Споделена история от Любов и изневяра |
Имам връзка от 6 месеца, а бившата ми не ме оставя на мира
преди: 6 години, 1 месец, прочетена 1581 пъти
Здравейте, момиче на 20г. съм. Откакто се помня харесвам жени, а преди 2 години се запознах с първата си приятелка, с която бяхме година и половина заедно. Беше голяма любов, поне в началото. Определено не беше никак перфектна, но аз я имах за такава, защото бях много влюбена. Тя беше доста по-голяма от мен, живееше с родителите си и не работеше, следователно нямаше пари. Бяхме от различни градове, като в началото тя дойде 1-2 пъти при мен за уикенда, а после започнах все аз да ходя, защото тя нямаше пари. Наближаваше лятото и щях да бъда ваканция. Тъкмо завършвах 11 клас. Планирахме цяло лято да съм при нея, а и тя живееше на морето и можех да кажа на нашите че ще съм на почивка при приятелка. Тя ми каза ако искам да не идвам, защото тя няма пари и трябва аз да поемам всички разходи. Явно съм била доста глупава, не знам, но и казах че няма проблем, че парите които ще ми дадат нашите ще стигнат за всичко. И така дойде лятото и аз отидох при нея. Честно казано не ми беше никакъв проблем че сме на моя издръжка, важното за мен беше да сме заедно. Единствено отвреме навреме ми беше съвестно за нашите, задето ми дават пари да имам аз, а аз се лишавам за да има и за двете ни. В началото тя някак насила и с нежелание приемаше когато аз купувах за ядене, цигари, и плащах сметки по заведения, сякаш и беше неудобно. Но с течение на времето започна сама да си иска това и онова. Първо започна да си харесва голяма част от дрехите ми и да ме изнудва емоционално да и ги дам, защото на мен нащите щели да ми купят, а на нея нямало кой. Също да вметна, че нея родителите и я издържаха като цяло, те плащаха сметките у тях, купуваха всичко необходимо и готвеха, но рядко и даваха пари за нещо защото и се дразнеха, че не работи и лежи по цял ден на техен гръб. И така аз започнах да и давам всичко мое, което и харесва. По-нататък вече започна и да предявява претенции към това какво да се купува, и никак не се ограничаваше с харчовете. Започна да възприема парите като общи. Когато видя, че за мен това не е проблем, започна да ме кара да и купувам всякакви неща. Имала нужда от това, от онова, все сме щели да спестим и да можем да си позволим да вземем това, което и трябва. И това не ми беше проблем, все пак тя е човека до мен и искам да е добре. В един момент обаче нещата започнаха да излизат извън контрол. Осмели се да ми каже “добре, че скоро ще идваш, защото вече едва издържам без пари”. Тогава не го приех за нещо нередно, защото разбира се бях влюбена. Всяка ваканция ходех при нея и всеки път аз плащах всичко, като тя не си търсеше работа под предтекста, че когато съм идвала искала да сме постоянно заедно. Скоро се започна и с откритите нареждания. Един от пътите когато бях при нея тя ми каза, че има кредит чиято вноска е 30лв на месец и не е внасяла от няколко месеца защото няма пари. Каза ми да заделяме от парите които нося, за да може да започне да го плаща, защото иначе щели да я осъдят. И аз разбира се нямах нищо против. Винаги когато ходех при нея отделяхме нужните пари за да си плати кредита, а отделно от тях и спестявах от джобните които нашите ми даваха за училище, за да има повече за нея като отида. Не след дълго, тя един ден ми звънна и ми каза, че си харесала телефон и ще го вземе на изплащане, като с майка й се разбрали тя да плаща половината. Казах си, добре, явно все ще намира 15лв на месец за да си го плаща, щом е решила така. Да, ама не. Питам я аз след няколко дни, ще можеш ли да си плащаш телефона, щом кредита не можеш. И тя ми отговаря “Е, ще спестяваш от джобни и ще го плащаме”. При което на мен ми стана супер тъпо, но какво да правя, спестявах. Чувствах се длъжна по някакъв начин да и осигурявам всичко и се чувствах виновна ако се успеех. Тя ми казваше, че си е взела този телефон заради мен, за да може да си говорим на камера, защото на предишния и не можеше. И по този начин може би ме караше да се чувствам длъжна да го плащам. И така, с течение на времето може би несъзнателно тези неща започваха да ме дразнят. Започнахме да се караме доста често. Отделно от това, тя беше доста обсебваща и винаги когато излизах някъде трябваше през има-няма половин час да и звъня, защото иначе се сърдеше. Може би и това ме изнервяше допълнително. Освен това тя беше страшно тънкообиден човек, засягаше се от всичко и приемаше всичко както на нея и изнася. Много обичаше и да го играе жертва и винаги за всичките ни караници изкарваше виновна мен. Реално и двете бяхме станали доста изнервени. И така прекрасните ни топли отношения започнаха да охладняват. Аз започнах доста късно да си давам сметка, че евентуално тя ме използва, и това ме измъчваше много, защото се чудех дали наистина ме обича, или е с мен за пари.
Миналата година завърших училище и се записах да уча в университет, който е в нейния град. Дълго време бяхме чакали този момент, в който ще сме вече заедно. И нашите решиха да ми купят апартамент тук, за да не ходя по квартири. Случи се така, че с майка ми идвахме доста често, за да ходим на огледи, и с приятелката ми се запознаха. Майка ми от самото начало я надуши, че е нахална и използвачка и ми каза да не се занимавам с нея. Тя приемаше така нещата, че този апартамент не е само мой, а и нейн. Смяташе през повечето време да си живее при мен и не криеше това пред майка ми, от което тя много се изнервяше. Не знаех на чия страна да застана и покрай това се обтегнаха отношенията ми с майка ми. Приятелката ми постоянно се опитваше да ме настрои против майка ми, че уж щяла на мен да взема апартамент, пък се била разпореждала, налагала си мнението и нямала право да казва кой ще живее при мен и кой не. И така, харесахме апартамент и го купихме, като майка ми все ми казваше “тази иска да се насади тук, за да не стои при техните, не го позволявай”. И аз по някакъв начин сякаш нямах вече голямо желание да съм постоянно с нея, още по-малко да живеем заедно, и затова и казах че майка ми ще идва доста често и затова е най-добре да си стои у тях. Оправихме апартамента и аз се пренесох там. Виждахме се всеки ден, но всеки си се прибираше у тях. Без да се усетя, чувствата ми към нея започнаха да охладняват. Започнах университет, и там се запознах с една жена, която определено ми грабна вниманието. Беше последна година, но беше записала да учи късно, и беше на 34 години. Започнах да изпитвам чувства към нея, и тя също не беше безразлична към мен. В началото, тя беше твърдо убедена че съм хетеро, защото външно съм си типична жена. Тя също беше женствена, но за нея бях чула веднъж от една колежка, че харесва жени, и това много ме зарадва. Затова и не се притесних като се сближихме да се разкрия пред нея. И така, започнахме да се виждаме все по-често и да се влюбваме все повече една в друга. Тя си беше от града, живееше отделно от родителите си, учеше и работеше, беше отличничка, много амбициозно момиче. Тогава аз все още бях с приятелката ми, въпреки че бяхме в много обтегнати отношения. На новата си любов обаче не казах, че съм обвързана, защото ме беше страх че ще се отдръпне, а не исках да го допускам. Нещата между нас се развиваха много бързо и преди да се задълбочат, аз реших да сложа край на близо 2-годишната си връзка. Видях се с нея и и казах всичко. Че съм осъзнала, че чувствата ми към нея са изчезнали, и че желая друга. Тя изпадна в нервна криза, как съм можела да и го причиня, изкара ме най-черната. Чувствах се адски виновна. Същевременно и бях много щастлива с новата си приятелка, чувствах се прекрасно с нея. Бившата обаче така и не успя да ме преживее. Търсеше ме постоянно, като или ми обясняваше колко ме обича, или ме обвиняваше как съм я съсипала. Постоянно повтаряше че без мен няма живот, дори заплашваше със самоубийство. Успяваше да ми вмени чувство за вина и затова продължих да се виждам с нея, но с чисто приятелски намерения и в голяма степен от съжаление. Тя обаче постоянно се опитваше да ме докосне, да ме целуне, все питаше какво да направи за да се върна при нея. Обяснявах и, че просто вече нямам чувства и никой няма вина за това. Но тя не можеше да се примири. И до ден днешен не може. Минаха 6 месеца откакто се разделихме, аз съм много щастлива с жената до мен в момента, но продължавам да се виждам с нея, защото ме кара да се чувствам длъжна да го правя. Искам да подчертая, че не допускам никаква близост помежду ни, просто се виждаме и говорим, като главно слушам самосъжаления или молби да се върна при нея. Сегашната ми приятелка не знае че се виждам с нея, просто защото не знам как ще го приеме и не знам дали ще ми повярва, че не допускам нищо да се случи между нас. Доста объркана история, знам. Ще се радвам просто да изкажете мнение или да дадете някакъв съвет, как да постъпя в създалата се ситуация. Знам, че аз съм си виновна. Но не мисля, че е нормално да минат 6 месеца, а тя все още да не ме е преживяла. Дали да продължа да се виждам с нея, или да я оставя в миналото?
|
