Споделена история от Други |
Бързо се отказвам
преди: 11 години, 9 месеца, прочетена 2591 пъти
Мразя да ме критикуват...мразя конфликтите като цяло. Не знам дали това е от страха, че не мога да се защитавам, но изпитвам истинска непоносимост към конфликтите и критиката.
Имах една съученичка, която редовно ме тъпчеше, заради моите слабости... Възползваше се, че съм по-слаба от нея. Често ми правеше забележки за щяло и нещяло все едно ми е майка, чувствах се наистина като глупачка. Колкото нямах самочувствие, то сякаш още повече се срина.
Когато сме си говорили с нея и не съм зацепвала веднага за какво ми говори и викам "охх к'ва съм шматка или к'ва съм тъпа" (тоя израз много хора го употребяват на шега, но ми направи впечатление как ми отговори тя) та тя ми отговори "ето виждаш ли, като ти казвам, че си тъпа ти ми се обиждаш... а ти сама си казваш, че си".
Спрях да общувам с нея, отбягвам я, поради много причини. Но осъзнавам, че поради голямата си плахост и страхът съм допуснала това да се случи, и съм си виновна.
Искам да се променя. Не искам да изглеждам толкова слабохарактерна и плаха. Не съм толкова слабохарактерна за колкото ме имат хората. Имам си свои принципи и свое мнение по въпроси, от което не се срамувам, но сякаш ме е страх да кажа.
Имам чувството, че имам социална фобия. И тя не е от сега, а от години. Още в основното си училище не бях особено харесвана. Не съм била малтретирана, но не бях от по-отворените деца. Имах си своя групичка, от по-нормални хлапета, не толкова отворени, но ми беше комфортно с тях.
Един ден те ми казаха, че повече не искат да са ми приятелки. Едно от момичетата беше казало на най-добрата ми приятелка, че съм говорила глупости за някой от родителите й - а това не беше вярно. Тя беше тази, която говореше против родителите й, а аз я защитавах, защото ми беше най-добрата приятелка и просто няма никаква логика да говоря против нея или против някой член на семейството й. Както и да е. От този ден, когато те се скараха с мен и аз се промених буквално за няколко дни. Най-голяма грешка, която допуснах е, че не й казах,че не съм говорила такива неща, а точно обратното - започнах да се оправдавам. И от този ден до ден днешен - не съм допускала хора до себе си. Никога. Много ме заболя тогава, и като се видя с нея или с някое от другите момичета - много злобно ме гледат.
Скоро се засякохме и я изгледах злобно - още една грешка от моя сдтрана. Винаги ще си мисли, есъм го казала. Макар че като се замисля, тя май ме мрази заради мен самата. Просто ме мрази, независимо дали съм говорила нещо или не. Винаги когато се засека с някой, който познавам по физиономия дори и ме гледат гадно...все едно съм някоя бавно развиваща се. За това и спрях да ходя по кафета, спрях да излизам. Откакто приключи детството ми всичко се промени. Много мои "приятелки" ме предадоха.
Вече съм голяма, и мислих, че времето което е минало ми е помогнало да преодолея предателството, но май съм сгрешила. Да, преодоляла съм го, НЕ ИСКАМ ДА СЕ СДОБРЯВАМ с никой от миналот ми. Мразя миналото си, въпреки че не е било някакво трудно или е имало някакви изпълнения от моя страна....просто мразя факта, че съм се оставяла да ме тъпчат. Не съм била малтретирана, но бях много наивна и ВСИЧКО си казвах. Толкова много съм се променила сега, че просто не допускам хора до себе си. Дори не мисля, че някога отново ще нарека някого приятел. Явно ми е останала някаква травма от детството си, или се мразя... Не знам.
В гимназията не общувах, не допусках хора до себе си. Общувах с няколко момичета, но...не съм излизала с тях, дори често бягах от часовете, защото не издържах. Мразех всички...и може би и себе си. Станах притеснителна и срамежлива. И преди бях така, но тогава бях малка...а сега не мога да си позволя да съм такава - как ще се справям с живота? Той не е за слабите като мен. Защо не мога да покажа качествата си? Всеки който ме критикува или нещо не му хареса в мен - буквално разрушава всичко...амбиции...абсолютно всичко.
Не знам как ще се измъква от това положение, хора... Как да си помогна? Как да бъда такава каквато искам? НЕ съм слабохарактерен човек...държа на мнението си въпреки, че много хора няма да са съгласни с него само защото е моето мнение. Винаги когато попадна в конфликтна ситуация гледам да я отбягвам...просто...мразя конфликтите. Има хора, които могат да спорят, да се карат, да се бият и обиждат с часове...а аз защо не мога да се защитавам като тях?Много пъти в училище съм била унижавана...ако и за напред някой се опита да ме унижи, как по дяволите да се защитя? Не е вярно, че нямам достойнство...но не мога да се защитя, може би от страх да не ме обидят и да не мога да отвърна, или пък да не ме набият... Не искам да ме тъпчат повече. Искам да умея да се боря със трудностите, а не да се отказвам, когато някой не ме хареса.
Ако сте минали по този път, споделете как се справяте... Ще се радвам да чуя коментари и от хора, които могат да преценят ситуацията, в която се намирам и да ми дадат съвет...
Хубава вечер на всички!
|
