия за да започна, но докато ги създам деня свършваше, силите ми свършваха, мъжът ми се прибираше и времето вече не беше подходящо и на следващия ден пак правех същото нещо. Тогава реших да опитам техниката. В процеса, на която си спомних как стоя на бюрото, на около 8 съм, имам учебници пред себе си и се каня да започна да уча, но съм напрегната и се оглеждам наоколо. Гледам дали всичко е подредено, защото се страхувам, че ако не е, когато баща ми влезе ще ме прекъсне, ще ми се скара, ще извади всичко за да подредя отново и в крайна сметка няма да успея да се постарая с домашните, а той пак няма да доволен. Той никога не е доволен, винаги е имало по-добър начин, неговият перфектен начин. Замислих се кой е перфектният начин за баща ми и се усетих как ми се иска да можех да прочета всяка от тия 50 книги за да мога да избера най-добрата, за която ще се изразя най-добре и много ще впечатля преподавателя. Осъзнах как се саботирам, защо толкова се напрягам, когато някой ме прекъсне и защо хубавата задача ми се струва толкова трудна и времеемка, че направо не ми се започва. И страхът се стопи, вече не беше нужно да чета 50 книги, не беше нужно изобщо тази една от стотици задачи да бъде изключително впечатляваща, беше нужно просто да започна и това стана лесно и натурално. По същия модел можем да отлагаме да се грижим за здравето си, защото в себе си сме повярвали, че ние това не го можем, това едва ли не е за здравите хора. Не опитаме нови неща, особено сами, защото вярваме, че е опасно, че да си сам е страшно. Има много примери, отлагаме толкова много и то именно съществените неща, че мисля, че е ценно да помислим за това. Рос

 

...