 |
|
|
| |
|
Полезно |
|
Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена 
Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес |
|
| |
|
|
|
|
|
|
Споделена история от Други |
Една трагедия
преди: 12 години, 2 месеца, прочетена 2887 пъти
Реших да споделя и моята история. Не е нужно дори да коментирате. Просто я прочетете за да видите един явен пример за това как човек е най-голям враг на самия себе си и ако измежду четящите има отчаяни хора, които са мислели да сложат край на живота си да разберат, че трябва да продължат да се борят, защото всеки един от тях навярно има какво да остави след себе си и има смисъл да е тук... ще помоля ако коментирате написаното да е без груби обиди.
Наясно съм, че биха били заслужени и на много от вас ще ви се прииска да ме напсуват, но моля ви.... недейте.
На кръстопът съм. Не се боя от смъртта, от неизвестното след нея.... Искам да се махна оттук, да залича същестуването си. Искам край. Но като се замисля в този живот никога не съм имала начало. Живях така, сякаш не съм жив човек.
Родителите и близките ми винаги са се опитвали да ми помогнат.
Но по насилствен и агресивен начин. Особено в детството.
Опитваха се да ме накарат да започна да научавам и да възприемам нещата, които ме заобикалят в този свят, да се развивам като нормално и адекватно същество.
Но аз отказвах. Затварях се в мой свят. Не обичах колективните занимания, не чувствах любов и привързаност дори към мъжка си...
Чувствах всичко наоколо враждебно, неприятно и чуждо. И често смятах, че не съм на мястото си.
Когато тръгнах на училище, трудно учех, нямах интерес и желание а мнoгoбройните караници и насилствени методи ме отвратиха от училището съвсем. Прекарвах часове пред учебниците обляна в сълзи и се отчуждавах все повече от целия свят.
Бях мълчалива затворена, малко хора общуваха с мен.
Майка ми и втория ми баща при които живея постоянно се опитваха да променят всичко това. Ядосваха се, крещяха и аз проклинах всеки ден през който съм на тази земя.
Знам, че винаги са искали да ми помогнат. Причината беше в мен. Тогава не го разбирах.
Единственото нещо, което винаги съм обичала да правя и никога не ми е омръзвало е рисуването. Едно от малкото неща, които правех с желание и бях щастлива.
Не бях весело и ведро дете. Сякаш бях застинала, празна отвътре...
Единственото чувство, което винаги е било постоянно е болката. Рядко успявах да се развеселя от нещо, обичах да се изолирам, да прекарвам цялото си време сама или в провинцията при бабите и дядовците ми. четях книги, които ми бяха интересни и често се вглъбявах в тях така, все едно живея в тяхното пространство, в паралелен свят.
Вредях си... затъвах... но не го осъзнавах.
Когато ме приеха в гимназия, бях обнадеждена, че там нещата ще се променят. Бях получила грешната информация, че в моята специалност ще изучавам интензивно рисуване. Много исках да се занимавам сериозно с това, в началното училище често ми казваха, че имам заложби.
Но за жалост в моята специалност нямаше рисуване дори като общообразователен предмет. Този факт ме огорчи и не намерих сили да започна сериозни художествени занимания извън училище.
Имах слаба воля, отчайвах се за дреболии...
От най-малката забележка или коментар можех да буда разстроена с часове и да ме обсебват негативни мисли.
Омразата към ученете като цяло отново ме връхлетя. Учех само по някои предмети, но без желание. Намерих си няколко приятели, но заради характера и същността ми, сама се изолирах и от тях, нямах им голямо доверие.
Увлякох се по едни алтернативни rock групи и буквално се вманиачих и обсебих от тях. Слушах музиката им почти постоянно, търсих техни плакати и дискове. Почти нищо друго не ме вълнуваше и не успяваше да ме грабне. Успеха ми беше ужасен, вкъщи скандалите не закъсняха, боят и обидите също.
Случваше се да ми бият толкова силни шамари, че да се зашемеття или да се появат рани на лицето ми. Нашите опитваха и добро и лошо за да ме вкарат в правия път. Понякога прекаляваха. А ефекта беше, че се чувствах още по-сама и мразена дори от тях. След всеки бой и скандал плаках и потъвах в меланхолия, мислех за бягства и за какво ли още не. Не бях силна духом. Не можех да си помогна, да се стегна и да започна да водя нормален социален живот, да наблегна на ученето и на полезни странични дейности. Всеки ден се чувствах изтерзана и нещастна и все по-неприета и неразбрана. А дори сама не можех да се разбера.
В девети клас ме озари абсурдно вдъхновение да си измисля запомняща се визия. Измислих си собствен цветен грим, започнах да декорирам дрехите си, да си правя най-различни гривни и обици. Смятах го за оригинално. Идеите си бяха лично мои, избягвах да подружавам на някой.
Естествено навсякъде ме гледаха с лошо око и насмешка, вида ми беше прекалено неподходящ за много места, но аз го смятах за себеизразяване. Мислех, че щом нищо не ми е наред и бях толкова жалка, поне имах право да изглеждам както искам. Жалък израз на свобода, който ме правеше някак щастлива.
Много хора ме мислеха за напълно луда, подиграва ми се, други пък се възхищаваха на идеите и смелостта ми да не ми пука от чуждото мнение. В училище се организираха ревийта и някои от учителките, които ме подкрепяха ми предлагаха да представям дрехите си. Направих го няколко пъти, но нещата ми не бяха достатъчно оценени и харесани и реших повече да не се изявявам.
В девети клас ме сполетя и първото любовно разочарование, което приех адски тежко. Плачех по цели нощи и изпитвах още по-голямо безсилие. Живота ми се скапваше все повече и повече. И все още не разбирах, че сама си го правя....
В десети клас се появи друго момче, което тогава наивно мислех, че ще е спасението. Това е човека, към който съм изпитвала най-силни чувства през целия си живот и е успял да ме развълнува до лудост както нищо досега.
Благодарение на непрестанните ми депресии (които ме връхлитаха понякога и без конкретна причина) и още много причини, с момчето едва успявахме да крепим някакво online приятелство.
Тогава започнах да се боря да спечеля любовта и близостта му и то по абсурдни начини чрез драматични писма и опити да стана част от неговия свят като се вълнувам от неговите интереси. Станах тотално зависима от реакциите и думите му, живеех заради него. Забравих себе си...
Мислех, че без него няма да мога оцелея...
Пренебрегвах всичко останало. Сякаш се опитвах да живея чужд живот, да съм парченце от някой друг.
Озари ме невиждано до сега вдъхновение и започнах да пиша стихове и роман. Творенията ми (много от които посветих на него) и той се превърнаха в целия ми смисъл да живея. Затварях се вкъщи и писах по цели дни и нощи, обнадеждена, че един ден всичко ще стигне до него и ще го трогне, ще го разбере и ще ме обикне...
Обезумявах все повече и повече. Докато хората излизаха, веселяха се завързваха много нови контакти, гребяха от живота с пълни шепи и се обогатяваха по всякакъв начин, аз живеех в заблуда, следвах моите 'ъидеали''....
Момчето често беше мрачен и черноглед за много неща, имаше си своите странности, изпълваше се с неприязън и отмъстителност и прекарваше огромна част от времето си играейки комп. игри, но общуваше с реални хора, имаше и други интереси и имаше доста по-социален и пълноценен живот.
Въпреки това, често ми се възхищаваше, че не се отказвам от него, защото нито едно момиче до сега не го беше възприемало по този сериозен начин. Имаше някакви чувства към мен, няколко пъти се опита да ми даде шанс да бъдем заедно, но аз се страхувах защото до сега не бях имала приятел и физическата близост ми беше непозната.
Противоречах си. Хем исках любовта и вниманието му, хем не можех да я изразя по нормален начин.
Мъчителната сага продължи, продължавах да отписвам целия останал свят и да затъвам все повече....
През по-голямата част от времето бях тъжна, подтисната и често мислех за самоубийства.
В края на единадести клас, той спря да общува с мен. Молех го да останем приятели, но той знаеше, че винаги ще искам и още нещо и драмата ще продължи... а когато ми даде шанс, ще се отдръпна.
Очаквах да го приема тежко, но след сбогуването се почувствах по-леко и знаех, че е за добро.
Продължих да пиша романа си за да мога щом го довърша да му го изпратя по някакъв начин.
Тогава срещах човека, който успя да ме приеме такава, каквато съм, може би едиствената ми споделена любов изпълнена със щастие.
Имахме об6ти неща, и той се чувстваше доста неразбран и различен. Въпреки, че имаше по-широк кръг от познати, беше по-положителен и доста по-талантлив художник, намери в мен уникалност, която не беше срещал у никoй друг преди.
Призна ми, че с мен можел да говори за всичко и съм го разбирала най-добре, че компанията на другите му дотягала.
Станахме приятели. Не се нуждаехме от други хора, чувствахме се наистина щастливи. Говорехме си с часове, виждахме се почти всеки ден, разхождахме се, споделяхме си разни представи, творчески идеи и наши теории за разни паранормални явления, снимахме и рисувахме сред природата.
Сякаш целия свят беше наш. Мислехме се за различни, неразбрани, странни и не обръщахме внимание на критиките и повечето хора около нас.
След известно време се събрахме като запазихме отношенията си в тайна. Бяхме си самодостатъчни. С останалите си приятели и познати, сякаш общувахме по принуда и нямахме търпение да се срещнем отново. Може би това е краткия период през който се почувствах наистина жива, щастлива и значима. чувствах се на място в този свят, защото имаше човек с който да споделя толкова много...
Бяхме неразумни, влюбени и безгрижни....
заблудени и наивни, че сме духовно извисени, истински леко луди творци и мечтатели.
През цялото това време, продължавах да пропускам всичко далеч по-важно-училище, социален живот, обективна реалност...
Но точно за този период на пропиляно време не съжалявам изобщо. Защото всеки един момент беше съкровен, чист и истински така, както никoй не е бил и нямаше да бъде.
Случи се така, че няколко месеца преди завършването на гимназия, момчето от сагата се завърна и отново започнахме да си общуваме. Все още таях някакви чувства към него а той беше осъзнал, че изпитва същото...
Направих поредната грешка в живота си и се събрах с него.
Нараних жестоко единственото момче, което някога ме е обичало и беше видяло в мен, неща, които и аз не виждах в себе си...
Въпреки всичко останахме добри приятели и с много усилия успя да ми прости. Осъзнавайки абсурда на избора си, след няколко месеца се разделих с другото момче, не бяхме щастливи и изпитвах чувство за вина. Останахме си приятели.
Никога нямаше да си простя тази постъпка...
щеше да е безумна наглост да моля за прошка моя приятел и за това се примирих със ситуацията. И тримата бяхме наранени и то благодарение на моята безумна глупост.
На абитуриентския бял бяхме двойка с моя приятел и си изкарахме наистина вълшебно и запомнящо се.
След това той замина за кратко за чужбина и аз започнах да си търся работа за лятото и кандитащвах в един университет.
Естествено, не ме приеха и го очаквах.
Намерих си ниско платена и не много престижна работа от която да си изкарам пари за море, но се случи така, че безумно и болезнено се привързах към нея, мястото и колектива и дори да исках да напусна не можех. Началото на есента реших, че е време да стана самостоятелен човек, както винаги с нашите имах непрестанни скандали, те ме виняха за всичко (опитваха се да ми отворят очите... но вече беше късно) и сметнах за най-добре повече да не съм им бреме.
Заблуждавайки се, че съм направила крачка напред, заживях съвсем сама, меко казано скромно, работата ми взимаше и малкото сили, вече не ми беше приятно мястото и обстановката. чувствах се като в Ада. Работех вечно депресирана и започнах да си внушавам, че трябва да върша тази мизерна и гадна работа, защото това заслужавам заради всички глупави грешки, постъпки и решения до сега. Нямах стимул да се стегна, да се опитам да си намеря нещо по-добро, но и не се надявах да си намеря, защото нямах никакви умения и опит. Приех, че това е моята зла съдба и учащ. В квартирата четях книги, рисувах, понякога се виждах с родителите си и често с братовчедка си и моят приятел, който се беше върнал от чужбина и работеше в книжарница.
Вече не бяхме близки както преди. И беше нормално. Той вече беше поел по своя път, искаше да се развива, беше станал по-социален и отворен към света и имаше идея какво иска да прави с живота си. Опитваше да ме окуражи да не губя вяра в себе си и да буда по-положително настроена.
Но аз нямах причина. Бях пропиляла живота си, не успях да извлека нищо полезно от него, нямах сили да си стъпя на краката, и не успявах да си извлека поука от нито една глупост и грешка. Хиляди хора ми казваха, че имам потенциал за много неща, хиляди хора вярваха в мен....
Но това никога не ми е помагало. През по-голямата част от живота си винаги съм искала да съм някъде другаде, да се махна и обзета от мъка, депресия, празнота и параноята, че всички ме мразят и са против мен винаги ме е преследвала.
Но на света не му пука. Всеки човек гледа себе си, иска да научи колкото се може от всичко, което го заобикаля, да остави белег след себе си, да се радва на щастливи мигове със семейството и приятелите си, да буда обичан....
Но не и аз...
През целия си живот преследвах измислени каузи, не успях да стана човека, който можех да буда, не успях да зарадвам поне малко родителите си и да им покажа, че въпреки всичко ги обичам и държа на тях. Винаги съм била склонна да съм зависима от нещо външно, което да ме 'ъкрепи'', да се раздавам за незначителни неща, които с времето ще си идат.
И аз мечтаех да оставя белег след себе си чрез прословутото си творчество....
Но то е прекалено недостойно, незавършено....
И е съвсем нормално това да е така.
Дори самата аз вече не виждам нищо красиво в нещата, които някога съм сътворила. Напълно глупави и безмислени като мен.
И след шест месечно оцеляване съвсем сама, напуснах работа и се върнах вкъщи. Още по-глупава, заблудена, смешна и жалка.
От известно време се опитвам да си наваксам всичко, което през всичките тези години съм пропуснала...
чета стари учебници, стари тетрадки, книги и енциклопедии... с надеждата да осмисля и възприема всичко толкова лесно и бързо, колкото е можело когато му е било времето.
Но не става. Препрочитам купищата четива отново и отново, но единственото, което осъзнавам е как съм похабила ума, енергията и паметта си за хилядите глупости от миналото, които вече нямат значение. И отново изпадам в мъчителна депресия, плача с часове и проклинам себе си.
Късно е... твърде късно е да имам поне малко нормален, съзнателен и достоен живот. чувствам се като безплътен празен човек, който трябва да изчезне от лицето на земята.
Не мога да си помогна вече, не мога да се върна 12, 15 години назад. Винаги съм имала слаба воля и чувство за безпомощност и безполезност. Опитвала съм се да се преборя с всичко, да намеря радост и смисъл дори в най-малките неща, но не се е получавало.
Изпитвам ужасна вина спрямо цялото си семейство и близки, които винаги са се борели единствено и само да ми помогнат, да ми вдухнат живот било то и насила и с ужасни методи... а аз съм им вгорчавала живота и съм ги разочаровала.
Продължавам да мисля, че отчасти целият ми мизерен и жалък раздвой на събитията в живота ми са, защото не е трябвало да се раждам тук. Никога не съм искала да съм на тази земя...
Смятам, че дори да се бях развила нормално, да бях станала съзнателна, значителна и интелигентна, достойна личност пак щях да съм нещастна.
От известно време насам обмислям как точно и кога да сложа край на живота си, като преди това направя нещо хубаво за близките си, прекарам последните си мигове с тях и им оставя някакъв хубав спомен под формата на рисунка или нещо друго.
Аз съм напълно излишен, празен и трагичен случай.
ще кажете, че ако умра бих наранила близките си наистина много.
Но кажете ми, през всичките тези години не правех ли точно това и то съвсем не нарочно....
ще са щастливи ли да понасят поредното разочарование отново и отново, да се ядосват и да се питат къде сгрешиха с мен, да се срамуват от мен...?
Чак сега на почти 20 години, аз се поставям на тяхно място, успявам да видя през техните очи и да разбера какво им е било с мен... и още повече се ужасявам от себе си. чувствам се истински изверг, паразит, който с нищо не може да допринесе, който е недостоен да продължи да живее защото всъщност само съществува мъчително и мрази това.
Искам да спася всички от себе си и да потърся начало някъде другаде....
Ако ли не... просто да стана храна на червеите. Дори по този начин ще съм сто пъти по-полезна от сега.
Всеки ден се будя със сълзи на очи и се чувствам като истински труп. Родителите ми и близките ще страдат ако си отида...
Но след известно време аз вярвам, че ще ме преодолеят, ще продължат живота си, ще имат смисъл и сили да се борят с него... и ще намерят щастието, което аз никога няма да им донеса ако продължа да живея като бреме за самата себе си....
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 12 години, 2 месеца hash: 0cade8cc7f |
|
1. Смяташ, че си направила много грешки и сега се готвиш за наистина най-голямата грешка -- да си отнемеш живота. Ако толкова много се ненавиждаш и си разочарована от себе си, то не се доверявай твърде на преценката си и не слагай край на живота си. Има време да станеш храна на червеите, така или инак ще дойде, но сега просто спри да гледаш негативно и да мислиш за каквото си изгубила и каквото нямаш. Всеки ден ставаш и имаш невероятния шанс да погледнеш небето, да се зарадваш на дневната светлина. Много хора нямат този шанс, но ти го имаш. Радвай му се. Радвай се на живота в неговите микроскопични нещица. В крайна сметка хубавото винаги е в малките и незабележимите неща. Дай си шанс. Защо да бързаш да умираш, още не знаеш какво ще бъде, а и няма как да знаеш, няма как да прецениш. Просто спри да ги мислиш, спри, наложи си го. Празнотата ти е духовна и всеки човек е празен сам по себе си. Не си изобщо уникална в това.
|
| преди: 12 години, 2 месеца hash: a0c6d17814 |
|
2. http://duhovno-razvitie.com/niuton.htm
Всичко е наред. Ти си герой. Всеки страдащ на тази планетна е герой. Стискам ти палци да ти тръгне всичко по мед и масло. Ти си чувствителна и имаш чувство за вина, това е естествено за хората с творческа енергия. Пробвай с антидепресанти. Вероятно обстановката те изтощава.
|
| преди: 12 години, 2 месеца hash: 7cb8ad768d |
|
3. С много внимание прочетох историята ти. Казвам ти, че ще сбъркаш, ако сложиш край на живота си. Опитай се просто да си стъпиш на крака.
|
| преди: 12 години, 2 месеца hash: 860a2cc890 |
|
4. Здравей! Много тъжна и истинска история имаш. Горе-долу и аз те разбирам, защото съм имала подобни чувства като твоите. И аз не се разбирах с нашите, имах несподелена любов, правила съм куп грешки, после съжалявах. Не съм психолог, а и не мога да анализирам, но ми се струва, че си човек който иска да бъде различен, уникален, да не е като другите. Ти може би си такава, но спри да се делиш. Всеки е уникален.
Съвет от мен - спри да искаш. Спри да искаш каквото и да е. Животът те първа ти предстои. За всичките тези страдания ще дойде времето в което ще береш плодовете и те чака нещо много хубаво. Само спри да искаш и да съжаляваш. Това е бил твоят живот, тогава, и на теб ти е било добре. И нищо не си объркала, а си направила най-доброто което си могла.
Друго - ти какво искаш на 15години да не сменяш приятелите. Е повечето пъти така се случва. Трудно ти е да помниш - ами то на много хора им е трудно, особено в днешно време. Трябва време и постоянство за да научиш нещо. Не става изведнъж. Общо взето имаш един нормален живот изпълнен с трудности. Както и на повечето хора. Сега е времето на промяната. Сега всичко е на повърхността и може да се види. От теб зависи, промени се, промени си мисленето, бъди по търпелива, по сдържана. Позволи си да се обичаш. Спри да мислиш за миналото, спри да се самосъжаляваш и не обвинявай никой. И не се самоубивай може и да не се преродиш или ако ти дадат ще е след много време.
Бог ти е дал този живот, бори се за него. Желая ти късмет и много любов от тук насетне и не се предавай, все пак си само на 20, а има хора на 50 които са в твоето положение, представи си на тях какво им е. Късмет още веднъж!
|
| преди: 12 години, 2 месеца hash: f5cf695250 |
|
5. Хм. Доста интересна история. Защо не за почнеш да пътуваш вместо да се самоубиваш. Така ще намериш място в този свят. Има много хора които се чустват като теб, но неизбират самоубйството като изход. Доколкото разбирам си на 20г. Това е възраст на която всеки човек търси мястото си на този свят.
Ако свършиш сега сама с себе си какво ще отнесеш с себе си от този свят.
Ще кажеш ама как да пътувам нямам пари. Ако решиш и желаеш силно ще успееш.
Помисли си хубаво и продължи да пишеш тук. Ще е хубаво да разбера как си и какво смяташ за напред да правиш.
Поздрави Rafael
|
...
| преди: 12 години, 2 месеца hash: 358a1e0d85 |
|
6. В общи линии и аз цял живот съм бил нещастен, нито съм блестял с нещо в моя жалък живот. Но мога да ти кажа че си само на 20 години, а животът е пред теб и е изпълнен с възможности и радости, стига да ги откриеш, за себе си. И какво си мислиш, ще им наирисуваш на вашите картина и те ще се радват на нея, а няма да плачат за теб ако се самоубиеш? Честно казано всеки човек има няккава душевност, но много неща се определят от семейната среда, тя явно те прави нещастна и те подтиска. Намери нещо, което те вдъхновява, да те радвай, гледай филми, чети стихове, работата рядко се случва да е нещо интересно и увлекателно, ако пък стане може да те обсеби и отново да загубиш себе си. Търси средата, равновесието. Някаква работа, с коят да се изхранваш и друго нещо, което да те радва. Запиши се на спорт, народни танци, клубове има по какво ли не, ако щеш купи си колело, ходи по планините. Не може човек на 20 да говори все едно е на сто, не е попиляно времето ти, добре правиш като се обръщаш към това, което си изпуснала и се опитваш да наваксаш, и да не стане започни нещо друго, ново.
Не мисля че си тъпа, грозна и смотана, даже и такава да беше щях да търся хубавото в теб. Ти си мислиш, че преживяваш трагедия, защото не постигаш някакви успехи, които семейството ти или обществото ти налага. Но ти не си твоите успехи, ти си това, което е е в сърцето ти, помислите, стремежите. Ти не си твоето CV и не се занимавай с хора, които те приемат по обвивката, без да са те опознали. Намери съмишленици. А за мъжете - дано намериш и друг подходящ, живтотът е пред теб във всяко едно отношение, не се отчайвай :)
|
| преди: 12 години, 2 месеца hash: c005f24ee9 |
|
7. Да ти кажа честно два пъти прочетах поста ти и не мога да схвана къде е трагедията. Няма нищо непровавимо в цялата ситуация. Да ти кажа ли нещо за себе си? Бях ужасна ученичка. На 18г ме изнасилиха и аз се затворих в себе си. Трябваше ми много време да го преодолея, но успях. Положих много усилия и кандидатствах-приеха ме. Завърших и научих три езика. Реших пак да уча и пак успях. В живота ти не виждам чак кой знае каква драма. Всичко може да се промени. "Животът често поставя силните на колене, за да види дали могат да се изправят. Слабите не ги закача, те са на колене цял живот. "Замисли над това което ти написах. Успех.
Маги
|
| преди: 12 години, 2 месеца hash: 2a18800ef3 |
|
8. Още си само на 20! Не се отчайвай така! Ти сама каза че нямаш силна воля и това ти е проблема. Работи в тази посока, не е късно да запишеш висше, хората на по 30-35-40 почват да учат, а какво да говори за 20?! Щом искаш да се чувстваш полезна, намери си работа в някоя книжарница, събирай си парички, с малко късмет и добра подготовка ще те приемат да следваш. В университета ще се запознаеш с много нови хора, хора които ще имат твоите възгледи. Ще видиш как нещата ще се обърнат на 180 градуса, само трябва да си малко по-положителна! Аз съм на 24 и също съм се отчайвал от живота, не мисля че има човек който не е имал такива моменти, трябва да се стегнеш, никакви самоубийства!!!
Иван
|
| преди: 12 години, 2 месеца hash: cb32684b15 |
|
9. Неслучайно си на този свят, всяка душа е на земята с мисия, и има неща с които ти си полезна и уникална и само ти и никой друг на света можеш да ги направиш по твоя специален начин.
Трябва да си благодарна за условията, които ти се дават, за хората които те подкрепят.
Има милиони деца по света родени инвалиди, или уродливи, или в много бедни семейства, гледах репортаж по бтв от Кабул, там зимата в снега децата ходят боси, защото нямат обувки, знаеш ли ти какво е страдание и истинска трагедия. Вземай се в ръце.
Самоубийството не е решение, никои не може да избяга от изпитите на душата си, ако сега свършиш със себе си, другия живот ще се преродиш в още по лоши условия и тогава ще се питаш- с какво заслужих това?
Отиди на църква, поговори със свещеника той ще те разбере.
Бог с теб.
|
| преди: 12 години, 2 месеца hash: bb31f806d3 |
|
10. Здравей :) Прочетох историята ти, и може би около 1 минута, мислех какво да ти кажа! Защо ли? Защото знам, че ти си имала години време за да мислиш за живота си, и че какво ли не е минавало през ума ти. Та... и да кажа нещо, то ще е все което ти е пределно ясно! ... Ето защо сега, ще кажа различни неща, разлинчни от които обикновенно се очаква да бъдат казани в подобни ситуаций! ...
Миличка, историята ти ме разчувства! Много. От мен имаш една голяма прегръдка която ако те познавах, щеше да е
истинска :) Това според мен е от което се нуждаеш в действителност. Разбиране и голяма прегръдка ;) Ха, няма
трагедия, докато си жива, винаги ще има и надежда!!! Разбира ли, живота продължава, тежко е било, трудно, ама
краят си е край, и ще е доста глупаво да се отказваш, знаеки, че не си имала красиво "начало"! ... ОК, да беше
живяла прекрасно, и да идваше края на света, добре, щях да ти кажа, че нямаш избор! Ама края на света не идва, и ти имаш избор да се поправиш ;)
Защо? Защо си позвoлила света да те пречупи? ! ... Да, не го казвам ей така! Личи се че волята ти е пречупена, ти си като птица без крила. Не бива така, не бива! ... Кои са тия, дето ще те тормозят и ти ще казваш че са били прави! С кое са били прави? Та самите те, са те направили каквато си? Нима те не са виновни? ! Какъв живот мислиш, щеше да водиш, ако живее в едно нормално семейство, в една нормална среда. Щеше днес да си по-развита, защото нямаше да има какво да ти пречи и да те спира. А тези хора, макар и твой родители, очевидно, че не ги е било много грижа за теб, щом са прилагали насилие! Колко мозък може да има един родител, че да не знае, че насилието не е начина!!! А да не говорим за другите, дето са се отцепвали от теб, и са те третирали като "момиче от друга планета". Били са глупави! :)) Защото под повърхността на твойта страност, се крият
много заложени дарби и таланти, както и една прекрасна
душа! Която за съжаление, всички са опитвали да
подтискат и заличат! Да, кой е казал, че всеки трябва да
бъде като всички? Живем и се раждаме за да бъдем индивидуални и да разбиваме свойте заложби. Да бъдеш като всички е признак за конформизъм и слабост! ... Онези дето всичко им е било ок, така е само изглеждало. Твойта депресия е плод, на тяхната грубост към теб. В един момент не си можела да се довериш на никой.
Хммм... направила си някой грешки! Ама според мен, най-голяма грешка която правиш сега, е че не опитваш да се свържеш с човека който те обича. Наранила си го, ама не си искала, просто си объркана. Той е човека за теб! ... На твое място, щях да опитам отново! А за миналото, че си се обличала и ходила както искаш. Ами че това е чудесно, имала си свое виждане. По света, се ценят много хора като теб, които показват своята различност. Само в България, различността не се харесва! Като на мода е глупостта и еднаквостта.
Дълго време си таяла своята история, нали? Радвам се, че си намерила сили да я споделиш :) Постъпила си правилно.
Моля те, да не се отчайваш! От теб искам да живееш! Защото можеш да се справиш :) Виж се само, виж как пишеш, имаш талант за писателка ;) А и щом рисуваш, развивай свойте таланти. Превърни ги в мечти. На скоро
имаше едно момиче което написа роман, и го издадe. Е защо и ти да не можеш. Или да станеш художничка. Никога не е късно да промениш живота си. Ама ако го прекратиш, връщане назад няма. Вчера си мислех, защо щом хората могат да се смеят на глупавите неща, да не могат да се смеят и на тъжните? ! ... Хах, странно ще е да се смееш ако ти е тъжно. Но смеха е което лекува болката, а другото е да обичаш! ...
Прочети мнение номер 9 в темата:
Синът ми е асоциален
http://spodeli. net/story. php? ID=24254
Даже ще ти цитирам какво е казал бащата към дъщеря си!
""Принцесо, ти просто си малко по-различна, но това не значи, че трябва да страниш от хората, нито значи, че те няма да те приемат и обичат именно, каквато си. Ще те нараняват, защото повечето няма да разберат безкрайното богатство на душата ти и много ще плачеш, но за тези моменти аз съм тук. Животът е един и го живей единствено и само според себе си и своята мяра, защото си е твоя живот. И който е плакал със сълзите ти и който е плащал за твоите грешки, и който е побеждавал с твоите победи - той само ще има право да те съди, а това значи... никой"".
~winterfire~
|
...
| преди: 12 години, 2 месеца hash: 558f487559 |
|
12. Напът си да направиш още един грешен избор. Сега не е моментът да сложиш край. Точно обратното. Осъзнала си се, разбрала си ситуацията, дава ти се уникалната възможност за ново начало - възползвай се! Звучи ти сложно... но е възможно. Това е достатъчно.
Тръгни на някой курс, образовай се, продължавай да рисуваш, свържи се с момчето си.... Живей!
|
| преди: 12 години, 1 месец hash: 40094eacf2 |
|
13. Благодаря на всичко за обнадеждаващите коментари, но за жалост явно наистина съм прекалено слаба и не успявам да променя нещата, сякаш съм застинала в това положение и живея истински само в сънищата си, сякаш там преживявам нещата по-реално и истински, чувствам се там на сто процента, а когато съм тук, сякаш това е пространстово на сънищата и душата ми се рее на някъде другаде. За това много ми хора ми казват, че съм отнесена... но просто наистина сякаш не съм тук, но не съм и някъде другаде. За това запомням трудно и се съсредоточавам още по-трудно. Благодаря все пак на всички, пожелавам ви много щастие и сили за да продължите да живеете :)
|
|
|
|
| Коментари очaкващи одобрение: няма |
| ... |
|
|
|
|
