 |
|
|
|
|
|
Споделена история от Други
Заболяване ли е чувствителността
преди: 6 месеца, 6 дни, прочетена 575 пъти
Здравейте! :)
Тъй като това е сайт за споделяне и съвети, реших и аз да опиша проблема си.
В мен има нещо, което ме притеснява. То съществува от както се помня, но едва сега започнах да се замислям, дали не е някаква психическа обремененост. Винаги съм имала по особено усещане за нещата от живота, може би така наречената свръх чувствителност. Искам да кажа, че усещам хората и нещата от живота по особен начин. Също и света като цяло. Когато някой страда, усещам болката му сякаш аз самата страдам. Не мога например да подмина падналата на гърба си бубулечка, която отчаяно се опитва да се изправи и т.н.
Неприятно ми е да общувам с агресивни и злонамерени хора, защото твърде силно усещам отрицателната енергия, която струи от тях. Но основния ми проблем е, че имам чувството че разбирам другите, повече от колкото трябва. Че виждам в хората неща, които другите не могат или не искат да видят. И лошото е, че от малка съм си такава и не знам дали ще мога да се променя. Спомням си първият път, когато усетих чуждата болка. Едно от децата в детската градина падна и сериозно се нарани. Заплака и аз заплаках с него. Не знам защо. Просто усещах мъката му. След това имаше период в който не ми пукаше особено за другите. Не ми беше жал за никого и нищо. Интересувах се само от себе си.
Днес проблемът ми е че пак гледам на нещата по различния начин. Усещам чуждата болка, сякаш е моя. Преживявам проблемите на близките и приятелите си, на непознатите дори, сякаш са мои. Усещам твърде силно настроенията на хората. На скоро дори ми се случи да ми призлее от негативното излъчване на някаква непозната. Имах чувството, че във въздуха около нея се носят облаци от омраза и агресия.
Сигурно вече ме окачествявате като откачалка :) и се чудите какви са тези глупости дето ги пиша. Може и да сте прави :)
Затова, ще ви кажа, че от известно време се опитвам да стана като повечето хора. Да заключа сърцето си за жалостта, хуманността и другите подобни там човещини. Опитвам се да се науча да мразя другите, да гледам на тях като на съперници. Да не спазвам никакви правила и да живея за сметка на останалите. Иска ми се да съм като всички. Да не ми пука за нищо и да не усещам нещата от живота по този особен начин, който описах по-горе.
Въпреки това, бездомното куче, което настървено къса извадената от кофата обвивка от салам, продължава да бъде за мен не просто поредния пумиар. А страдащото, самотното същество, лишено от обич, дом и ласка. Мрачните и посърнали лица на хората в градския транспорт и по улиците, тихите им въздишки- нечути и невидяни от никого, продължават да мъчат сърцето ми. Празните им и обезверени погледи все още карат кръвта ми да изстива. Не мога да опиша с думи, това което усещам.
И още малко :) Другото, което ме вълнува е, възможно ли е да няма любов. Съвсем ли е изчезнала от сърцата на хората. Защо всички сме се превърнали в безкрайни егоисти. В същества без сърца. В машини водени единствено от страстта и от желанието да я удовлетворим на всяка цена. В хора, готови да захвърлят човека до себе си като носна кърпичка. Да откраднат любовта му и после да плюят върху нея, като нещо гнусно изровено от боклука на живота.
Та това, което искам да знам е, имам ли някакъв психологически проблем или просто съм свръх чувствителна. Някой срещал ли е подобно заболяване като моето.
Благодаря за вниманието! :) Ще се радвам да ми отговорите.
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
1. Прекалено е дълго и досадно за четене написаното, но все пак го прочетох докрая. Аз съм същата откакто се помня и мисля, че не съм съвсем наред. Полагам големи усилия да стана непукистка и имам задоволителни резултати от известно време.
2. Определено нямаш проблем, споко трябва да се научиш да контролираш тази свръхчувствителност или казано с други думи да намериш баланс, което е малко трудно в началото но ще свикнеш. Има много други като тебе, така наречените емпати- тези които усещат емоциите и чувствата на другите около тях. Обаче всичко е въпрос на практика и контрол, много пъти и аз неволно "влизам" така да го нарека в чувствата на хората, а не трябва защото се товарим излишно и после губим ценна енергия, която може да използваме на други места.
3. За какво заболяване говориш??? Искам да ти кажа нещо: Благодаря ти че те има! Мило момиче да не си посмяло да затваряш сърцето си. Радвам се че все още има хора като теб. Това връща надеждата ми че света не е съвсем изгубен. Разбирам че ти е тежко чувствайки чуждите емоциите, но истината е че всички трябва да сме такива. Именно защото се затваряме в себе си има все повече тъжни, озлобели и т.н. хора. И не се съмнявай че има любов-разбира се че има,просто всички ние "безчувствените същества" понякога забравяме за нея. Вярвай, не спирай да вярваш, не спирай да бъдеш такава каквато си и се надявам че има и други като теб.
4. Здравей! Писмото ти ме развълнува силно. Невероятен е начина по който описваш целия този водовъртеж в душата ти. Тук прозира чистотата и безкористните ти подбуди към всичко което те(ни)заобикаля. Искам да ти кажа, че не мисля теб за "откачена"-а другите, които без капка съжаление подминават тези в беда. Те са хората които имат нужда от помощ-станаха вече твърде много. Аз съм също човек възпитаван в такива ценности и мога да ти кажа, че имах период в който също мислих ,че с тях моите родители са ми направили "мечешка услуга", но се убедих, че все още има хора, които ги оценят и ме разбират. Не се опитвай да се променяш , а намери хора в обкръжението си с които да споделяш-това е най-лесният изход от тази носеща ти болка ситуация според мен. Стискам ти палци и пожелавам на останалите да станат поне от части като теб-за да можем да живеем в един по-благосклонен и дружелюбен свят!
5. Дай боже много такива като теб. Естествено че има любов - нали ти я носиш в себе си. Аз също съм много състрадателна, но по-скоро към животните отколкото към хората. Ние хората сами си градим щастието или нещастието.
6. Ти си надарена да помагаш-Бог да те благослови и да ти даде силата да издържаш на чуждата болка
7. Здравей! Искам и аз да потвърдя че и аз съм имал такъв проблем и ми и много неприятно защото в някои моменти ми е много зле а трябва да се радвам. И отгоре на това сички ме мислят че съм обратен а не е така.
8. Аз имам почти същия за теб можеби проблем, но според мен по скоро е дар. Колкото и да е неприятно тази свръхчувствителност има позитивна страна, всъщност позитивното е повече от негативното, ако използваш тази си способност за да помагаш на хората, както правя аз ще усещаш голямо удоволетворение, ще се чувстваш полезна. При мен проблемът е малко по-различен, аз усещам емоциите на хората, всъщност по скоро ги виждам, защото не ги преживявам, както теб, аз виждам и причината от която са породени тези емоции, но както и да е. Мисълта ми е че ако опиташ примерно като усетиш яда или тъгата в човек да направиш мил жест било то и едно здравей на непознат.. или като видиш кучето на улицата да се мъчи самотно и нещастно погали го с няколко думи Покажи че ти пука за света около теб ... А ако толкова искаш да се оттървеш от чувствителното си сърце просто си внуши, че никога не си имала този дар и той ще изчезне като нищо ...
9. Здарсти, бях изумен от това което прочетох сякъш част от този текст аз съм го писал :Д защото и аз се чувствам така.
Но при мене е малко по трудно защото съм момче и тази свръхчуствителност не ми носи добро :Д Някък си не е много хубаво да видиш момче на 15 години да плаче защото веднага някои комплексар ще каже: "Глей го тоя гей плаче " А аз не съм :( .
Но това до една степен е добре да си чуствителен, защото в някои моменти когато твоите приятели се чустват зле и ти знаеш чуството можеш да и помогнеш :) да превъзмогнат болката. Но аз вече започнах да се държа като другите, започнах да бъда неутрален. Не мисля че този "дар" трябва да бъде забравен, ами да бъде добре прикрит. Пожелавам ти всичко най добро и не спираи да бъдеш себе си :)
10. Да наистина се налага да се научим да контролираме чувствителността си. Но истина е също, че има нужда от такива като нас. Малко останахме, а може би не сме чак толкова малко, но се прикриваме. Това не е лошо. Радвам се, че не сме чак толкова озлобени и агресивни. Не може всичко с юмруци и битки да се постига. Егоистите са полезни за самите себе си.
За съжаление те създават законите и правилата, които ние сме задължени да спазваме и да се съобразяваме с тези правила, въпреки че не ни харесват.
Но важното е да бъдем хора и да се опитваме да разбираме хората, да ги обичаме и да бъдем съпричастни към всичко, което ни заобикаля. И нека всеки един от нас даде своя принос за това да направим хората по-добри, ако това зависи от нас.
|
|
|
|
|
|
|
