Изповедта, която преобърна мисленето ми
преди: 12 години, 1 месец, прочетена 4074 пъти
Преди две години, наскоро след завършването ми на университета, бях изпаднал в дупка – една от многото в краткия ми 29-годишен живот. Откакто се помня съм трупал всевъзможни проблеми и комплекси, които сякаш не минаваха, а с времето се задълбочаваха все повече и повече. Думата „задръстен” доста точно ме описва – задръстен от лавина нерешени проблеми, самозаблуди и вътрешни страхове.

Започнах работа, макар дотогава да не бях работил, без особено желание или надежди. Отдавна бях свикнал да гледам черногледо на света, на хората и на себе си, което още повече влошаваше положението. За да ви стане ясно докъде бях изпаднал дотогава, ще добавя, че в последните месеци буквално бях източил един окултен торент сайт за магия – бяла, черна, сатанинска, всякаква. Бях си казал: „Щом няма друг начин да променя живота си, щом съм едно везволево копеле, ще намеря пряк път. Няма значение какво ще ми струва. Ще изчета и изпробвам стотици и хиляди книги с магии, накрая все нещо ще проработи”. Детинско е, знам. А също и много, много опасно. Дори да не съществува истинска магия, опасно е за разсъдъка, опасно е за човешкото в теб.

И тогава, една прекрасна нощ, започнах да пиша. И преди съм писал за подобни сайтове, но този път реших да опиша живота си по-подробно. Основно май беше за да си спечеля някакво съжаление (и да чуя утешителното „О, горкият... ” или нещо от сорта), може би и все пак да получа някакъв съвет, не знам. Както и да е, не това е важното. По важното е, че някъде към средата на втората нощ нещо с мен започна да се случва. Започнах да се смея, на себе си, на това което пишех, на спомените си и миналите си болки. Това продължи и на следващата нощ – отдавна не се бях смял толкова искрено. Накрая вече се смеех на страховете си – и тогава дойде истинското освобождение.

Ето историята, коята написах в онзи сайт:

ЗА НАРКОТИКА БАР, ИЛЮЗИИТЕ И ПЪТЯ КЪМ СВОБОДАТА

Дълго се чудих в коя категория попада моя разказ. Почти никоя от категориите не ми е чужда – похот, завист, пристрастяване, омраза... но накрая избрах „фантазии”, защото около половината от досегашния ми живот е една фантазия, илюзия, която аз сам си създадох. Все едно последните десет години съм прекарал в нещо като полукошмар, от който се будя в някои много редки случаи. Сега е един такъв момент. Дори вътрешните демони понякога се уморяват и заспиват. В продължение на десет години, бавно и неусетно съм създавал в себе си чудовище, някакво гнусно, манипулативно и безполово създание, което всъщност ненавиждам. Не, не съм станал убиец или изнасилвач, но вече започвам да разбирам как хората се превръщат в такива. Със сигурност обаче съм станал много по-бездушен и жесток от това, което бях преди време. Досега съм навредил главно на най-близките си хора, главно със своята злоба и безволие, но това е повече от достатъчно. Семейството ни никога не е било особено сплотено, а аз почти го довърших. И всичко ми се върна.

Мога да обвиня родителите си за своя собствен живот, и в продължение на много време съм го правил – точно както си намира извинение всеки уважаващ себе си нещастник, който се е заровил в разни психологически книги. Чел съм ги всякакви боклуци, и съм им вярвал. Такива като Фройд също не са много добре, те са кукута, защото мислят че само техният път е прав. Родителите ми са разделени откакто се помня – баща ми работи в друга страна и се виждаме само за около седмица-две в годината, а аз съм отгледан от майка си. Тя пък доста ме глезеше. Както и да е, няма да навлизам в подробности. Вече знам, че е глупаво. Доколко семейството ми има някаква връзка с това, което съм в момента, вече няма никакво значение. Преди няколко години, когато лудостта ми се развихри с най-голяма сила, съм минал през един куп психолози и психиатри и ми е втръснало да ме разпитват за миналото и за детството ми – виждате ли, проблемът бил, че като съм бил малък кучето на бълдъзата на дядо ми ме ухапало, а травмата определила живота ми. Това са абсолютни глупости. Един потоп от лайна.

Нещо друго промени живота ми, и това бяха изборите, по-точно грешните избори, които съм правил. Големите простотии и още по големите лиготии. Първият ми такъв избор беше още в малките класове. В светлите и безгрижни години на малките класове мое Сияйно Величество, на когото всички вкъщи му угаждаха, се скъсваше от четене и попиваше всякаква нужна и ненужна информация (основно ненужна). Май основно щото си бях непохватен, страхливичък и защото не ме биваше в спортните игри. Докато другите момчета играеха футбол, аз не можех или по скоро не исках да се науча, и играех народна топка с момичетата. Бахахах, баси жалката картинка. И друга грешка направих - докато аз четях много книги за динозаври (Трицератопси, Тиранозаври и Други Изкопаеми от Рода на Заврите), другите момчета избраха практиката - посбиваха се. Някъде около четвърти клас сложих очила, което допълни светлия ми образ и озари по неподозиран начин красивото ми лице. Чакай да допълня, имах и шини на зъбите. Типичното тъпо малко „професорче” – цайси, шини и глава, тъпкана с боклуци. Дори спечелих един вид респект хахахахах – другите ме мислеха за много умен тип, а и аз се гордеех с това. Само че между „умен” и „начетен” няма знак на равенство. Умен значи също да знаеш кое е добре за теб. Това започнах да го разбирам чак в гимназията, където новите ми съученици буквално ме скъсваха от бъзик. Всички ми се присмиваха. Това, разбира се, аз го виждах като огромна несправедливост спрямо себе си. Не само тогава, но и през огромната част от живота си съм хвърлял вината върху тях и върху тези като тях. Сякаш бях сляп за многобройните причини – смешния ми вид, претенциите ми, детинското ми поведение и най-вече страхливостта ми. Най-вече нея. Сега ги разбирам, когато видя някой такъв тийн-льохман на улицата. Направо ми идва да го подпукам с ритници, защото на мъжете лузъри има много малко други начини да им набиеш в главата един прост закон, елементарният закон на оцеляването: „ПРОМЕНИ СЕ, ИДИОТ ТАКЪВ, ИЛИ УМРИ В ЛАЙНАТА! ” В общи линии това е то. Не мисля, че те съзнаваха защо го правят, може пък само аз да си мисля че е било заради това. Във всеки случай тогава и аз не го съзнавах.

Така минаха три години. В началото тормозът беше почти всекидневен, към края на третата година започна да отслабва. Не умрях от срам, разбира се, макар че на моменти ми се искаше. Страх ме беше дори при мисълта, че на другата сутрин ще отида на училище. Трябваше да променя нещо, може би започвах смътно да го осъзнавам. И тук беше втората ми грешка. Вместо да си извоювам място в глутницата, вместо да стана социален тип, да следвам примера на тези, на които завиждах, или просто да потренирам малко и да смачкам някого от бой, аз избрах пътя на отчуждението, вълка единак. Отново избрах страха. Добре поне че никога не съм искал да ставам тоталната жертва. Бях насъбрал и доста солиден гняв, което беше добре. Гневът е производно на страха, но може да бъде обърнат срещу него. Както и срещу самосъжалението. Да го прочетат това по няколко пъти разните тъпи Емота, дето само знаят да се кълцат, и да си го втълпят най-накрая. И аз съм пробвал да се кълцам, признавам го, бил съм близко до вас, но поне съм виждал и другата крайност - бил съм и маниак. Като мразите толкова, потърсете някой друг, по-приятен вид омраза от самосъжалението - мразете поне малко и другите, не само себе си. Сменете поне тъпата си музика. Вижте какво значи пънк, блек, дет, хардкор и пр. Усетете малко агресия. Има едно нещо, което се казва нужда да отвърнеш удара. Викат му също и отмъщение. Вкусът му е приятен, дори предчувствието за него е приятно. Може да съм още лузър, може да съм си бил винаги такъв, може да се пробуждам чак сега, на 27, може в мен да живее още непорастнало момче и да ми бъде по трудно занапред, в основни линии никога не съм се отчайвал като вас и не съм ставал жертва на другите нарочно, чудейки се как ли по-лесно да се превърна в гей. Да, понякога съм бил мекушав, страхлив и съответно са ме тъпкали. Волята се тренира, ако трябва и чрез болка. Най-вече чрез нея. Да, може когато съм бил слаб, да съм се наказвал по всякакви гадни начини, да съм бил и садист към себе си, може да съм си внушавал че съм педал. Сигурно дори така можеш да си преебеш сам живота и най-накрая да пукнеш като някой дърт педерунгел/педофил, ако прекалиш. Не знам, и честно като се позамисля, никога не съм искал да знам.

Много се отплеснах. Да продължа нататък. Затворих се в себе си и останах сам. Не мислете, че не съм имал подкрепа от родителите си – те направиха каквото можаха, и доколкото аз им позволих. Но аз се отдръпнах и от тях. Скоро мракът започна да ми харесва, буквално и преносно. Няма да ви лъжа, и сега ми харесва. Дори в него има някаква красота. Мракът, нощта не е зло, а просто Ин, женствената сила в човека. Сигурно точно това ме е спасило да не се превърна в истински перверзник и изверг - това че тайно в себе си бях романтик. Не знам в продължение на колко нощи съм лежал, вперил поглед в тавана, унесен в мрачни и неосъществими блянове за величие. Предполагам, че това е било началото на лудостта. Някой вярващ християнин ще каже, че така съм викал дявола. Аз съм бил известно време и сатанист (луциферианец? ) и съм чел доста окултна литература по въпроса, но не мисля, че такъв съществува. Мисля, че просто фантазиите могат да придобият форма, която има силата да промени теб и света. Всеки вид фантазия. Просто трябва да избереш.

Тогава, в момента на най-голямата ми самота и отчаяние, това от което имах нужда се появи. Намерих нов приятел в самотата си. По-точно измислих си го. Нарекох го просто „демонът” – той беше мое безименно аз, изпълзяло не знам от коя вътрешна бездна. Повярвайте ми, има ги много. Този мой аз беше олицетворение на всичките ми тъмни мисли, страсти и желания по това време. Аз го знаех, но непрекъснато си навивах, че съм обсебен. Така повече ме кефеше. Някои луди казват, че „чуват гласове”. Не ми е много ясно какво имат предвид, но ако са слухови халюцинации, нямаше такива, просто вътрешен диалог, макар и много по-остър от обикновено. С времето този диалог беше толкова ожесточен, че не се сдържаше само в главата ми и трябваше да го изразя с думи. Започнах да си говоря сам. Това беше и началото на падението. Същият този мой „приятел”, щеше да стане най-големият ми враг – най-ужасният тиранин, които може да съществува, защото е невидим, част от самия теб и никъде не можеш да избягаш от него. Но тогава мислех, че мракът ще ме направи по-силен. Може би дори е вярно в някаква степен. Трябва да бъдеш и малко дявол, точно защото живота боли, да си само зализан и захаросан пич-мечта, излязъл от някоя реклама, е баси тъпотията. В жените също не го харесвам, тъпите патки само да го духат. Разните там метросексуални женчовци пък да ходят и да пробват да се ебат един друг в напудрените задници. Може пък да вземе да им хареса.

Любовта и омразата си приличат в много неща. И двете са заразни. Дори да обичаш или да мразиш уж само един-единствен човек, това може да се прехвърли и върху всичко останало. И двете могат да бъдат стимул и наркотик. И двете могат да донесат удовлетворение. Само че любовта идва от щастието и поражда щастие; а омразата идва от болката и поражда болка. Удовлетворението при нея е точно това – да накараш другите да страдат. Така човекът се превръща в чудовище. Избрах нейния път. Започнах да виждам всичко най-лошо у себе си и най-лошото в хората. Започнах да презирам всяка проява на слабост – своята и чуждата. В началото ревях почти всеки ден, по някое време реших, че плачът също е слабост. Всички разни недъгави, тежкоболни и пр. започнаха да ми се струват неспасяеми случаи, без да виждам, че в самия мен има нещо уродливо и болно. Когато се погледнех в огледалото, вече се виждах като друг човек – той не беше жертва, беше хищник. Малък и слаб (все още, казвах си), но все пак хищник. Хищник на хора. И това ми харесваше. Винаги съм се възхищавал на животните, точно защото са диви. Те са по-свободни от нас, макар и ние да си оставаме диваци. Човека просто има по-голям потенциал от звяра, но е също звяр.

Започнах да крада пари от съучениците си; и не само от тези, които ми се подиграваха, но от всички. Нощем правех погроми по улиците, чупех каквото ми попадне, вкъщи, дори в училище. Избиваше ме на агресия с повод и без повод. Донякъде се научих да търпя физическа болка, но не и мисъл за присмех или унижение. Ако дори само някой кажеше по мой адрес нещо, което аз сметна за атака, всички ракетни установки се активираха за война. Думите дипломация и мир бяха чужди за мен. Дори досега е донякъде така, макар че се мъча да го овладея. По някаква случайност съм отървал затвора – там щяха да ми разкажат играта.

Сексът... в гимназията такъв нямаше. Имах само едно гадже, която зарязах, защото реших, че е досадна и не достатъчно красива. Зарязах я ей така, като някакъв предмет. Така и не можах да разбера какво намери в мен, не се и опитах. Реших че следващата ще е супер парче, или нищо. Както сте се досетили, излезе нищо. Не се смятам за някакъв грозник, макар че не съм и нещо особено, но не това беше проблема. Дори лузърите имат шанс, ако поне за кратко забравят вградените си програми. Проблемът беше, че не ми достигнаха поне смелост и постоянство за по-високите върхове. Така че първият ми път беше с проститутка, години по-късно. Беше разочарование, засега единствения ми опит. Засега.

И така, този мой измислен демон, който се очакваше да ме спаси от проблемите, щеше да стане основния ми проблем. Колкото повече поддържаш една лъжа, толкова повече тя ти заприличва на истина. Със завършването на гимназията се почувствах свободен, и може би бях – но не използвах свободата си са нещо различно от досегашната програма, доразвита и „узряла” – безумни планове за перфектност, хареми от жени, световна доминация едва ли не, всякакви подобни глупости. За първи път започнах да тренирам редовно, записах се на бойни изкуства, ходех редовно на плаж, сложих си лещи. Започнах да се срещам с хора, да ходя на срещи, да се усмихвам, макар и леко фалшиво; и като че ли не ми пукаше толкова. Вече не бях толкова самотен, намерих малко приятели, спечелих малко респект. Всичко това обаче беше само маска, илюзия за самочувствие, вътрешно си бях същия – отчаян, изпълнен с гняв и омраза. От лузър просто се бях превърнал в лицемер. Пушех и много трева, която използвах като гориво. Тя ми помагаше да крепя илюзията.

Взех си изпитите от университета и влязох с един от най-високите успехи. Вече си водех таен дневник с целите си – на кои хора точно ще отмъстя, кои момичета ще изчукам, какви нови оръжия трябва да развия срещу хората. Може да си мислите, че на гадовете им е също толкова гадно вътрешно, но всъщност беше много, много приятно – еуфория, в която съществуваш само за себе си и никой друг, почти като бог. Светът само чака да го покориш, по какъвто и да е начин, и да ти заиграе по свирката. Усещах се невероятно жив, а пламъците в мен бяха блаженство. Дори сега, когато си спомням за този първи маниакален период (тогава още не знаех че е такъв), има една част в мен, която съжалява, че е приключил. Никога не съм опитвал кокаин, но както го описват, двете състояния са подобни. Само че манията действа доста по-дълго.

Дълго, и все пак прекалено кратко. Не издържах да поддържам илюзията повече от няколко месеца, това изискваше огромна енергия и постепенно ме изцеждаше. Започнах да отрезвявам, а маската да се пропуква. Опитах се я „закърпя”, като увеличих тревата. Вече почти не ходех на часове, а в началото всички ме смятаха за обещаващ студент, хехе. Накрая рухнах дотолкова, че не можех да завърша семестъра и прекъснах годината.

Независимо дали демоните са реални или измислени, те не прощават провала. Никога. Наказанието не закъсня – убийствена вина, разбира се не за гадните ми постъпки дотогава, а затова, че не съм могъл да извърша по-големи. Омразата ми се обърна навътре, а всичките ми провали се прожектираха в съзнанието ми, отново и отново. Исках да умра. Бях провалил живота си. Започнах да се самонаранявам, нарочно да се унижавам. Бях по-жесток към себе си от всеки друг през живота ми.

Не познавам отблизо някой т. нар. ЕМО (Емоционален Мазохистичен Олигофрен), но ми е ясно какво представляват тези типове. Сега знам че съм бил нещо като тях. Затова и не ги съжалявам особено, те сами си го причиняват. Само разглезените малки копеленца търсят болката съзнателно. С години са усъвършенсвали точно вида и маниерите, които отблъскват всички останали, действат на всички останали като сигнална лампа и табела, на която пише „Удари откачалката! Удари кандидат гейчето! ”. Познайте кои тестостеронни говеда привлича такава слабост. Повечето са се бичували прекалено много, станали са неспасяеми мазохисти. Казват, че мразели света и живота, а всъщност мразят себе си. Някои от тях вече са осъзнати или неосъзнати педали. Дано има поне и такива, които търсят своя вътрешен ад съзнателно, най-малкото за да го разберат и да не се страхуват от него.

Депресията продължи може би няколко месеца. Започнах отново да пуша трева, повече от когато и да е. Тревата е общо взето безобиден наркотик, зависи от нагласата ти. И от това доколко си пристрастен. А аз се пристрастявах много лесно към всичко – само и само да се скрия някъде от себе си, дори само за няколко часа. Това че може да подлуди човек, е вярно, с мен успя; но както някой беше казал, същото е вярно за алкохола, мастурбацията, интернет, компютърните игри, бодибилдинга, секса, мечтаенето, парите, сигурно и маргаритките. Всичко, стига да е в достатъчно големи количества. Стига да прекалиш с него. И аз прекалих.

Хашишът в миналото бил използван от някои хора, които търсят просветление. Една нощ се случи нещо такова. Изпитах почти религиозен екстаз, какъвто никога не съм си представял, че може да съществува. Плувах в блаженство, в цели морета от емоции; музиката, която слушах, течеше през мен, все едно беше част от самия мен. Забравих кой съм, забравих че съм човек, забравих името си. Забравих всичко. Нищо нямаше значение. Страхът не съществуваше. Така описват и сатори. Освен ако не беше негова фалшива версия, изфабрикувана от самия мен. Иска ми се да вярвам, че в него имаше нещо истинско. Не изпитвах нужда от сън. На следващия ден всичко наоколо ми изглеждаше по-ярко, виждах всичко като красиво, дори грозните неща. Дори себе си. Освен трева не съм опитвал нищо друго до момента, но някой наркоман тук сигурно ще разбере за какво говоря. Скоро открих и друго - все едно всичко казано от хора, песни, телевизия и където и да е, идваше от един и същ източник, все едно досега съм бил сляп да чуя посланията му. Все едно всяко послание имаше скрит смисъл, който аз можех да разбера, отнесен към самия мен. Беше успокояващо и побъркващо едновременно. Реших, че съм открил бога или нещо подобно. Явно съм доста по-религиозен, отколкото се смятам. Но ако има Бог, съмнявам се, че това беше той – беше нова илюзия, по-силна от всички досегашни. Не спах три дни поред, а когато най накрая ме накараха едва ли не насила, съм спал около 30 часа. Когато се събудих, не бях излязъл от състоянието. Блаженството продължаваше, но имаше и нещо различно – започнах да се паникьосвам, да имам все по-безумни идеи и да правя все по-безумни неща. Спомням си един момент, в който се превъплъщавам в различни животни. Спомням си и друг, в който ходех по улиците и мислех че съм вампир. Шантава работа. Говорил съм доста тъпотии, някои от тях си спомням. Типичен остър случай на мания. За нашите сигурно е било също толкова ужасно, колкото беше приятно за мен. Отидохме в болница, където набързо ме хоспитализираха. Останах там три месеца. Не помня много от това време, може би заради самата лудост, или заради лекарствата, не знам.

Диагнозата беше БАР (Биполярно Афективно Разстройство), или както се е казвало преди – манийно депресивна психоза. Макар че мразя да ми лепят етикети, тя е точна – от този момент нататък нещата продължиха да се редуват – постепен възход нагоре, в който си въобразявам колко велик и перфектен мога да бъда и какво мога да постигна – започвам да уча като луд, да тренирам, идеите текат като река; кратък успех и плато; провал. Всеки път нов дневник на целите. Срив надолу, където съм нищожество, не заслужаващо живот, защото съм се провалил в плановете си, сегашните и предишните. Междинен период (интерфаза), в който просто стоя, малко по малко събирам сили и чакам да се преродя отново. В този период усещам надигането. Виждам стария си дневник, тогавашните цели ми се виждат безсмислени. Зачерквам го, скъсвам го, изгарям го и си купувам чисто нов. И така отново и отново. Блъскам се в стените, които сам съм си създал. Казвам си „следващия път трябва да ударя по-силно”. Сигурно така си мисли и мухата на прозореза. Нормален период няма, в междинният си просто уморен, дори от депресията, макар да си като работлива пчеличка, събираш материал за следващия маниен период. И това с лекарства и без лекарства. Тоталният филм. Поне скука няма, хахаха. Ебати комедията. Ако законът на оцеляването е „Промени се или умри”, аз се бях разкъсал на две – в горната фаза съзнанието ми крещеше „Промени се, копеле! ”, а в другата просто казваше „Умри, копеле! ”. В момента общо взето съм им теглил майната и на двете. Може пък да има нещо повече от това. Да ходят някъде и да си го начукват една на друга.

Т. нар. модерна психиатрия е смешно нещо – все едно да лекуваш туберкулоза със сироп за кашлица – потиска симптомите, но не лекува причините. Да сте чували някой да е влязъл в лудница и да е излязъл оттам излекуван? Аз не. Най-много да го изкарат от някакво крайно състояние, да излезе временно закрепен, в ремисия, за да се върне отново след време. БАР се води заболяване, което те следва до края на живота. Не го вярвам, поне за себе си. Бил съм при лек режим два пъти – по един път за всеки полюс. Но какво ли могат да направят няколко мижави хапчета срещу цели терабайти от лоши спомени, които не искат да си отидат? Някакви пишлемета ме хванали в не знам кой си клас, разглобили ми колелото и си гасили цигарите в ръката ми. Обарвали сме си били пишките с някакъв посерко. Някаква си там, която също се посирала в гащите, някога ми казала, че не иска да ми е гадже, защото не била влюбена в мен. Защо по дяволите трябва помня такива глупости? Вече дори не помня кога е станало! Вече дори не им помня имената! Не можеш да отмъстиш на образи от миналото, глупаво е да се опитваш. Защо още ги виждам толкова ясно? Химията едва ли може да победи в такава битка, ако ти не си готов. Химията да се ебе в гъза. Да, тя може да те накара да забравиш за малко, но не повече. Това го могат също алкохола, тревата и предполагам, хероина. Освен ако накрая не ти прецакат главата, и така изцяло да премахнат проблема. Всеки път, когато влезеш в лудница, има шанс да излезеш малко по-луд, отколкото си влязъл, като рецидивист от затвора. При БАР едновременно се пият две лекарства с противоположно действие (вдигач и сваляч) и още едно, което ги балансира – общо трябва да се получи нещо като синтетичен ин-ян, или кантар ако щете. Откачена работа.

Така дойде втората година на следването ми. В нея срещнах едно момиче. Тя беше всичко онова, което аз не бях – красива, уверена и най-вече щастлива. Истинското щастие създава около човека някакъв ореол, който привлича всички наоколо. Изглеждаше ми съвършена. Мисля че се влюбих, за пръв път. Дори да е било повече страст, отколкото любов, беше по-силно от друг път. Естествено тя вече си имаше приятел. Флиртуваше с мен, ей така на шега. Лошото е че го знаех. Опитах да се съревновавам с него, но нямах голям шанс – тя го обичаше, а аз бях нещастен и озлобен. Дори предишната ми самоувереност я нямаше, за да се престоря на Голямото Лошо Момче. Нямам нищо против т. нар. „лоши момчета”, повечето наиситина са магнит за жените. Но за това трябват сила и смелост, които аз нямах. Неудачниците си личат от километри, те само могат да отблъснат хора като нея. И така стана. Сега се радвам, защото ако по някакъв фантастичен начин бях успял, едва ли щеше да бъде особено здравословна връзка. Не можех да я направя по-щастлива, отколкото вече беше, а го заслужава. Надявам се, че продължава да е.

Този път издържах три семестъра. Ходех по-редовно на лекции, без да полагам кой знае какво усилие. През цялото това време не я забравих, дори когато вече бяхме загубили връзка. Фиксирах се върху нея, мастурбирах със спомена за нея. Разбира се имаше много други жени, но аз почти не ги забелязвах, бях пристрастен, отново. Понякога си представях, че я чукам или й целувам краката, друг път - че я изнасилвам и й правя какви ли не гадни неща. Исках едновременно да я унижа и да я ощастливя. После съжалявах и се мразех за това, мразех и нея, защото не излиза от главата ми. Ако случайно попадне тук и се досети кой съм, и остане обидена, дано да ми прости. Но защо ли си мисля, че поне малко ще й хареса. Както и да е, отплесвам се. В предпоследната година от следването реших отново да прекъсна, този път по собствено желание. Всичко ми се струваше безсмислено. Ученето беше безсмислено. Да кроя планове беше безсмислено. Да се занимавам с хората беше безсмислено. Не исках да виждам никого. Щом се прибрах в къщи, се изолирах напълно, от всички.

През цялото това време съм замествал едно пристрастяване с друго, уж за да откажа предишните. Отказваш цигарите, пристрастяваш се към дъвките, с които си ги заместил. Започнах да не излизам изобщо, единственият ми прозорец навън стана интернет. Излизах единствено нощем, за да си купя пиене и цигари. В Япония имало хиляди такива, казват им хикикомори. Някои от предците на тези нещастни типове са били самураи. Не се учудвам. Животът на повечето японци вече е противоестествен. Хората стават нещо много по-лошо от звяр, стават роботи. Тук в България отдавна имаме наша си, но подобна по звучене и доста подходяща дума - кикимора (таласъм). Както виждате, още чета доста глупости, но вече смятам това да ми остане само като хоби. Както и да е.

Интернет е много странно нещо, прилича ми на общо човешко съзнание. В него можеш да намериш почти всичко. Има за всеки точно това, което му трябва (или което си мисли, че заслужава). Всеки хейтър и лузър тук може да открие себеподобни, с които един друг да се подкрепят в глупоста и омразата си. Всеки недораснал възрастен може да се потопи в купища компютърни игри, с които да забрави, че не му се удава Голямата игра. Всеки извратеняк може да намери точно фетиша или извращението, за което мечтае или което му скимне на момента, да се пристрасти към него, да потъне в него, за да го засили или да си сложи още някой отгоре на кюпа. Спускал съм се в доста дълбоки води, вярвайте ми, и съм виждал доста неща. Сигурен съм, че не съм само аз. Проблемът не беше в това че гледах гадости, а в това, че просто си умирах от кеф да ги отнеса към себе си и да се накажа. Бях се превърнал в мазохист. Не съм против интернет – хубаво е да го има, защото в него можеш да намериш и нещо, което да те измъкне от калта, да научиш нови неща, можеш да намериш и приятели. Точно като в реалността.

През последната година си поставих за цел поне да завърша. Не говорех почти с никого. Беше ме страх. Имах чувството, че целият ми зловещ вътрешен свят е станал отворена книга, и всички виждат изчадието в мен. Няма да се учудя, ако е било така. Може би е било за добро. Отскоро работя, имам планове да променя живота си, още са ми мъгляви, но знам, че след време се ще се избистрят. След като завърших най-накрая и започнах някаква работа, смятам че най-сетне започва истинският ми живот.

През годините смених поне четири-пет комбинации лекарства. Всичките без изключение ме докарваха до депресия, отделно че се чувствах леко заспал, като овца. А може би аз не съм искал да подействат, не знам. Накрая реших да ги спра изцяло. Реших, че по-добре да съм луд, отколкото да бъда овца. Повечето луди са единаци, и да ги превърнеш в стадо е малко бездушно. Реших, че ако някой може да архивира файловете, да ги зарови или изтрие, това съм аз и никой друг.

Някой ще каже, че като съм спрял хаповете, си търся белята и застрашавам другите. Може и да е прав и занапред да си създам още проблеми. Но може и да греши. През последните няколко фази всеки път постигах малко по-добър контрол върху нещата. Не съм правил големи зулуми (почти, на няколко пъти налитах на бой за казана дума и си откарвах по някой юмрук). С депресиите криво-ляво вече се оправям, виж друсарските периоди са по-трудни, просто защото е кеф. В момента оценявам фазата си като мека хипомания, леко приповдигната, с колко точно не мога да кажа, отдавна не знам къде точно е средата. Може да изглеждам на някого нормален, но още не съм сигурен - един от симптомите на хипоманията е, че можеш да прощаваш. Ако някой може от опит да ми каже някакво добро средство за балансиране, което не е свързано с фармакология, ще му бъда благодарен. За всеки случай. Ако се намира и някой специалист, искам да го питам дали има значение, ако първият период е бил най-силен, а след него през годините отслабват? Защото аз мисля, че краят на тези периоди е близо.

Сега изобщо не си въобразявам, че съм бил в „ада” или нещо подобно – в този сайт пишат хора, които са го опознали много по-отблизо, и то без да го търсят сами. Мисля, че по-правилната дума е „чистилище” – в този ад раят поне е наблизо. Ад и рай в отвъдния свят може да има, а може и да няма. Хич не ми и пука за онези, измислените. Те са точно тук, и един до друг може да стоят двама души, единият от които е в рая, а другия в ада.

След всички тези простотии и грешни избори, мисля, че най-после започвам да възприемам урока, малко по малко. Ако започнеш да се превръщаш в гад, животът най-често ти натрива носа - жалко е само, че има и такива гадове, които успяват да минат между капките, или още по-лошо, да стигнат почти до края и после да тръгнат да се връщат по стъпките си. Моят демон беше измислен, потиснатият мъж в мен и страхът ми да не съм гей. Всеки човек има свой демон, същият, който се е свил на топка в стомаха му и му трови живота. Той се нарича чисто и просто страх. Страхът е една голяма лъжа, може би най-голямата от всички. Тази гадина мре изключително трудно, защото има много глави. В хипомания/мания знам как да я побеждавам, но после идва сривът и всичко започва отначало. Чували ли сте историята за Херкулес и Лернейската хидра? Ако не, потърсете я, сега ми е ясно какво символизира. Главите са хиляди, всяка мисъл може да се превърне в страх - страх от миналото, страх от бъдещето, страх от това да си жив, от това да умреш, страх от жените, страх от мъжете, страх от децата, от секса, от болката, от това какво ще помислят за теб. Страх да порастнеш, да рискуваш и да се развиваш, страх от истината, страх от себе си, страх от другите, от безкрайността, от мисълта че може да си безсмъртен, или да се превърнеш в нищо, от самото нищо; страх да се напънеш, от новото, да завоюваш нови територии, от мистерията; страх, който ти пречи да мислиш, да чувстваш, да обичаш - това е единственият истински враг, който съществува, коренът на проблема. Оставиш ли такава лъжа да расте, тя ще се разпространява в теб, като някакъв паразит, като рак. Оставиш ли й се дори за миг, може да изникнат нови глави. Накрая местата ви се разменят, страхът става твой Цар, а ти си само негов роб. Сега виждам, че има милиони такива хора. На тези от вас, които са така, просто им трябва да се разбунтуват. Всеки тиранин си проси да го детронират. Досега това беше мечтата ми. Отсега нататък ще имам нови, може би най-накрая да позная любовта. Може би страхът никога не може да бъде победен. Може би не е и нужно, защото един безстрашен човек не би изпитал никаква наслада от битката. В момента се усещам почти такъв, макар да знам че победата не е пълна. Утре страхът пак ще е там. Това му е хубавото, да заповяда, щом иска. Аз ще го чакам. Хубавото е обаче, че ако успееш да откриеш оръжие срещу него, той става почти безпомощен. А такива има много - любов, гняв, скръб, смях, дори понякога омраза. Но самите лъжи се лекуват само с истина, тази за себе си и за света. Страхът дойде, после и остана, защото аз си го избрах, от самото начало. БАР при мен е само последствие и извинение. Бил съм наистина глупак и недорасляк. Смятам най-сетне да смачкам тази многоглава змия и да й изтръгна отровните зъби, един по един – мисля, че вече най-накрая простих на себе си и сега започва революцията.

Казах ли по-горе, че не можеш да отмъстиш на миналото? Може би има и друг вид отмъщение от този на унищожението и омразата, по-здравословен начин. Просто трябва да му се изсмееш, да се поучиш от него и да го оставиш настрана. В последните три дни много се смях на себе си и моята „изповед”, смял съм се малко невротично, но пък от сърце; надявам се и вие да се посмеете. Посрах се от смях и на някои от вашите изповеди, тъй че ви е простено. Знам, че някои от вас ще ме оплюят, че съм провалил живота си и този на близките ми. Други някои тъпи говеда, дето могат да тичат само напред с Главата и знаят само мноу бой и мноу путки, ще реват, че съм някакъв слаботелесен педал. От първите наистина бих искал съвет как да се издължа, защото е вярно. На вторите ще кажа само едно - да внимават. Оставил съм си достатъчно злоба в резерв, точно за такива като тях, и смятам да я използвам. И мисля, че с такава нагласа най сетне съм готов да започна лечението, или поне да се пробвам за известно време. Дали поне част от сегашната ми смелост ще се запази? Може би сегашната ми илюзия е че съм се освободил от нещо е само показател, какво може да стане по нататък? Страхът ми ще се завърне отново. Няма да се предам на това копеле обаче. Никога вече.

Написах целия този дълъг роман, за да му пикая отгоре, после пък да се изсера, и накрая да си взема един як душ. Писах го два или три дни и в момента почти не съм спал. Преправях го няколко пъти, защото в предишните чернови още беше една лъжа, писана от лузър, който се смята за Господ. Сега поне е писана от лузър, който се смята за пич. Лузърите още не са дори и пълноценни хора, те са си просто лузъри, не толкова защото нещо им куца, а защото са страхливци. Иначе има някои неща, които и аз съм ви ги спестил, защото дори сега още не съм готов да ги кажа, и мен малко ме е страх да ги напиша. Всеки, който е вървял поне малко по пътя към ада, ги има, надявам се да ме разберете. В момента пак съм си лузър, и то на на цели 27, имам лоши навици, малко съм мързелив, кльощав съм като щека и съм бял като платно (бях станал ебаси нощната птица). Още имам проблеми с външния вид. И в момента съм надрусан от лудостта и леко не съм наред с главата. Лудостта е точно за това - за да те дрогира. Но всичко това е променимо. Отсега нататък ще се постарая най-накрая добре да го начукам на шибаната си досегашна съдба, и да продължа да й го начуквам отпред и отзад, отвсякъде, докато накрая не я покоря и не започна да й се наслаждавам, а после не оставя и нещо след себе си. Чак тогава ще умра. Може би съм го чувал някъде, но мисълта вече е моя. Написах тази идиотска изповед основно за себе си, но искам и най-накрая да видя как изглеждам в чуждите очи. Не външно, а вътрешно. Надявам се някой да е имал търпение да я прочете до края. Прекалено много отрова съм насъбрал от 15 до 27 г., и сега трябва някак да се отърва от нея, на големи порции, на части или капка след капка. Ако имате съвети как според вас да ускоря процеса, без да прекалявам, моля кажете. Прекалено дълго съм крил от себе си и от другите какво представлявам. До този момент всичко е почти само на думи, макар вече да имам подходящата нагласа. Време е да премина към действие. Все се надявам, че не е прекалено късно да наваксам пропуснатото. Може би не е. Поне със сигурност ще има тръпка. Скапаният Хамлет да се шиба в гъза, отвъдното да се шиба в гъза, 2012 г. да се шиба в гъза. Те са просто страх. Всеки е страхливец по малко, но може да се промени. Знам че сега съм на нещо като екстази, и това е друга илюзия. Но когато най-накрая изтрезнея и слеза на земята, ще помня. Аз избрах живота.

* * *

Това е есето, което написах тогава. Винаги съм им

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 12 години, 1 месец hash: 38ac6ee9d9

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   От автора: Това е есето, което написах тогава. Винаги съм имал една свита топка в стомаха си, която ме е следвала навсякъде. Сякаш цялата ми вина, страх, лъжи и негативни емоции се бяха събрали в нея. В един момент тя започна да се топи като масло. Тогава дойде и прозрението, че основният ми проблем се нарича СТРАХ и нищо повече. Как може да съм бил долкова сляп дотогава? Щом го разпознах, той намаля още повече. Оставаше ми да направя само още едно нещо (усмихвам се дори сега, докато пиша това). Маркирах цялата папка с разните му там „магии” и натиснах „DELETE”. Страхът се стопи и ме заля огромно чувствао на облекчение. Сякаш товарът на целият ми дотогавашен живот падна от плещите ми. Ако кажа, че в този момент съм бил безстрашен, вероятно ще излъжа. Но просто страхът не беше фактор, както и в следващите няколко седмици. Това ли е смелостта? Или когато преодолееш големите си страхове, просто не ти дреме за по-малките? Не знам, но в този период се усещах сякаш вървя в друг свят, с едно две равнища по близо до рая. Беше края на лятото. Никога няма да забравя това време. Имаше някаква кристална чистота в света, в хората и в мен самия. Мракът, негативното, което бях крил под Маската, сега повечето бе излязло навън и ме защитаваше като плащ, а вътре в мен нещо сияеше... не знам как да го опиша. Винаги съм имал проблеми с общуването. С години съм вярвал, че хората се делят на интроверти и екстроверти, че да общуваш, да си „отворен” е някаква дарба, която другите притежават, а аз не. Оказа се че не е съвсем така. Някак си инстинктивно „знаех” как да стоя, как да говоря, какво да направя, какво да кажа. Момичетата като че ли за пръв път от много време започнаха да проявяват интерес към мен, а мъжете ме гледаха с някакво странно учудване (и може би дори респект? ). За някои това сигурно е ежедневие, но аз не съм свикнал на подобно отношение към себе си. Какво се се беше променило? Как бях направил скока от този който мразех, към този, който исках да бъда? И тогава се появи Тя – като някакво видение, което съдбата беше изпратила да ме изпита, мен и новоилюпената ми „смелост”. Още в началото й казах с един поглед какво искам – искам нея. А на нея май й хареса. Отначало се държах на положение – казвах си: „Ако тя е някаква богиня, то ти си демон. Демоните не се прекланят пред никого, дори пред боговете”. Но после мисълта за нея ме обсеби. И започнаха да се появявят съмнения. Съмненията са семената на страха. Точно те ми изядоха главата. Няма да разказвам какви глупости направих, за да ме отблъсне накрая тя. Но бяха много. Грешка след грешка. Общо взето я предадох, от страх и от гордост. Единственото, което искам сега, е да се променя – ако не заради себе си, то заради нея. Оттогава минаха две години и в момента отново съм старият си аз – страхлив, безволев и пр. Не съм и поглеждал друго момиче. След като се валях в самосъжаления и купчини недоизпушени фасове, отново усещам надигането. Имам желание да уча, да работя, да се променя. Как да задържа това състояние преди да рухна отново? Как да постигна ТРАЙНА промяна в живота си?

 

...

преди: 12 години, 1 месец hash: 85769b7801

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Пич, прекалено е дълго това, което си написал. Вземи живей в реалния живот а не във форумния! Успех!

 

...

преди: 12 години, 1 месец hash: 9243fbd0d6

гласове: 1 2 3 4 5   (3 гласа)

3.   Извинявай, че не го прочетох цялото, само оттук оттам. Също извинявай за грубостта, но няма друг начин да ти се каже - ти си хаотичен боклук. Прахосал си толкова много енергия във вредни и напразни за себе си и околните неща. Единствният начин за трайна промяна самият ти си го написал: "Тя беше всичко онова, което аз не бях – красива, уверена и най-вече щастлива. Истинското щастие създава около човека някакъв ореол, който привлича всички наоколо. Изглеждаше ми съвършена. " Стани като нея - красив, уверен, щастлив, съвършен. Само така можеш да привлечеш същият тип хора. Насочи енергията си правилно, не да я прахосваш за глупости, както досега. ;)

 

...

горе^

преди: 12 години, 1 месец hash: d44ae2023d

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Останалата част от поста ти не беше излязла, когато писах първия път. Трайната промяна зависи само и единствено от теб. Ти си преценяваш нещата, наясно си с това, което става вътре в теб, знаеш какво искаш, а мисля, че знаеш и как да го постигнеш. Прав си, че страховете ни са най-големия ни враг и са адски трудни за преодоляване. Преодоляват се с вяра в собствените ни възможности, с любов към себе си и с позитивна нагласа. А последното не идва от само себе си, а се тренира докато стане част от теб. Тогава ще дойде и промяната. Това е моето мнение. Ели

 

...

преди: 12 години, 1 месец hash: 504769e42e

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

5.   До автора: Здравей :) Не съм изчела абсолютно целия ти пост, малко остана. Първо, имаш талант да се изразяваш с думи, използвай го. А сега нататък. Процесът, в който човек заменя старото си аз с ново е много, много дълъг. И не отнема един или пет месеца. Нужни са години, в които трябва да бъдат полагани съзнателни усилия. Всеки човек е предимно едно Его - това е сбор от унаследените мисловни модели, в които се съдържат възприятия за света. Тези възприятия винаги са идеали. Например едно такова възприятие е 'Светът е лошо място', 'Пари се печелят трудно', 'Жените са неверни' и така до безкрай. Но светът с всичките му съставни части не е идеален, в него има нюанси, изключения, нововъведения и т. н. Дори в самия мозък се създават химически пътеки на тези убеждения, които се засилват всеки път, превръщат се в единствени магистрали и де факто ние ставаме зависими от тях. И сега ти, особено когато си разбрал, че от страх си останал там, където си позволил и дори ти е харесало да пропаднеш, искаш да си друг. Надявам се да успееш да осмислиш основния си пропуск в твоя път към самия теб. И той е, че ти схващаш нещата интелектуално, мисловно. Всичко това, което го казваш - за страха и промяната ти трябва да го почувстваш. Интелектуалното възприемане е само въведението в процеса и никак не е достатъчно. Усетил си и друго - когато наистина погледнеш нещо, то намалява, то изчезва. Така че вероятно в някакъв момент ти си преживял част от страха. Зад това Его ти си едно безусловно същество - наистина без етикети, без вчера и утре, а само Тук и Сега, в едно кротко спокойствие и възприемане на нещата такива, каквито са. Но не като в активната фаза на биполярното разстройство, макар че вероятно е подобно, ако се изключат огромният ентусиазъм и превъзбуда. За Егото трябва да добавя, че то иска винаги да е право и затова истината не съществува за него, то преиначава фактите в своя полза. Ето защо хората толкова лъжат например, мамят, преиначават, казват на бялото черно, отделно се създават тирании, империи и т. н. Другата му характерна черта е гордостта и високомерието. И всичко идва от изначалното чувство за отделеност от нещата, което поражда самотата, празнотата, недоволството и безпокойството, които се вихрят във всеки един от нас и ни карат да вършим какви ли не глупости. Просто се опитваме да запълним тази изначална празнота с какво ли не - с много секс и все по-извратен, с храна, алкохол, предмети и т. н. Разбира се, това никога не става, а напротив - всеки опит засилва празнотата. А Егото си може да наблюдава всеки - безкрайният поток от бръщолевене вътре в нас, т. нар. mind chatter, това лудо предъвкване на едни и същи мисли, натрапчивото повтаряне на рефрен от песен например, та до разните мании, фобии, неврози... Въпросът е как да се избяга от тази празнота? Като се признае, преживее и почувства. Тогава тя ще си тръгне и, повярвай ми, животът има съвсем друго качество и преди да се почувства няма как да се разбере. За Фройд си прав, защото той само е надникнал в човешката психика, а също и е работил само върху хора, които са имали проблеми. Самият Фройд е имал не една мания. Страхувал се е от пътуване с влакове, използвал е наркотици. Юнг пък се е страхувал да спи на тъмно, бил е сексуално пристрастен, да не говорим за борбите м/у тях двамата. Всяка научна парадигма непрестанно се сменя с нова, проблемът е, че за това са нужни нови кадри, с напредничаво и новаторско мислене в университетите, в катедрите. А нали знаем вече, че за Егото истината не е важна. Сега мисля да прекратя поста си, защото не зная доколко има смисъл да го продължавам. Пиши, ако имаш нужда и си осъзнал за какво говоря. Успехи! Soul

 

...