Споделена история от Любов и изневяра |
В абсолютно нищо не ми върви
преди: 5 години, 5 месеца, прочетена 1157 пъти
Здравейте, реших се най-сетне да споделя, макар и анонимно, тъй като доста ми се насъбра. Аз съм момиче на 20. Като цяло, от известно време много се замислям, стигнах до извода, че никак не ми върви. Нито в любовта, така съм от малка, нито в образованието вече, напоследък и в приятелствата. Винаги съм харесвала крайно неподходящи за мен - не са били плейбойчета или много по-големи от мен, но тъпаци или момчета още с детски акъл. Никога не съм имала сериозна връзка, единствения човек, който обичах и още обичам, от 4 години вече, реши да послуша приятелите си, които даже не са му такива, тъй като ме мразеха поради предубеждението си към мен, а имаше чувства между двама ни. Но само за да има уж някаква компания, избра тях. Сега той стои сам, докато всеки от тях си има приятелка, а той дори още не е правил секс. На моите години е. Всичко щях да дам за него, колко съм плакала, борела съм се, но не ми даде шанс. Беше поредното разочарование в живота ми. Преди друг мой възлюбен ме беше направил за смях, извъртя някои неща така, че ме изкара най-долната курва, при положение че нямахме никакви отношения /никакви срещи, нито секс/. Всичко беше от лошотия, но съм от малък град, излезе ми име и ми пречеше след това на всякакви отношения. С времето се отказах от любовта, всяко момче, което харесвах ме унижаваше или игнорираше, а същевременно имаше толкова други, които ме харесваха искрено, но аз просто не изпитвах същото и не бих ги излъгала, само за да не съм сама. На мен самата не би ми било приятно. В крайна сметка започнах или само неангажиращи връзки, или приятели с привилегии, макар и на рядко, тъй като това бяха единствените отношения, които ми се получаваха. Секс по любов не съм правила никога, с времето изгубих желание за каквито и да е отношения с момчета освен чисто приятелски и 1-2 пъти в годината нещо повече. Фокусирах се върху образованието си. От 10-ти клас знаех с какво искам да се занимавам и то беше с изкуство. Най-щастлива съм била в гимназиалните си години, когато пропускахме училище с една приятелка, свирехме навън на китари и хората ни гледаха и се радваха. На училище главно ходех да виждам онзи мой любим, който в крайна сметка остана единствения, който съм обичала, макар че така и не си изяснихме с него отношенията. Но не продължих с музика, а с театър. Кандидатствах веднага след като завърших в НАТФИЗ, скъсаха ме, но бях приета в УНСС като резервен вариант и не го приех тежко. В УНСС не беше моето място и го разбрах веднага, не открих среда, всички ме отбягваха или се държаха зле с мен. Болеше ме, че няма с кой да си кажа две смислени думи, при положение че в гимназията пак нямах много приятели, но малкото бяха уникални, падаше забава, отделно и с това момче, преди да се отрече тотално от мен. Познати ми бяха половината училище. И в един момент пълна самота. Отказах се края на първия семестър, нито беше това, с което искам да се занимавам, нито беше моята среда. Нашите не знаеха. По принцип и за НАТФИЗ никой не знаеше, така реших просто, сама съм се готвела, сама съм си подала документи, сама отидох на изпити. Нито приятели, нито родители. На втората година ме приеха, бях на седмото небе, макар и да не е специалността, която исках, но беше все пак в мечтаната академия. Там също не случих много на колеги.. атмосферата беше готина, харесваше ми това, което уча, разбирах го, не харесвах, че хората са много двулични или дръпнати, но не ми пречеше толкова. Не ме особено харесваха колегите ми понеже може би в началото трудно допускам хората, което според мен е нормално, през годините много са ме предавали приятели, била съм обект на много омраза от връстници, до 7-ми клас ме тормозеха.. Отделно и на едно изнесено обучение в началото на годината бяхме в едно село 2 седмици. Там местните проявиха изключителен интерес към мен, постоянно ме заговаряха и правеха комплименти, дори когато съм с колеги, хората казваха, че аз изглеждам по-различно и по-интересно от тях, тъй като си държа на дрехите, спортувам, имах цветна коса тогава, от години тренирам и се усъвършенствам в грима. На мен чак ми стана неловко, защото колегите ми си замълчаха и намръщиха и нормално да се почувстват зле. Но не предполагах какъв номер ще ми скроят - НАТФИЗ има по-различни критерии от другите ВУЗ-ове - например показател наречен колегиална оценка - това е оценка, която всеки колега поставя на другите си колеги, анонимно, тоест някой сериозно може да те прецака и, да, това имаше тежест дали ще продължиш образованието си. Познайте какво - бяха ми дали двойка и при положение че това не е нито предмет, а всички други изпити си бях изкарала, отпаднах. Побърках се, толкова труд, ходела съм болна, беше ми далече, пътувах, гладна, уморена, жадна, все там съм била, работила съм постоянно. Отгоре на всичкото време след това колегите ми като ме засичаха случайно по улиците даже ме прегръщаха и ме питаха как съм. Хаха, егати лицемерите! Ама кажете, бива ли такъв карък като мен, едно камъче да има на пътя, ще ме спъне? Този случай го преживях страшно тежко, защото на практика изгубих мечтата си заради едни нещастници. Аз на никой не бях дала двойка, защото не съм такъв човек. Пак не казах на нашите, защото щяха да бъдат много разочаровани, не знаеха и всичките ми приятели, бях в много тежко състояние, тотален нервен срив. Започнах пак да се готвя за театралния факултет /този, който първоначално исках/, не този, от който ме бяха изгонили. Но просто от толкова много напрежение и се издъних тотално. Този път нямах резервни варианти, изпаднах в тотална дупка. Нашите евентуално разбраха, чудеха се как не съм казала, защо съм преживявала всичко това сама... тази година пак ще кандидатствам, направих си доста болезнена операция но носа, тъй като имах изкривена носна преграда, пречеше ми на дишането и говора/говора съществено важен, ако искате да ставате актьор!! /. Само че този път ще имам и доста резервни варианти. Умирам като гледам как всеки си е поел по пътя, само аз не мога и отвсякъде съм отхвърлена... а не може цял живот да работиш някаква обща работа, аз искам да върша нещо, което поне разбирам, да бъда полезна все за нещо. Около мен всички вече си имат половинка, само при мен нищо, а и да харесам някой, знам, че няма да стане. Омръзна ми родителите ми, част от приятелите ми, а днес даже и баба ми да ме питат защо нямам приятел. Ами защо, защото първо, че в тази сфера още отпреди не ми вървеше, второ, в момента ми е до това как да си оправя живота, не ми се иска да съм с някой и да ме гледа как страдам. Трето, няма подходящ, а ми е писнало вече от тъпи мимолетни връзки, едни и същи са ми. Изгубила съм интерес към доста неща, които обичах преди - пътуването, дрехите, вижданията с приятели, затварям се сама постоянно или излизам сама често. То и преди излизах сама, но сега го предпочитам. Занемарих се външно... просто не знам, в някаква дупка съм, тотална дупка, в нищо не ми върви, дори и майка ми забеляза, че съм страшен карък и се чуди защо. Много не вярвам в магии, но има една жена в рода ни, която се занимава с такива неща, а като мина покрай нея ме обземат силни негативни чувства, започвам да се замислям дали няма нещо. Лятото отидох при гледачка, която познава на доста хора. Не ми знаеше името, годините, но позна това за университетите /че много съм ги сменяла, позна и малкото официални връзки, които съм имала, каза, че се разпадали от въздуха, което е така, защото не ги обичах, обичах момчето от началото на историята и реших, че няма смисъл. Каза ми и тя още в началото като ми видя чашата /гледаше ми на кафе/, че съм страшен карък. Общо взето всичко в миналото ми го позна. За бъдещето ми каза, че до 2 години съм щяла да имам дете и мъж, който е много умен. Щял да ми е нещо като бащина фигура, щяла съм да съм стопанка на голяма къща. По принцип имаме просторен апартамент в София, казах й го после, тя каза "може и там да живеете, не знам, но ще си стопанка на голяма къща". На много от вас може да им се струва глупост това всичкото, то и аз не вярвах, но ме озадачи как ми позна всичко в миналото. По принцип никак не ми се иска да имам дете, но аз съм много спонтанна личност и кой знае какво ще ми трекне до 2 години... Отчаяна съм просто.. от една страна не може вечно да кандидатствам и да ме късат, от друга ме убива да работя нещо цял живот, което мразя. Знам, че живота не е винаги както ние искаме, но просто ме убива, вече не мога да потискам емоциите си. Благодаря за вниманието!
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 5 години, 5 месеца hash: ba870c162c |
|
1. Щом позволява на други да застават между вас, повярвай ми, от опит ти го казвам, изобщо няма смисъл да се бориш. Двама души трябва да се борят заедно, ти за какво да се бориш, той като е неосъзнат.
|
| преди: 5 години, 5 месеца hash: 08de525a01 |
|
2. То голям коцуз бре, иди при някой ходжа момиче муска да ти върже да не ходиш така ужасно е да му сей ейй
|
| преди: 5 години, 4 месеца hash: e35cc4747d |
|
3. От авторката - Номер 1, прав/а си. Осъзнах го това, макар и след 4 години. Да, признавам, че още го обичам, но не искам да съм с него, защото знам, че няма как и че е неподходящ. Приемам го някак си. Скоро мислих и имам чувството, че това когато се отделих и не го виждах отначало като завърших, отидох в нов град, го понесох много тежко емоционално. По принцип преди образованието любовта е била за мен на първо място - мечта ми беше винаги да обичам и да бъда обичана /но от същия човек, не с разминавания!! /, което така и не се изпълни, не вярвам и скоро да стане. Преди с него ми беше достатъчно да го видя и да се бъзикаме само. Един от водещите проблеми според мен, за да открия подходящ човек, е липсата на среда. Приятели имам, но не и среда. Аз съм по-особен човек, не ме вълнуват клюки, имам интереси към изкуство, седем години съм ходела на уроци по китара, обичам музиката, грима, ненавиждам злобата и не виждам смисъл в това да злобея срещу някого. Както се сещате всички - не познавам други такива хора почти.
До номер 2 - Не бих отишла, особено при ходжа, тъй като според мен това е негативна енергия, което се пренася от такива хора. По принцип не съм набожна, смятам, че има висша сила, но не е това, което ни представят. Най-предпочитам да разчитам на себе си, но като гледам 2018 ме кара да преосмислям това...
|
| преди: 5 години, 4 месеца hash: 3188ac3d74 |
|
4. Зарежи ти тея глупости~млада си борбена си ще се оправиш. Да не мислиш ,че на другите хора ,пътя е постлан с рози. Всеки си има своите мъки и препятствия. На едни ги сипват по-отрано , други по-късно. Има и такива които се разминаеат между капките -но са рядкост. . Ти кажи сега как е носа. При кой ходи,доволна ли си.
|
| преди: 5 години, 4 месеца hash: d2216a4ae8 |
|
5. Момиче, ти си само на 20. Животът ти тепърва предстои. Той не свършва нито на 30, нито на 40, нито на 50. Твоята история много ми напомня на моята. Като ученик бях влюбен в 2 момичета. С първата нямахме нищо общо, познавахме се съвсем бегло. Но си имах сериозни чувства към нея за достадълго време. Накрая и казах, а тя ми се изсмя и подигра. Разби всичко в мен. Трябваше ми време да го преодолея, защото ми беше за първи път. Втората пък ми стана супер близка приятелка за много кратко време. Влюбих се в нея, без да и казвам повече от година. Накрая събрах смелост и и казах. Но тя ми отговори, че не изпитва същото към мен, а съм и просто приятел. Отначало ми стана много тъпо, но продължихме да си говорим по тази тема. Тя ме успокои и си останахме добри приятели. Дойде университета Аз си бях все такъв загубеняк, с дълга запусната коса и лош вид. И там срещнах третата. Отново супер добра приятелка, но си имаше гадже, за което после се ожени. На нея така и не и казах. Но реших и промених себе си. Първо си оправих външния вид. Започнах да изглеждам нормално. Ходех на фитнес, място където срещнах много добри приятели. Започнах да се събирам с доста хора - кафета, ресторанти, кина, студентски купони. Започнах да усещам, че ставам интересен на все повече момичета. Завъдих няколко поредни гаджета, към които не съм имал сериозни чувства. Но това ми даде смелост и самоувереност. И така, докато не срещнах НЕЯ. Всъщност тя ми беше колежка от 3 години, но никога не съм я забелязвал или помислял, че може да се случи нещо. Дори си мислех, че е много повърхностна и лека жена, абе с две думи курва. Просто веднъж излезнахме случайно. После втори път и... се завъртяхме във въртележката, наречена истинска любов. Странното беше, че никога не съм я гонил, преследвал или искал нещо от нея. Тя просто беше винаги на точното място, във точното време и правеше всичко по правилният начин. Вече сме заедно от 15 години, женени и с прекрасен син.
Та искам да ти кажа - живей си живота, събирай се с хора, допускай ги до себе си, дори и да мислиш, че не са правилните. Ако трябва промени нещо в себе си. Не си търси гадже, а се остави на течението. Няма да усетиш кога си срещнала точният човек и си вече във въртележката. Горе главата и смело напред!
|
|
