Споделена история от Други |
Да живеш заради някой друг
преди: 12 години, 3 месеца, прочетена 2427 пъти
Здравейте,
Реших да пиша тук с надеждата да намеря някой, който да ми ме рабере или даде съвет. Не знам от къде да започна. Много неща се случиха, за да стигна до това да пиша тук.
Като за начало детството ми не беше едно от най-безгрижните. Баща ми не беше пример за подражание. Можете да си представите що за човек беше щом като още тогава си мислех, че като порастна никога няма да се отнасям така с жените около мен.
Когато бях на 6 години нещо му прищрака и тръгна да души майка ми пред очите ми. Майка ми взе мен и сестра ми (3 години по-голяма от мен) и се преместихме. Разведоха се, той направи неуспешен опит за самоубийство, не пое никава отговорност за нас, скоро след изнасянето ни спря да ни търси, майка ми трябваше да ни издържа сама.
Няколко месеца по-късно майка ми започна да излиза с неин колега. Той не беше много по-добър. На няколко пъти имаше случеи да малтретира мен и сестра ми физически и психически. Със сестра ми се опитахме да обясним на майка ни що за човек е, но тя не ни слушаше.
Баба ни и дядо ни се опитаха да я вразумят но не се получаваше. Постоянно имаше скандали. И не само за това. Понеже трябваше да ни издържа сама работеше до късно и със сестра ми почти не я виждахме, а когато се прибираше беше изнервена и изморена и почти нямаше вечер в която да не започне да ни вика от вратата.
Някъде по линията не знам какво се случи, но и със сестра ми започнахме да се караме. Казано накратко в цялото семейство имаше само скандали, нямаше с кой да споделиш каквото и да е било. Още тогава си мислех, че не ми се живее. Не съм правил опити за самоубииство, дори не съм го обмислял, но ми се искаше просто да изчезна. И от тогава все е било така. Сестра ми никога не ми е споделяла (както казах някъде по линията и с нея спряхме да си общувахме нормално), но съм сигурен, че и тя имаше такива мисли на моменти.
В училище нещата бяха добре. Имах много приятели и добри оценки и двамата със сестра ми ни приеха в едни от най-елитните гимназии. В гимназията и нещата в къщи се подобриха значително. Майка ми прекрати отношенията с колегата си (6-7 години след началото им), премести се в друга фирма, получаваше занчително по-голяма заплата и имаше малко повече време и за себе си и за нас.
Лошото е, че вече всички до толкова се бяхме затворили в себе си, че отношенията ни продължаваха да се въртят само около битовизми. Правехме някакви опити да се сближим, но все неуспешни, а междувременно аз се бях затворил по-същия начин и към приятелите си. Пред хората винаги изглеждах весел, имах много приятели и приятелки, ходехме по купони, забавлявхаме се, мотаехме се, често ме търсеха за съвет или утеха, но почти никога не споделях лични неща.
В 9-ти клас започнах да излзам с едно момиче и се влюбих до уши. Сега като се замисля съм бил голям глупак, но нали любовта е сляпа... обичах я и бях истински щастлив. Малко по малко започнах да се разкривам пред нея, както не бях никога и пред никой. След време дори успях да сваля щастливата маска и пред 2-3 близки приятели и приятелки и си позволявах да им споделям, както те ми споделяха.
В края на 12ти клас всичко се срина. Открих, че приятелката ми не е човекът, за който съм я мислел. Лъжите и малко по малко започнаха да се пропукват, докато накрая една вечер разбрах, че 3 години ме е лъгала и изневерявала. Бях абсолютно унищожен. За капак, когато се случи това, приятелите и приятелките, до които винаги съм бил в трудните им моменти и съм подкрепял и утешавал, ги нямаше никакви. Не получих никава подкрепа от тях. Бях предаден от висчки хора, пред които се бях разкрил, а вече от защитите, които си бях изградил, за да се справя с проблемите от детствто, нямаше и следа.
Междувременно ме бяха приели в един от най-добрите университети в света и заминах за Великобритания. Средата не ми допадна, болшинстовто от колегите ми са с манталитета на осмокласници на лекциите не ни преподаваха нищо, което не знаех от гимназията, усещах че си губя времто.
Всичко започна да ми става апатично, заради разтоянието започнах да губя връзка и с приятелите си в България загубих интерес към всичко и всички. Мислите ми за самоубийство станаха по-сериозни, започнах да мисля как да го направя, проучих кой е най сигурният и безболезен начин и си направих план. Пролетната ваканция се върнах в България и се опитах да изпълня плана си. В последният момент се разколебах. Казах си, че трябва да намеря сили ако не заради мен, то заради семейството ми.
Когато се върнах в университета си дадох цели. Започнах да тренирам всеки ден, включих се в няколко университетски общества, започнах да излизам с колеги, когато не правехме нищо смислено в университета си намирах книги по специалността в библиотеката, взех си всички изпити, прибрах се лятото, започнах да излизам с едно момиче, опитах се да се сближа със сестра си и с майка си.
За жалост всичките ми усилия бяха безрезултани. Майка ми ходеше всяка седмица в Швейцария по работа, а когато се виждахме просто не можехме да разговаряме. След толкова години на "Как си, как е училището, Какво яде" нормални разговри просто не се получаваха. Със сестра ми исторяита е подобна - почти не се виждаме защото учи в Германия, а сме станали толкова различни хора, че като се чуем няма за какво да си говорим.
С новата ми приятелка сме заедно вече от година и всичко е перфектно, тя е страхотно момиче и си прекарвам много приятно с нея, но след предишната история не мога да се отдам на връзката ни и да я обичам както би трябвало и както заслужава.
Приятелите ми тук вече имаха нова среда и нямахме общи теми. "Близките" ми приятели се извиниха, че са постъпили така, но вече отношенията ни не бяха същите. Колкото и да се опитвах да излизам с колегите от университета не можех да се впиша. Никой от тях няма моите или поне подобни начин на мислене или интереси. Лекциите ми станаха още по отчайващо безполезни.
Сега апатията се върна още по силно. Нямам желание за нищо. С каквото и да се захвана ми омръзава след няколко дни. След първия месец от новия семестър видях, че няма да науча нищо смилено от лекциите. Почти не се вясвах в университета и не се стараех за проектите. Една седмица преди изпитите ми по половината предмети дори не бях поглеждал лекциите и естествено ме скъсаха на един от изпитите. Сега вторият семестър нещата не са много по-различни.
Чувствам, че не съм за този свят. Нещата, в които вярвах, едно по-едно измряха. Разбирам, че сигурно това е период и ще премине. И разбирам, че ако сега не направя някоя глупост един ден сигурно ще имам добра работа, жена и деца, ще съм щастлив, ще съм пораснал и на опит и на акъл и ще смятам тези ми мисли за глупави. Но ако погледна реално нещата - какава гаранция имам, че ще е така. И дори да е така е 100% сигурно, че за да стигна до там ще мина през още 100 пъти по толкова помия и ако издържа в крайна сметка пак ще си замина от този свят.
Видял, преживял, направил и разбрал съм достатъчно, че да не искам нищо повече от този живот... искам просто да си отида спокойно и незабелязано. Знам, че има хора далеч по-зле от мен и знам, че има хора които биха дали всичко, за да са на мое място и трябва да съм благодарен. И съм наистина благодарен и ако можех с удоволствие щях да си отстъпя оставащите дни на някой, нуждаещ се от тях... просто на мен ми стига толкова. Сега просто искам да затворя очи и да видя какво ме чака след това.
Единственото което ме спира е благодарността и обичтта към семейстовто ми и най-вече майка ми. За всичко, което са жертвали, дали и преживяли заради мен... не мога да им се отплатя по този начин. Но от друга страна, живот ли е да живеш заради някой друг? !
Пропуснах много и има още толкова мнго на сърцето ми, но май бях достатъчно многословен. Благодаря, на тези, отделили време да прочетат писанията ми. Желая ви щастлив и ползотворен ден!
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 12 години, 3 месеца hash: 0741663092 |
|
1. Твърде много пишеш, малко хора ще прочетат цялото ... само казвам
|
| преди: 12 години, 3 месеца hash: 1eb8b13c90 |
|
2. Нямаше да пиша, ама 1 ме изнерви. Като за начало да не ти пука колко си написал, това е твоят живот, твоята история, дълга е и е болезнена, така е човешко да бъде.
Животът ти не е весел, но не е и толкова лош. Даже ми се струва един средностатистически начин на живот и мислене, имаш спадове и възвишения. Опитай се да говориш със сестра си, извикай семейството да седнете заедно на масата, да си поговорите. Повярвай ми понякога е изненадващо... С доста роднини почти не говоря, но в крайна сметка, ако имам някакъв проблем, или те, всички се събираме и усещаш, че има някой на този свят. А тя ти е сестра, в един момент само тя ще ти остане, каквото и да говорим, когато майка ти си отиде (недай си боже) само с нея ще знаете, какво е чувството.
Много е важно и в каква среда попадаш, а ти се местиш и аха да се впишеш и да се почувстваш част от едно цяло и всичко се преебава, съжалявам, но си е така. В крайна сметка започни да правиш всичко за себе си, за да се справиш с този скапан живот.
Не е приятно да живееш заради другите, но по-грешно е да не живееш като себе си. Отпусни се, излизай по кафета, общи приказки да са, пак помагат. Говори с приятелката си, ако искаш и покажи темата, нека разбере защо си такъв. Има правото да знае все пак. Но според мен всичко ще се нареди някога. Не знаеш от къде да започнеш, познато ми е. В отчаяни ситуации- отчаяни мерки. Ядосай се, изкарай си енергията в тичане, ако искаш удари стената, нека адреналина ти се покачи аз в такива моменти просто тегля майната на всичко и действам така, както само аз си мога. Ще видиш как от физическата умора просто мислите сами се нареждат.
Зу-За
|
|
