Обича ме, но има съмнения дали да сме заедно
преди: 7 години, 11 месеца, прочетена 1327 пъти
Здравейте! Допитвам се до вас, понеже не знам какво да правя и ще се радвам на съвети.
С приятеля ми се познаваме през октомври месец и през ноември вече се събрахме. Като цяло не сме с еднакви характери, въпреки че 80% от хобитата ни съвпадат и правим много неща заедно. Въпреки че той е по-скоро избухлив и решителен, а аз - спокойна и премисляща всичко, все пак се допълваме един друг и досега винаги сме успявали да се разберем и да си помогнем. Реалният проблем може би започна да се заформя, когато преди 2-3 месеца решихме да живеем заедно, защото искахме да сме повече време заедно, тъй като той работи нощна смяна, а аз дневна и често или нямахме много време, или никакво такова, за да се виждаме. Заживяхме заедно в неговия апартамент, но, за съжаление, баща му се оказа някакъв киселеещ деспот и постепенно почна да мрънка за всякакви малки неща, което мен ме обиждаше, защото изказванията му бяха преувеличени и несъстоятелни. Отказваше и да ми се даде ключ, което, като добавим, че вече се чувствах чужда в този дом, съвсем доизнерви ситуацията и след като говорих с бащата очи в очи, той явно много се беше ядосал и казал на приятеля ми, че ако не ме изгони, той самият ще го направи, че съм манипулативна и лош човек и не трябва да е с мен. Покрай разказите на таткото /повече цинични и грозни, както научих по-късно/ и майката, с която са разделени, също почна да съветва сина си, че ще е по-добре да се разделим. Не знам още какво са му говорили и дали наистина ме е защитавал, както твърди, че е правил приятелят ми, но все си мисля, че има и неща, които премълчава, за да не ме нарани.
Както и да е, аз сама бях взела решение да се изнеса от там, когато приятелят ми един ден ми каза, че смята, че много сме избързали с нанасянето заедно /напълно негова идея и инициатива, в която той беше изключително активен/ и че май ще е по-добре отново да заживеем отделно. Тези негови съмнения, които за капак на всичко приех като съгласяване с баща му, ме паникьосаха и ядосаха и от там започна една ревлива драма, която завърши с моето изнасяне. Бях му страшно ядосана, че е допуснал това с баща си и че твърди, че ме обича, а в същото време се отмята от собственото си желание да живеем заедно. Поядосвах се, но прецених, че го обичам достатъчно и се помъчих да погледна обективно на нещата. Той доста вдъхновено говореше как щом се обичаме, това ще е достатъчно, как всичко ще си е като преди, ще си се виждаме, ще си правим нещата заедно, общо взето - никаква промяна.

Уви, през следващите дни все нямаше време да ме вземе от работа, за да се видим, а когато се видяхме 5-6 дни след сълзливата драма, той се държеше отдръпнато, някак виновно отговаряше на любвеобилните ми жестове и избягваше да ме гледа в очите. По-късно ми каза, че изпитва съмнения дали сме един за друг, много сме били различни - думи, които аз съм казвала, когато съм била ядосана и наистина сме различни, но както споменах в началото, допълваме се. А и съм излизала с човек, чийто характер беше копие на моя и бързо се отегчих. Това много ме нарани и много ме заболя, защото реално той не можеше да реши дали иска да остане с мен, защото се страхува, че след време тези съмнения ще се върнат, или да се разделим, защото не бил обичал друга като мен и не иска да ме загуби. Вечерта на същия ден след много говорене реши, че иска да се разделим, беше голямо реване, страх, че съм щяла да го намразя и тн. Но не беше сигурен в решението си, а обясни, че го взима, за да не страдам аз, докато чакам съмненията му да се разчистят, което можело и да не стане и също така, за да не поема риска да продължим да сме заедно, пък тези съмнения пак да изскочат. Още на следващата сутрин, обаче, ми писа че ме обича и не иска да ме загуби и просто не знае какво да прави, не знае какво иска и какво да мисли. И така вече 4-5 дни. Аз минах през рев, през разочарование, през мислене дали така наистина няма да е по-добре. Твърди, че никой не е повлиял на преценката му и не е наговорен от родителите си. Но се старая наистина да погледна нещата обективно - аз не съм го разсърдила с нищо и ако живеенето заедно е това, което го е наплашило, то вече не би трябвало да е проблем. Казвам си, че може да е фаза - аз също съм била объркана и съм имала съмнения, отблъсквала съм човек, от когото после поисках втори шанс и не получих такъв и за която си постъпка се разоядох от вина. Опитвам се да се държа приятелски с него, да види, че го подкрепям и съм до него, докато се бори сам със себе си и не знае какво да мисли. Говорим за всякакви глупости /не сме се виждали лично от тогава/, но не и за ситуацията, а когато я спомена, той започва да се изнервя и да повтаря, че наистина не знае какво се случва. Казва, че никога не е бил така, че не е такъв, че винаги е знаел какво трябва да направи и го е правел. Срам го е, чувства се виновен, защото осъзнава, че аз с нищо не съм заслужила подобно отношение. Но усещам държанието му някак отдръпнато, някак насила ведро. Казва ми, че ме обича, държи се както винаги, но сякаш това съмнение тегне помежду и сякаш започва да прихваща и мен. От една страна си казвам, че заслужавам човек, който никога да не се усъмни, че иска да е с мен и който да не допуска такива случки като с баща му. Но от друга - мога да си представя живота си с него и от всички, с които съм била, той е най-ярък и най-много съм се възхищавала на него и съм се допитвала до него.

Сега и аз не знам какво да правя - да изчакам и да продължа да се държа добре с него, надявайки се, че ще усети колко го обичам и колко държа на него. Дали да му кажа, че ако вземе решение да останем заедно, аз ще се съглася, но да не общуваме дотогава, за да се оталожи ситуацията и да му залипвсвам /от друга страна пък така може да ме забрави/. Или дали просто да не прекратя всичко още сега, за което не съм сигурна дали имам сили и реално - повод. Защото, освен че е объркан, за което той се чувства виновен и това го изтезава достатъчно, не ми е направил нищо друго, не ме е предал, дори не ме е излъгал и не е крил чувствата си - евала, че дойде сам и си ми каза как се чувства. Той е човекът, който винаги е бил откровен с мен и, за разлика от всички предишни, не се е страхувал да ми каже истината, когато греша и не съм права, винаги е имал своя позиция, която е бил склонен да преобмисли, ако види, че аз съм права в случая.
Просто винаги сме намирали път един към друг и не зная как да постъпя точно сега, за да стигна отново до него. Ще съм благодарна за съвети, особено ако сте били в същата или подобна ситуация. Благодаря и всичко хубаво (: