Изповедта на една кукувица - Spodeli.net


Нещата от живота...
 
Реклама


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (110769)
 Любов и изневяра (26724)
 Секс и интимност (12996)
 Тинейджърски (21243)
 Семейство (5711)
 Здраве (8790)
 Спорт и красота (4501)
 На работното място (2693)
 Образование (6851)
 В чужбина (1468)
 Наркотици и алкохол (1023)
 Измислени истории (780)
 Проза, литература (1634)
 Други (16198)
 Избор на редактора (146)
 
Зъбни импланти
Възстановете Вашата усмивка в рамките на седмица!

Зъбни импланти - цени

 

  

Споделена история от Други

Изповедта на една кукувица
преди: 5 месеца, 17 дни, прочетена 345 пъти
В живота ми нищо не се обърка, защото нищо не започнах. Всеки ден се питах „Защо на мен се случва? “. А истината е, че нищо не ми се случва. И как да се случи? Трябва да поискаш нещо, да се пресегнеш, да си го вземеш, да се осмелиш, да рискуваш. Аз нищо не направих. Стоях и чаках. Чакам и сега.

Винаги съм била такава: несигурна, нерешителна, плаха. Като дете всичко вървеше добре. Не правех бели, не бягах от училище, бях отличничка. Всички ме сочеха за пример: „Вижте Рени, какво добро и послушно дете! “. Това ми стигаше, повдигаше леко смачканото ми самочувствие и аз продължавах по утъпканата пътека. Продължих да бъда доброто момиченце на мама и тати и в гимназията- не излизах, не ходех по купони, рядко сядах дори на кафе с приятелки, не се заглеждах по момчета, а и не смеех. В онези години се появиха проблемите ми с теглото. Бях доста пухкава и се срамувах от това, но нищо не предприемах. Знаех, че съучениците ми се подиграват- за теглото, за това, че не излизах, че бях зубъра на класа… Но тогава не се притесних особено, родителите все ми казваха, че сега не е времето за момчета, сега трябва да уча. Похвалите от възрастните не спираха, но връстниците ми вече не навеждаха засрамено глава, а ехидно се подсмихваха. Почивните дни оставах в къщи с два-три шоколада, купичка сладолед и няколко парчета торта. Слушах музика, гледах телевизия, учех или просто зяпах през балкона. Станах дебела.

Последната година от гимназията се влюбих в зубъра от съседния клас. И той не беше безразличен, защото често си разменяхме решения на задачи, есета или просто обсъждахме новите уроци. Гледаше ме странно. Останалите също забелязаха и подигравките не закъсняха. Срамувах се от любовта си. Смятах, че не съм достойна да изпитам това чувство, още по-малко да го споделя. Бях объркана, нямах истинска приятелка, на която да се доверя и реших да говоря с мама. Получих нещо средно между скандал и поучение. Според нея, все още не ми било времето да се срещам с момчета, трябвало първо да се дипломирам, да се запиша в университет, да преполовя следването си и едва тогава „да си вирна фустата“, както тя се изразяваше. И нали „мама знае най-добре“, прекратих срещите в междучасията, защото до друго не се стигна, избягвах го, като чумав, по коридорите и след училище се стараех да се прибирам максимално бързо в къщи.

Завърших с пълно отличие. Мама и тати не спираха да се хвалят и дуят като пуяци. За бала ми купиха най-модерната и скъпа рокля, невероятни обувки, бижута, наеха луксозна лимузина, фризьор- всички да видят как се изпраща отличничката на випуска. А това беше най-самотната и тъжна вечер в живота ми, поне до тогава. Всички бяха по двойки, а аз бях сама. Имаше и още няколко самотни човека, но те бяха скъсали с гаджетата си. Завиждах им. Поне можеха да кажат „Заряза ме. “ А аз? На 19 години съм и още не съм се целувала с момче. За секс не говорим. Дори на масата на самотниците бях излишна- те обсъждаха старите си връзки, каквато аз нямах. Пълен фарс. Едва дочаках полунощ, за да се прибера. По пътя за вкъщи се разбунтувах- купих си кутия цигари и изпуших две. Стана ми зле и повърнах. Това беше моят протест, моят зов за помощ.

Разбира се нищо повече не направих по въпроса със самотата ми. На следващият ден, нещата тръгнаха в обичайното си русло: аз си стоях в къщи, учех за кандидатстудентските изпити, мама разнасяше снимки от бала из цялата кооперация, съседките ме поздравяваха, а моите връстници ме отбягваха. Взех изпитите с отличен. Разбира се, приеха ме във всички университети, където бях кандидатствала, а на повечето места бях първа в листите. Майка ми започна отново да обикаля съседите с резултатите и да се хвали с дъщеря си. Те охкаха и ахкаха, а аз дебелеех и умирах от самота. Успокоението беше, че като стана студентка нещата ще се променят.

Записах биохимия в нашия град. Така си останах при родителите и нещата не се промениха особено. Успях да завържа приятелство с три по възрастни от мен жени. Бяха надраснали периода на подигравките относно външния вид и с тях се чувствах добре. Започнах по-често да излизам, но само през деня. Те бяха с малки деца и вечер бяха ангажирани. Момчетата не ме забелязваха, а аз дори да харесам някого не смеех и да го погледна. Така се изнизваха годините. Станах на 23. Повечето ми връстници се бяха вече задомили, някой имаха деца, а несемейните имаха сериозни дългогодишни връзки. Аз оставах сама. Все се питах какво не ми е наред. Родителите ми започнаха да ми подмятат, че вече ми е време да си намеря мъж. Но къде да го търся?

След поредния такъв разговор, излязох с едната ми приятелка. Бях силно разтроена и ѝ доверих, че никога не съм имала гадже, не съм се целувала и съм девствена. Дълго ме гледа недоумяващо, а накрая прочетох съжаление в погледа ѝ. Освободи си вечерта и се уговорихме да отидем на бар. Аз и бар! За първи път в живота си щях да стъпя в нощно заведение. Вълнувах се. Обзе ме надежда, че ще бъда нормална, като всички останали. Чаках с нетърпение вечерта, но ме беше и страх. Какво да облека? Нямах голям избор. Вече бях станала огромна и имах само два чифта дънки, които ми стават. Когато влязохме в бара, имах чувството, че всички очи са приковани към мен, че всички ме обсъждат, че всяко подхилване е свързано с теглото ми. Чувствах се неловко. Не знаех какво да правя, как да се държа, къде да дяна ръцете си, а да завържа разговор с непознат- дори не си го и помислях. Издържах по-малко от час и си тръгнах.

Събиранията с роднини и приятели на семейството ми беше кошмар. Вече никой не казваше: „Какво добро дете“, а всички питаха: „Имаш ли си вече някой? Кога ще ни зарадваш? Хайде време ти е. “ В тези моменти исках да потъна в земята. Как да им обясня, че кръгът ми от приятели се изчерпва с онези три жалостиви женици, които ме приеха в тяхната компания от съжаление? Как да им обясня, че се бях превърнала в социален инвалид? Как да им кажа, че съм комплексирано, страхливо, необщително мекотело?

Когато татко почина, мама стана още по-настоятелна да се омъжа. Винаги сядаше на креслото до прозореца, поставяше снимката на татко в коленете си и започваше: „Ето баща ти си отиде, скоро и аз ще го последвам. Искам да те видя семейна, да затворя очи спокойно, като знам, че има на кого да разчиташ. Не чакай повече. Ти си добро и умно момиче, трябва ти добър съпруг. Роди си две дечица…“ Седях и слушах с наведена глава, а сърцето ми се късаше. Понякога се питах „Това същата онази жена ли е, която преди години не ми даваше да излизам със съучениците ми, която постави учението преди всичко? “ А може би ми беше по-лесно да обвиня нея за моята некадърност?

Създадох си профил в сайт за запознанства. Написах истината, сложих си актуална снимка. След няколко месеца започнах да си пиша с някакъв мъж от града. Беше с 4 години по-голям, разведен, без деца. Не ми хареса, че е разведен, но пък и нямаше как да пробирам. Срещнахме се, запознахме се, разменихме си телефоните. Аз завърших магистратура, започнах работа в една лаборатория, изкарвах добри пари. Въпросният мъж- Анатоли, ми се обаждаше всеки ден, излизахме вечер, разменяхме си малки подаръчета и май всичко се нареждаше. Родих се за втори път. След два месеца го запознах с мама. Тя се подмлади, отново се засмя и тръгна отново да се хвали из входа. На 25 години за първи път в живота си целувах мъж, а по-късно правих секс в колата му. Живееше на квартира и беше безработен. Повиках го да живее при нас. Прие с удоволствие и се настани в апартамента. Запозна ни със сестра си- Грета. Родителите им били починали.

Като обвързана жена, самочувствието ми се повдигна, бях весела, закачлива и бъбрива. Колежките не можеха да ме познаят. Ходех на работа и с удоволствие се грижех за мъжа си, който оставаше по цял ден в къщи и не си и търсеше работа. Сестра му често се отбиваше при нас, почти винаги да иска пари. Анатоли с охота ѝ даваше от моите, като се оправдаваше, че имала малко дете, нямала мъж, било ѝ трудно. С моята заплата, колкото и висока да беше, и с пенсията на мама трудно се поддържа къщата и се изхранват пет гърла, ако броим сестра му и детето ѝ. Така започнаха първите ни спорове няколко месеца след като се бяхме събрали. Настоявах да си намери работа, а той отказваше под предлог, че го болял кръстът, ръката, кракът …

Около година по-късно мама почина. Преживях го тежко, но трудностите те първа предстояха. Анатоли поиска сестра му и детето ѝ да се настанят при нас, в стаята на мама. Първоначално беше за седмица, после стана месец и така до онзи ден, в който… Но първо да кажа, че само аз работех, аз плащах сметките, аз купувах храната, дори дрехите. Скандалите ставаха все по-жестоки. Исках дете, но той оказваше категорично под предлог, че с една заплата трудно бихме могли да се оправим. А и сексът умря безвъзвратно малко след смъртта на мама.

Та за денят, в който се прибрах по-рано от работа. Беше вторник, нормален работен ден. Бях в лабораторията на частната клиника и извършвах поредните проби, когато ми се зави свят и ми призля. Беше около два часа след обяд. Прегледа ме лекар и ми каза, че имам проблеми с кръвното. Трябва спешно да взема мерки- да отслабна, да спазвам диета, да приемам хапчета и т. н. и т. н. Даде ми седем дни болничен и ме изпрати в къщи. Прибрах се към три и половина. Отворих входната врата и чух пъшкане. Идваше от към стаята на Грета. Помислих, че си е поканила някого. На пръсти се придвижих към нашата стая, но Анатоли не беше там. Обърнах се към стаята от която идваха звуците и видях, че вратата е полуотворена. Надникнах от любопитство. Замръзнах. В леглото беше Анатоли с … Грета, сестра му. Изпищях от погнуса.

След бурен и ожесточен скандал истината излезе наяве. Двамата не бяха брат и сестра, не бяха дори роднини, те бяха любовници от дълго време, дори детето беше тяхно. Намираха самотни, отчаяни хора и прилагаха добре отработената схема. Живееха на гърба ми, а аз мислех, че създавам семейство. Нямах брак с Анатоли и не можех нищо да му направя, бях ги пуснала доброволно и сама си бях виновна. Единствено можех да ги изхвърля от апартамента. На вратата Анатоли ми каза: „Нали не си мислиш, че крава като теб може да има семейство. Бъди благодарна, че поне не си още девствена. Беше ме гнус от тебе, лоена топка, смрад. “ Блъсна силно вратата и замина да търси поредната глупачка.

Останах още по-сама, по-угнетена, по-разбита и по-неуверена. Нямах приятели, нямах дори познати. Дните се нижеха, а аз не живеех, а оцелявах, съществувах: тяло без дух, плът без сърце, бях призрак, бях привидение в света на живите. Никой не ме забелязваше. Дори да умра, ще се разложа, преди да ме открият. Ден след ден, година след година живота ми течеше като права линия в кардиограма.

Така открих, че ако съм зла и заядлива, обикновено хората ме забелязват. Започнах да хапя за щяло и нещяло. Когато се пенсионирах имах особена нужда от внимание. Не спирах да тормозя съседите. Аз съм техният кошмар. Надничам през прозорците, слухтя, разнасям клюки. Мразят ме, но ме виждат. Говорят зад гърба ми, значи съществувам. Така съм фактор. Не се гордея със себе си, но искам когато си отида от този свят да се отбележи липсата ми, та ако ще и с въздишка на облекчение.

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 5 месеца, 6 дни
hash: 551c2d5aae
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

1.   "Нали не мислиш, че крава като теб може да има семейство". Твоите лъжи нямат край. Кога ли този сайт, най-накрая ще разбере, че им е време да те изгонят от сайта. Ти омерзаваш и сайта и себе си. Бива излагация но твоето е вече нетърпимо.

 
  ...
преди: 4 месеца, 26 дни
hash: 8fc2df2eb7
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

2.   И на мен ми стана ясно че историята е фалшива, но поздравявам автора / авторката за идеите, трябва да почне да пише романи.

 
  ...
преди: 4 месеца, 23 дни
hash: 32beb86322
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

3.   Обзалагам се, че номер 1 e неомъжена жена в напреднала възраст която има проблеми с теглото и се е припознала в лиричната героиня. Разбира се, картинката "в огледалото" не е приятна дори и за самата нея, затова и реагира така остро. Миличка, авторът (иронията е, че всъщност и аз мисля, че това е измислина история и авторът всъщност е мъж но затова малко по натам) ти го е казал -

"Така открих, че ако съм зла и заядлива, обикновено хората ме забелязват. Започнах да хапя за щяло и нещяло"

Как мислиш, твоето изказване до каква степен се вписва в горното изречение?

Ще ти издам една малка тайна - авторът е прав - на никой не му пука за такива като теб. Не защото си дебела, а защото в една ситуация в която се очаква да реагираш малко по адекватно, зряло, или ако не ти е харесало нещо- поне културно, при такива хора като тебе просто не се случва.

Другото което не разбирам е кой те направи админ на сайта, че да се грижиш за неговата "чистота"? Въпрос номер 2 - в качеството си на админ, дали ти харесват зачестилите последно време злобни коментарчета които не обсъждат конкретната тема, или теза , а се хващат за едно конкретно изречение и си изливат жлъчта като змия? Такива писания не "омерзяват сайта", нали? Те са изключително "красиви" и допринасят за конструктивен диалог, хм?

И най сетне по темата - мен лично ми хареса и мисля, че си заслужаваше четенето. Най малкото е написано стилистично издържано, културно, и със сравнително по богат речник от болшинството писания тук. И не на последно място - засягайки малки психологични детайлчета в обществен и личен план които традиционно се пропускат. Особено ми допадна краят - нагледно показващ какво се случва когато "удариш дъното" на подобно съществуване. Сиреч - "да получаваш болка и омраза е по добре от това да получаваш нищо". Ще се учудите колко хора всъщност живеят с тази нагласа, съзнателно или не. За повечето самотата е най страшният бич.

Но причината поради която си мисля, че това е измислена история, е че е твърде самокритично и адекватно в себеоценката си. Просто не се вписва във психо-профила на този тип хора. Повечето от тях хвърлят неимоверни усилия да прикрият , оправдаят, избегнат, и най вече - борят с образа си в огледалото. Омразата им към самите тях е толкова голяма и силна, че се излива и отвъд тях, засяга хората около тях, дори мирогледа им. И са изключително чувствителни на всякакви намеци, майтапи, дори и далечни рефернции спрямо техните "достойнства". Ако са малко по неуверени, чувстват се "наранени" и отиват към хладилника за нещо сладичко за да притъпят раната. Ако са малко по нахакани , реагират остро и злобно. Познавам не един и двама, и от двата пола, които се вписват на 100 % в лиричната героиня.

Както казах, на мен лично не ми пука за хора като номер 1. Просто се надявам децата( под "деца" разбирайте хората на докъм 25 години, както се оказва последно време) които четат тук, и имат подобни проблеми, да знаят какво ги чака ако се оставят по течението и се придържат към схващането, че вътрешните им терзания и проблеми ще изчезнат ако си хапнат нещо сладичко. Защото хората могат да бъдат много жестоки...

Истината, е че във всеки един момент можете да се промените и да заживеете малко по нормален живот. Е, не казвам, че утре ще започне новият ви живот като на кино и ще стопите 10 кила с поредната "невероятна диета", но поне можете да промените собствената си нагласа и най вече - да направите нещо реално по въпроса. Понякога този тип хора не са лоши. Просто нямат някой до себе си който да повярва в тях и да им каже, че на са чак толкова "лоши" или "грозни". И да ми дава онзи лек тласък( а нерядко и шут в гъза :)) за да продължат напред когато се чувстват безсилни.

 
  ... горе^

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker