Споделена история от Любов и изневяра |
Не мога да забравя този човек и полудявам
преди: 6 години, 4 месеца, прочетена 1982 пъти
Здравейте, искам да разкажа и моята история и моля за съвет.
В момента съм на 25, всичко започна преди 6 години. Бях на 19.
Влюбих се много в едно момче, с което съдбата ни срещна случайно, деляхме общо работно място. В началото ми беше много неприятен и ме дразнеше, дори го ненавиждах, но с времето това прерастна в много силна влюбване. От негова страна също имаше чувства, всички колеги се бъзикаха с това и той се държеше на моменти доста особено спрямо мен. Идеята е, че аз не желаех слухове и драми на работното място и се мъчех да го избягвам, като дори не си говорех с него, много се притеснявах от присъствието му и не исках да се изложа или да ми личат чувствата и често се отнасях малко студено с него от страх. С времето чувствата и емоциите спрямо него се усилиха, сънувах го постоянно, тревожех се ако закъснява и се вълнувах само като някой спомене името ми. До този момент не бях изпитвала толкова силни чувства към някой и някак се мъчех да ги притъпя, защото не виждах смисъл от тях.
Понякога, момчето пускаше песни с определени послания (обикновено едни и същи всеки път като бяхме на смяна заедно. ) Друг път правеше странни подмятания малко драматични и двусмислени и това ме объркваше. Буквално се държахме като оглупели и хванати от гората защото и той ту искаше да е близо до мен, ту ме отбягваше. Сигурно сме изглеждали смешни и нелепи а аз все пак държах повече на работата си и беше абсурдно да направя някаква крачка.
Случи се така, че на едно излизане с него и другите колеги на дискотека, аз прекалих с пиенето, депресирах се и започнах да плача, защото го виждах, че танцува и си говори с другите колежки. Пропуснах да кажа, че много момичето като цяло го харесваха и му обръщаха внимание, аз не можах да допусна да съм една от много "маймуни на клона".
Освен това, те го харесваха повече за краткраен флирт или бъзици, но нито една не изглеждаше влюбена в него. Той си беше и леко особен и характера му беше доста труден, имаше моменти, в които човек не можеше много да го разбере защо казва дадено нещо или постъпва по даден начин.
С мен не се отнасяше като с другите колежки и внимаваше с шегите, за да не ме обиди, което аз искрено оценявах.
Та след като се напих и започнах да плача и да буйствам малко, той забеляза това и ме извика да поговорим насаме в едно отдалечено помещение в заведението, което беше празно и нямаше да ни подслушват или гледат.
Попита ме защо се държа така и какво има и аз не издържах и му признах, че имам чувства към него и ми е много тежко от това, че се виждаме всеки ден и не можем да общуваме дори.
Очите му се насълзиха и ме погледана, като започна да се оправдава, че не е на ти с отношенията с хората и не можел и да помисли за връзка, заради тежкия си живот и миналото си. (Пък аз не съм и споменавала, че искам връзка с него. ) Каза ми, че нищо не може да направи и че трябва да преодолея страха си и поне да ходя при него на работа да си говорим. Реших, че явно няма нищо към мен и ме отрязва, но после ми каза да го погледна и да го целуна. Аз, естествено се ядосах и започнах да говоря много, че това е подигравка и ако не ме харесва, няма нужда от никакви целувки. Заобяснявах се много и в един момент той просто ме целуна. Имах чувството, че времето спря, но щом се опомних се отдръпнах и се върнах при другите, все едно не е станало нищо.
Като излязохме всички от заведението, той ми извика такси и ми каза от понеделник да си говоря вече с него, но аз си замълчах. В понеделник се чувствах ужасно зле от напиването ме боля глава много и исках да забравя всичко. Когато отидох на работа, той ме попита помня ли какво се е случило в дискотеката но пред всички (той си споделяше с няколко колеги доста неща и явно им е казал. ) Това ме обиди и засрами много и казах, че всичко съм забравила заради алкохола. Направих се, че не знам и не помня нищо и от този ден той много се отдръпна. Започнахме да се караме и да се заяждаме а аз започнах да мълча около него все по-често.
В един момент ми омръзна от тази невъзможна любов и тази драма, отрази се и на работата ми, той стана много мрачен в мое присъствие и реших да напусна. Написах му едно писмо и стихотворение и се сбогувах.
Но се случи така, че все пак започна да ми липсва много и не успявах да го забравя. Прекалих и станах досадна спрямо него, започнах да му пиша често в социалните мрежи, а той пък един вид се криеше и накрая ми каза, че ме ненавиждал. Въпреки това, имах надежда поне да останем добри познати а защо не и приятели... той беше добър човек вътрешно и много си приличахме в някои аспекти. Знаех, че приятелство ще ми стига дори да го обичам много. Щеше да е по-добре от нищо.
В отчаянието си, изгубих разума си изцяло и помолих братовчедка ми да ми помогне за този случай. Тя започна да общува с него съвсем като на шега, и беше нещо като двоен агент. Но щом той разбра, че тя е моя братовчедка, й предложи да се видят, започна да й пише, звъняха си уж ей така да убиват време и мен това ме дразнеше. Тя ме убеждаваше, че го прави само заради мен и той не я интересува.
Но след като започнаха да си общуват повече, братовчедка ми започна да ми казва, че той една добра дума не казвал за мен и дори се стигна до там, че по някакъв начин той бе решил, че съм правила магии пред заведението, в което работел и ми пишеше странни смс-си. Имах познат, който се занимаваше с таро и бях прибегнала до това да ми даде няколко съвета, но не бях правила никакви ритуали, нито магии. Обаче явно братовчедка ми беше пуснала слуха, за го настрои против мен.
Аз исках да се изясня с младежа веднъж завинаги и да се видим дори за 5 минути и да ми каже в очите какво точно чувства към мен, обичал ли ме е някога, не е ли, и какво правим оттук нататък. Пак казвам, бях готова да му бъде и само приятелка, ако мога да съм близо до него.
Два месеца след като бях замесила братовчедка ми, той ми се обади в 6. 00 часа и ми призна, че много ме обича и винаги е било така, но го било страх да не го нараня и общувал с братовчедка ми за да ме ядоса и да видя, че не подхождам добре. Аз обаче бях много обидена и не му повярвах. Каза ми и нещо, което ужасно ме изплаши-че бил сънувал две кукли, които се топят на огън и се разтревожил за мен и реших да ми се обади за да ми каже всичко. Попита ме наистина ли съм правила магии, и аз казах, че това не е така и е лъжа. Оказа се, че братовчедка ми му е казала... В онзи момент бях много афектирана и объркана и просто един го отрязах.
Бях се запознала с едно момче от квартала за да накарам моя човек да ревнува, но реално нямах нищо към него и само си общувахме чисто приятелски, но аз излъгах, че уж в живота ми имало друг човек... ужасно съжалих за всичко още на следващия ден и поисках да се видим и да поговорим. Но момчето вече не искаше и да е чуе и само не напсува с смс. Сринах се максимално и още по-лошо стана, когато братовчедка ми след два три дни ми призна, че го харесва и че уж и той я харесвал много, че й казах, че е единствената за него и тн. и тн....
Малко след това се събраха. Много тежко го приех, но се правех, че ми е все едно за да не изглеждам жалка. Засичахме се по общи купони и момчето не спираше да се заяжда и да се отнася арогантно с мен, но в същото време постоянно ме гледаше и търсеше контакт с мен и сядаше близо до мен. Изглеждаше, сякаш все още има чувства, но и сякаш ме изпитва ненавист към мен.
Ограничих контакт с двамата, но продължавах да страдам и да съжалявам а те сякаш постоянно парадираха с това колко се обичат и дори братовчедка ми беше убедена, че ще се ожени за него.
Онзи негов сън с куклите често ми идва в ума и дори се опасявах, че тя може да му е направила нещо... наистина спрямо мен той страна прекалено озлобен и дори погледа му се промени, буквално все едно е зомбиран или умишлено настройван. С времето те започнаха да се карат и братовчедка ми сподели, че им се случват все някакви неволи и това може би е наказание, че е с него, но вече не му пукаше и не взимах страна.
Минаха близо две години и аз срещнах човека, с който вече сме женени. Бях много самотна и затворена и той направи всичко, за да ме накара да повярвам, че за заслужавам щастие. Още преди да се съберем му обясних, че до някъде страдам все още за въпросния човек и му разказах всичко, но той прояви разбиране и се зае с това да ме накара да го забравя. Беше страхотен кавалер, добър приятел и беше наистина много влюбен в мен... и аз започнах да изпитвам чувства, макар и не толкова силни. Събрахме се официално и скоро дори заживяхме заедно. Братовчедка ми много искаше да се видим четиримата( двете двойки) и да идем на кино, а моя приятел пък искаше просто от любопитство или малко ревност да види що за човек е онзи, който обичах толкова...
Видяхме се, всичко мина нормално. Приятеля ми и онзи човек си говореха приятелски и любезно, но на мен той едно здрасти не каза, нито чао. Голямата ми любов, по която още гаснех буквално се направи, че ме няма в компанията им и не ми каза една дума... все едно бях невидима. Това ме обиди и натъжи, но го приех. Малко след тази среща, двамата с братовчедка ми се разделиха и оттогава не съм го виждала. Имах го във фейсбук доста време. Случи се така, че с приятели ми решихме да си имаме бебенце и макар, че планирахме това да стане половин година по-късно, то дойде в точния за него момент. В началото се притесних как ще се справя и ме беше страх от раждането, но приятеля ми беше до мен, помагаше ми и ме подкрепяше.
Приех това за ново начало, но въпреки всичко не можех да забравя старата си неизживяна любов. Исках да се видим за последно и да се сбогуваме наистина, за това му предложих да се видим само за малко, като му казах, че чакам дете. Той беше готов да дойде където каже и когато кажа, но в последствие ми отказа. Продължи да ми бъде в приятели, но не си говорехме. Все още ме мъчеше въпроса дали наистина в миналото ме е обичал и онова признание е било реално... продължавах да се сещам за общите ни спомени и го сънувах, понякога чувствах, че и той мисли за мен. Надявах се след години все пак да имаме добри отношения и поне да сме добри познати и а защо не и приятели. Дори бивши гаджета оставаха приятели, та ние ли нямаше да можем?
Бебето се роди, всичко беше наред. С течение на времето майчинството ми ме направи доста самотна и не успях да си намеря нови приятели (било то майки или други), няколко ми близки приятели бяха в други градове, а с други отношенията ни бяха приключили. Нямах на кой да опра и с кой да споделя. Междувременно с приятеля ми се венчахме, но в някои моменти го чувствах много далечен. Вече бяхме и по-ангажирани, той се прибираше от работа късно, аз бях изморена от грижи за бебето и работа от вкъщи и рутината буквално ме задушаваше.
Имах нужда просто от няколко приказки с човек, на който държа и който имам за приятел... с някой, който ме разбира и аз него също. С някой, с който си приличаме. Тогава се сетих за единствения такъв стар познат, който въпреки, че смятах за голямата невъзможна любов ценях и като приятел и човек...
И въпреки, че беше ужасна грешка и нечестно спрямо мъжа ми, писах на момчето от друг фейсбук акаунт. Започнахме да си споделяме и да си говорим все едно цял живот се познавахме. Направих го, защото наистина се чувствах напълно сама без приятели и подкрепа.... нямах буквално с кой да си споделя впечатленията от деня или да изпратя някоя песен... взе едно живеех в затвор. На всичкото отгоре, мъжа ми често ме пренебрегваше но за сметна на това отделяше по час и половина за разговори по телефона с родителите си и най-добрия си приятел... аз нямах най-добър приятел и близки на които да споделя. Не бях близка с моите родители нито с някой друг... и в един момент не издържах. С момчето си писахме по доста време, но въпреки, че профила беше на красиво момиче, той не се опитваше да флиртува и ме приемаше като онлайн приятелка. Споделяхме си и си разказвахме всякакви неща, точно като най-добри приятели и дори често се разбирахме и с малко думи.
Писането с него ме караше да сме смея по-често и бях в добро настроение... дори да беше лъжа и грешка, знаех, че там някъде има някой с който мога да си говоря, без да ме отбягва или нагрубява... чувствах се зле спрямо мъжа ми и това, че се правя на друг човек и скоро щях да прекратя това... исках просто да имам поне един мил спомен с този човек, дори и фалшив. Освен всичко друго и той нямаше почти никакви приятели вече и беше много самотен, призна ми, че влиза във фейсбук да си пише само с мен и че по толкова часове не си е комуникирал с друг там. Понякога ми намекваше, че изглеждам фалшив профил и му приличам много на един човек (на мен), друг път сякаш беше наясно коя съм, но продължаваше да ми пише...
В един момент явно разбра наистина, че не съм реален профил и спря да говори с мен като ми каза, че съм фалшива. Мъжа ми разбра, че съм си писала с него и много се обиди, но скоро спря да го споменава и си казах, че няма да прибягвам до това повече, защото не исках да се развалят отношенията ми с бащата на детето ми.
Обаче един скандал толкова ме провокира, че прибегнах отново до това. С мъжа ми се скарахме по някакви делови и финансови въпроси (при нас винаги най-големите скандали са били или заради кариерата или заради родителите му или заради финанси или заради домакинството. ) Казах някои необмислени неща и той за първи път през живота ми посегна (зад врата) и ме стисна силно за ръката... дори ми остана синьо.
Не очаквах това от него, защото винаги беше спокоен, добър и мил човек... а дори не ставаше дума за личен проблем а всичко започна от дреболия. Почувствах се като нищожество и едва се съвзех от шока, че го е направил... заболя ме много, но вътрешно. Казах си, че в такива моменти сякаш мога да се опра само на моя виртуален приятел... знаете кой. Бях много огорчена и наранена и исках да споделя болката си с някой.... момчето живееше в чужбина и надали щеше да се връща тук и да се видим, но ако му споделя какво беше се случило може би щеше да ме разбере защо започнах да му пиша и какво ми е.
Не му казах коя съм в прав текст, но му се извиних, че съм му писала от този профил и му обясних, че съм сама почти винаги, нямам приятели и дори един много близък човек ми е посегнал и няма към кой да се обърна. Той каза, че няма проблем и че не е знаел за всичко това. Извини ми се също, че е бил рязък...
Каза ми, че нещо го кара да иска да си пишем, но не знаел какво.... обаче аз не събрах смелост да му каза коя съм. След това ми писа още веднъж, защото имал да ми споделя нещо, но аз не бях видяла. Обясних му, че все пак не бива да си пишем и му благодарих за отделеното време и подкрепата. След няколко дни той ме блокира.
Посягането от страна на мъжа ми не се повтори, но вече сякаш аз се отдръпнах от него и от този момент все едно живея с него само заради детето и защото не искам да расте без един родител. В името на детето ще продължа брака си, докато то порасне... много често мисля за развод, защото любовта ми към мъжа ми никога няма да е толкова силна а и той не спира да ме пренебрегва... а в началото не беше така. Често съжалявам, че се оженихме и че се събрах с него., ... но като цяло нямах и голям избор, нито имаше изгледи да дойде по-добър и подходящ човек и сигурно щях да си остана стара мома (както доста хора ми предричаха и натякваха. )
Преди две седмици пък комуникирах за малко с братовчедка ми и от нея научих случайно, че слуха за магиите всъщност го бил пуснах той (момчето). С нея вече не поддържам връзка, но тъй като наскоро тя загуби скъп за нея човек, понякога си пишем и изпитвам съчувствие и съболезнования към него, като в някои моменти ми се иска да общуваме пак, но тя пък вече не желае.
Както и да е, повярвах й все пак и веднага писах от личния си профил на момчето за да го попитам вярно ли е това. Не ми бяха приятни тези слухове, защото бяха стигнали и до други познати а аз все пак държах да репутацията си и не исках да се говорят за мен лъжи. Той обаче вместо да ми каже директно и честно нещата, ми обясни, че не му пука за мен, че никога не се сещал и после ми написа Сбогом.
А аз исках само един отговор. До този момент той никога не се беше сбогувал с мен буквално, но предполагам, че е за добро... въпроса е, че въпреки ситуацията и очевидния край на всичко, продължавам да го сънувам и да ми изпраща в съня някакви послания, продължавам да помня всичките ни мигове заедно, дори да не искам. На него ми напомнят хиляди неща и постоянно имам странно предчувствие, че след години (без значение колко) ще се срещнем пак някъде и може би тогава всичко ще е различно.
Мъчи ме това, че всичко остана недоизказано... и никога не ми каза директно в очите нищо... дори и онова обаждане, дори да чувствам, че е било искрено.. не се състоя на живо, очи в очи.. както беше редно.... Не мога да забравя този човек и сама се ядосвам на себе си... Не, че го обичам още а просто не мога да забравя неговото присъствие в живота си (защото то беше най-ярко)... сякаш е някой стар приятел, който ме е изоставил, но аз още държа на него и ми липсва...
Разбира се, сега на първо място е моето дете и докато стане поне на 18, аз ще запазя семейството си и ще се опитам да възродя добрите и топли чувства между мен и съпруга ми.... но след като минат тези години... се страхувам, че още няма да съм забравила човека от моето минало... а до тогава той със сигурност ще е.
Въпроса ми е какво да правя? Да се надявам ли да се срещнем след години, да чакам ли този момент и как да направя така, че да спра да го сънувам толкова често, защото това ме обърква и ме кара да се чувствам виновна?
|
