Не мога да живея по този начин
преди: 12 години, 3 месеца, прочетена 2556 пъти
Здравейте,

Помня, че още от 6-7 годишна възраст много често мислех, че не ми се живее. Смятах, че щеше да е по-добре да не се бях раждал и ми се искаше просто да изчезна. Тези мисли не са спирали досега. Не съм имал лек живот, типичните неща: домашно насилие, разбито семейство, липса на общуване с близките ми хора, финансови проблеми, жестоко разбито сърце, предадено доверие от цемейство и приятели и т. н. Но, не се оплаквам - има далеч по-зле от мен. Намирал съм сили, взимал съм си поуки, борил съм се за каквото е било ценно за мен.

Сега съм на 20 години и голяма част от тези проблеми поотминаха. От една година имам връзка с прекрасно момиче, завърших с отличие една от елитните гимназии в София, уча във един от най-добрите университети в света, имам приятели, парите вече не са чак такъв проблем и в семейството ми нещата се подобряват. Питате се какъв е проблемът?

Проблемът е, че съм изгубил желание за живот. Изпитвам апатия, отегчавам се от всичко и всички, нямам желание да излизам с колеги и приятели, а ако излезна не мога да разговарям с тях, намирам лекцийте си за лесни, скучни и безмислени, не спя и не не се храня нормално, не мога да се концентрирам върху работата си и не мога да се накарам да върша нищо полезно. Съответно, започвам малко по малко да губя всичко потигнато.

Агностик съм по отношение на някаква форма на живот или съзнание след смъртта и честно казано ми се моля да няма нищо. За мен смисълът на живота е да му се наслаждаваш и да се опиташ да оставиш нещо след себе си. През годините научих и разбрах много истини за живота и много от нещата, в които вярвах, се оказаха грешни. Ако не направя някоя глупост и се измъкна от това състояние сигуно ще имам добър живот. Въпросът е, че не искам. Този свят не ми харесва (колкото и глупаво да звучи), не смятам, че мога да го променя, не искам да имам деца, които да трябва да живеят в него, и не искам да продължавам да се боря с всичката помия за глъдка щастие последвана от нова порция помия. Кажете, че избирам лесния път, наречете ме страхливец, слаб, глупак... може и да сте прави, но трябва и такива да има. На мен ми стига толкова!

Пътят по който съм в момента води към две места. Да сложа край на всичко и най-накрая да имам покой, но да причиня нещо толкова жестоко, неблагодарно и егоистично на семейството и близките си или тази апатия да ме превърне в развалина и същите тези хора да ме гледат как се самоунищожавам. От година и половина вървя по тази пътека и пробвах всичко по силите си. Антидепресанти и т. н. няма никаъв начин да започна да пия. По същата логика мога да започна да се друсам. Не искам изкуствено щастие. Ходенето на психоаналитик е затруднено от това, че често пътувам, а и да започна да ходя най-вероятно ще стигна до края на пътеката преди да успее да ми помогне.

Моля, ако някой има идея, какво мога да направя, да сподели. Благодаря предварително за отделеното време и менията и поздравявам създателите и работниците на сайта за великолепната идея. Правите нещо заначимо и хората определно имат нужда от такова място в интернет пространството.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 12 години, 3 месеца hash: 481d33f8e5

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Познато ми е :). Има една приказка: "Никога не се отчайвай. Но ако вече си го направил, продължавай натам с отчаяние". Колкото и банално да звучи, самоубийството наистина не е решение. :) Не се отдавай на негативни мисли, предполагам знаеш за закона за привличането: подобното привлича подобно. С негативни мисли за самоубийство да се отървеш, и как няма да имаш любовта и щастието, които искаш, няма да се измъкнеш - напротив, ще затъваш. Започни съзнателно да наблюдаваш и контролираш мисловния си процес, мисли положително независимо как се чувстваш, мисълта определя чувството и действието. Най-добре да се концентрираш върху текущите си задачи, днешния ден, а не да мислиш за далечно бъдеще и живота си като цяло. Ако днес се чувстваш зле, така ще е и утре. Ако днес се "вземеш в ръце" и направиш нещо да се почувстваш добре, "утрето" също ще бъде добро. Да, условията и обстоятелствата влияят, но добрата новина е, че въпреки това ние можем в някаква степен да ги определяме за себе си. От теб зависи как ще мислиш, а от това - и как ще се чувстваш, какви неща ще има в живота ти.

 

...

преди: 12 години, 3 месеца hash: 6a6590b336

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Може би си изпаднал в депресия. И аз съм така - имам всичко, но се чувствам толкова далече от тези неща, свито ми е сърцето, не се радвам на нищо. Казват, че времето лекува. Рано или късно ще излезеш от това състояние, бъди сигурен. Минал си през толкова неща и толкова болка, не оставяй сега една депресия да те повали! Стискай зъби, нещата ще отминат след този период/ може да трае и по-дълго, поне при мен е така/, сигурна съм, че ще си най-щастливият човек на света!

 

...

преди: 12 години, 3 месеца hash: f0f34262df

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   Сериозно се замисли за антидепресантите. Аз съм взимал в продължение на 3 месеца. В един момент прецених, че вече не ми трябват и ги спрях. (Беше преди две години) Депресията (или поне тази, която ме беше налетяла мен) има гадното свойство да се самоподхранва - навежда те на черни мисли, те от своя страна ти докарват нов пристъп на депресия, а тя още черни мисли и тн. Един лек антидепресант може да ти помогне да счупиш порочния кръг и отново да започнеш да живее живота си с устрем и усмивка. Те са точно за това - не за да ти дадат "изкуствено щастие", а за да ти помогнат да излезеш от кръга на депресията. Консултирай се не само с психоаналитик, но и с психиатър - в моя случай се оказа, че депресията е изострена до степен да не мога да се справя сам с нея от лекарство, което съм приемал по-рано. И за което никаква идея си нямай, че може да има подобен ефект. Можел съм да си спестя месеци мъки, ако бях потърсил помощ веднага, вместо да се мъча да се боря сам. Говорех ги същите неща, как не искам "изкуствено щастие", а накрая се оказа, че всъщност нещастието е било изкуственото. Минах през ада на депресията и вярвам, че излязох от него не само победител, но и доста по-силен. Убеден съм, че ти също можеш. Провери всички възможности да се справиш с това състояние, дори някои да ти се струват на пръв поглед неприемливи. Не се отказвай и се бори. Желая ти успех!

 

...

горе^

преди: 12 години, 2 месеца hash: 2ceb9ce198

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Благодаря за отговорите. Хубаво е да усетиш добрина и подкрепа. Май няма много смисъл да отговарям, защото това вече е стара тема, но все пак... До 1 - Така е. Съгласен съм с вас. Преди година бях на косъм да направя опит да прекратя живота си, но реших, че не мога да причиня това на семейството си. Реших да направя точно каквото описвате. Намерих сили в себе си, захванех се с нови хобита, хора и работа, поддържах се зает, намерих момичето, за което споменах по-горе, опитах се да се сближа със семейстовото си, мислех позитивно и т. н. , но нямаше успех. След няколко месеца просто нямаше как да продължавам да пренебрегвам старите си мисли, които продължаваха да се потвърждават. "Господ" е казал "блаженни са невежите" и това е самата истина. Не твърдя, че имам някакви особени познания или мъдрост за живота, но черпя идеи и знания от много по-възрастни и мъдри хора от мен и достигам до тези си изводи. (Моеже според много да са грешни, но за мен са истина) Казвате да не мисля за бъдещето и да живея днес и сте безкрайно прав/а. Трябва да се живее в настоящето, а не в миналото или бъдещето. Но веднъж осъзнал, какво ме чака занапред е невъзможно да го забравя и трудно и неприлягащо ми да се самозалъгвам и като кон с капаци да гледам само случващото се в момента. До 2 - Както казах в отговора си за 1. Казах си същото преди година, стизнах зъби и продължих. Но вече се изморих. Преживял съм повече от повечето ми познати връстници и от някой от познати те ми на 2 и 3 пъти моите години (Сигурно някой ще решат, че се смятам/изкарвам за голям страдалец или мъдрец, но ще бъркате - нито съм, нито се смятам за такъв. Всичко е относително и индивидуално. Всеки има различни преживявания, прагове, мисли и разбирания и това са моите). От "стискане на зъби" вече имам здравословни проблеми достойни за някой пенсионер. Стига ми толкова живот. Сега искам само да затворя очи и да имам покой. До 3 - И вие сте прав. Сериозно обмислям този вариант. Но има няколко пречки. Като за начало, не се застоявам в нито една от 2-те страни за повече от 3 месеца, което прави почти невъзможно посещаването на психолог и психиатър тъй като лечението при тях изисква значително повече време. Относно антидепресантите съм правил сериозни проучвания и не съм открил нещо, което да е помогнало на някой в моето положение. Дори да вземам нещо временно и да се измъкна от дупката в момента след известно време пак ще съм в същото положение. Сигурно ще мога и със собствени сили да го направя, но всичко ще се повтори след време. Така съм бил цял живот. Единствените решения са или да отида на лечение за неопределно време или перманентно да съм на хапчета, а и 2-те са недопустими и с несигурни резултати. Третия фактор е, че не искам близките ми да разбират. Сега никой не знае за намеренията ми и ако всичко мине по план ще изглежда като инцидент и няма да пострадат странични хора. Достатъчно болка ще причиня на семейстовто си ако стигна до края, може поне да им спестя мъчението, от това да си мислят, че имат някаква вина или че са можели да ме спрат или помогнат. И последното, а сигурно и най-важното, нещо е - "Когато няма желание - има оправдания", а аз нямам желание за живот. Две неща ми тежат на сърцето - болката, която ще оставя на близките (а от там и страхът да не успея и да се разбере, че съм направил опит) и това, че докато не дойде подходящият момент да го направя няма да спра да изживявам последните си мигове и последиците. Нямам други страхове или съжаления. Съжалявам, че товаря напълно непознати с тези си тежки мисли. Надявам се, че никой, който чете това, няма да го вземе присърце и скоро ще забрави думите ми. Просто имам нужда да се изповядам, за да имам сили да понося щастливата си маска докато не дойде времето. Егоистично е и най-вероятно не го и заслужавам, за което отново се извинявам и Ви благодаря. Ще ми се нещата да седяха по различен начин.

 

...

преди: 11 години, 4 месеца hash: e5b6e4fb36

гласове: 1 2 3 4 5   (3 гласа)

5.   Здравей! Аз съм момиче на 25 години, и имам доста сходен проблем... аз също търся решение, но не виждам изход в тунела. Светът върви единствено и само към разруха... и аз не го оценям, като добро място за живеене... естествено, аз не съм тази която може да решава, животът ми е даден и ща не ща, ще го живея... Според мен, ние сме от хората, които все още търсят своето призвание, само с това си обяснявам това лутане....

 

...