Споделена история от Други |
Да намериш смисъла отново / или да повярваш, че има смисъл/
преди: 11 години, 3 месеца, прочетена 2155 пъти
Здравейте!
Реших да пиша в категория " Здраве", но ако имаше озаглавена "Живот", може би щях да пробвам там.
Не знам от къде да започна.
Завърших Висшето си образование отлично през 2012. В областта на изкуствата /магистратура/. Ако проследя живота си отстрани /а аз много се самоанализирам, което вероятна е минус/, бих започнала от детската градина, където ходих 1 седмица и се принудиха да ме спрат / повръщах и не можех да "свикна"/, училищния период /низ от награди - главно първи и специални в областта, национална диплома - НИКАКВО самочувствие, комуникацията с хората беше мъчение / особено с връсници/т. е. Г-ца Мълчание и с 300 зора "да излезем все пак на едно кафе или да посетим поне един купон", иначе сега като гледам снимки съм била доста красива и как танцувах на места, определени за Невербално комуникиране, но докато стигнем там - АД, трябва да се кажат поне 1-2 думи, другите виж как си говорят!! Вече от по-зряла перспектива си го обяснявам с "ниско енергийно биополе, социална фобия и дрън че пляс"/. В първия учебен ден се влачих, хванала крака на баща ми, в див ужас, че ще трябва да "прекарвам време" с хора НА МОЯТА ВЪЗРАСТ!!!!
Училище завърши, бях приета на Първо място и горе долу през 2009, след едно от пътуванията в Чужбина / имам посещение на над 10 страни/ започнаха "Големите проблеми", "диагностицирани" с "депресия" /антидепресанти/, краткотрайно подобрение, свързано с любовни трепети... после стана по-тежка категорията, но не съвсем / в здравната книжка пише - шизоиден тип нещо си/ при положение, че психиатрите " не знаели какво ми е, но за да ми ИЗПИШАТ лекарства трябвало да фигурира някаква причина. Обзаведох се с гадже, това пак за няколко годинки позамаза нещата, т. е. имаше някакво нормално съществуване / през което време си се тъпчих с лекарствата/. Избихме се с гаджето /словестно/ / най - накрая сме окончателно разделени, след 5-6 неуспешни опита/, а аз се "обзаведох" с нов проблем - след усилено задълбочаване в духовни четива и може би прекомерно експериментиране с енергийни нещица - почти 4 месеца заблуда, че се свързвам "телепатично" с една моя бивша "Любов" /очевидно само от моя страна/, но нещо ме караше да си "мисля", че въпросният индивид общува с мен / включително сексуално/ чрез мисли, образи, мислих си, че "виждам" някакви неща по снимки, спуках се да му пиша и звъня - 6 МЕСЕЦА! , включително и на бившата му и нзн дали е бивша или настояща др. приятелка, всякакви странни телесни усещания се появиха, които ме доведоха до пълен блокаж - не можех да мисля и да говоря нормално, имах странни преживявания - в опитите да се свържа с Висшия аз така оплетох кашата... добре че бях в къщи, /а тук имат опит с психични състояния /. Казват ми, че нищо ми няма / медицински лица са/. Не искат да ме тъпчат с нещо различно от Деанксит веднъж на ден и честно казано има подобрение, откакто започнах да правя Коремно дишане и някаква физическа активност не ходя като сомнамбул, гледайки птиците / които навсякъде ме следват, не знам някакъв духовен феномен ли е или съвсем се сбърках. Откакто се молих мноооого усилено за семейството ми ми казаха, че постоянно летели мнооого птици около нас, нещо като комуникация се получава м/у мен и птиците, откакто се върнах- странно от "човешка гледна точка".
Минала съм през Рейки преди 1 година / след първата мисъл и почти-самоубийство, през последните месеци бяха почти ежедневни/ там ми казаха, че не действам според мисията си, спасяваха ме или причастяванията / спуках се да ходя на Църква и да чета молитви, а сега ме е страх да не се върне състоянието и 1 не мога да прочета/, или птиците "ме караха" да не го направя, или се сещах за семейството си. Каквито и да са, не заслужават да им го сервирам.
Заради тези изживявания се провалих на един много важен изпит, изпадах в ДОСТА странни състояния пред приятели и професори / неистов смях, където не трябва, слухът ми се изостри до N-та степен, не можех да се возя в автобуси и да търпя др. хора/, сега общо взето съм се самоизолирала, срам ме е да си покажа носа или да отида в града, където учих, социалната фобия не знам дали мога да я преодолея, изобщо не знам дали мога да живея нормално и дали трябва да живея. В състояние съм да пиша, плашещите състояния изчезнаха от само себе си сякаш, но толкова ме е страх
от всичко. Родителите ми се държат много добре / единият ме разбира прекрасно, казва, че всичко е временно, но другият ме комплексира мн - той е отворен, супер активен, правил ми е мн забележки да не рева, да не се смея толкова тъпо и тем подобни / последният ми приятел прилича на него/, а аз съм ХИПЕР-чувствителна и за жалост злопаметна. Всички имат проблеми, трябва да се работи върху тях /пробвах на психодрама, но спрях, когато искаха да ме пратят на психиатър/, но най- не мога да се примиря, че поради някаква заблуда престъпих много от принципите си. По принцип съм честен човек, но сякаш се уморих да живея. И знаете ли - жалко е! На фона на всички болни деца и хора, които едвам преживяват, а аз се чудя къде да се свра, а видимо нямам никакъв проблем / сега, когато отново съм "адекватна"/. Не мисля, че другите са ми виновни, но "миналото", което толкова се опитвам да "забравя" е пълно с много срам - не е нормално да ревеш на изпити, пред който и да е, цялата история, че просто е "нормално" да се комуникира с хора, за да се съществува много ме измъчва...
Знам, че трябва да си активен, за да живееш някакъв живот. Правя утвърждения всеки ден, ставало постепенно / установих, че съм много много нетърпелива/, изчела съм една камара книги за Позитивното мислене...
Поне от няколко дни не се спуквам да рева. Анулирах всички проф. ангажименти, не мисля, че съм в състояние да работя в сферата, която завърших - 20 г. труд отива по дяволите. Конкуренцията, състезателната злоба, и най-вече перфекционизма ми и хипер-чувствителността ми ми изяждат краката.
Проблемът е, че др. не мога да правя нормално, а май имам огромни проблеми с егото, т. е. да призная, че не разбирам от нещо, да помоля да ми се обясни как се правят нещата. Може би съм за психотерапия / нашите казаха сама да реша какво да правя. НЕ мога да реша. Не съм на 15 и не мога да взема живота си в свои ръце. Сякаш ме е страх да се подобря, з-то ще трябва да поема отговорност, а това БЕЗУМНО мн ме плаши/ Не искам да ме тъпчат с лекарства, но тези самоубийствени мисли, не може да продължава така. Сякаш съм Ходещ Страх.
Ставам сутринта, з-то чувам, че някой др. е станал. Вечер заспивам, з-то има някой в къщи.
Знам, че трябва сама да реша да се преборя със страховете си, но ме е страх от това, което може да стане. Страх ме е от мъжете вече, заради тези "състояния", неудобно ми е, че ме хранят нашите. Усещам, че вече съм адекватна, но знам, че ако отида на терапия ще ме изпратят за консултация с психиатър, а медикаментите имат странични реакции и те зомбират... Благодаря на Бога, че най-накрая разбрах, че е илюзия и симптомите позаглъхнаха. На няколко пъти се запътвам към манастир, но все се връщам. И се насилвам да живея в "нормалния" свят, а е толкова болезнено /сигурно биха ми се смели как сама си създавам проблемите/. Знам, че живота ми е даден даром, трябва да го ценя... Толкова ли съм слаба???
Започнах почти неистово хранене, не пия и не пуша.
Казват ми да приема, че в момента съм такава, щяло да се промени. Как да се промени? Трябвало да обичам себе си. Винаги съм се старала да съм мила и добра. Толкова мн нога да изпиша. Казват ми "Излизай с приятели". Тук нямам почти никакви, а нови да завържа не ми се вярва мн мн. Сякаш не се вписвам в "стандартите" за нормално същество. Не знам защо пиша, едва ли някой може да даде подходящия съвет, при положение, че не изживява моята история по моя начин. Затова се въздържам да давам съвети.
Трябва ли да свърша по най-лошия начин?
Постоянно идват да ме питат как съм. Омръзна ми да се преструвам. Симптомите се полу-възвърнаха като го дописвам това.
Не знам защо го написах, наистина...
Дано вие сте по-добре, пожелавам Ви го най-искрено!!! И от Сърце!!!
|
