Споделена история от Любов и изневяра |
Във вглъбление...
преди: 5 години, 1 месец, прочетена 760 пъти
Здравейте,
Историята е доста дълга, опорочена от самото си начало. Дълго време се мъчих да я напиша.... започвах, спирах, достигах донякъде и след това не можех да продължа, защото ми се струваше, че губя музата са, а същевременно толкова ми се искаше да звучи красиво, загадъчно и сакрално... Но уви в моментите, когато думите се лееха и стичаха наистина леко и безпроблемно, точно тогава никой не стоеше до мен с лист и химикал... и така си остана ненаписана.
Започвам накратко, въпреки че в мен бушува желание да тръгна по дългия път на своята изповед. Та, пред вас стои едно момиче на 23, което от около 13 години се лута в гората от специалните си чувства към едно също 23-годишно момче. За жалост през всичките тези интервали от време понякога пътечките ни през голямата гора ту се докосваха, ту се раздалечаваха дотолкова, че не знаех дали шубраците някога ще се разсеят и дали ще видя някога отново този друг път. И така в гората имаше и пролет, лято... есен, зима... и пак отново, и отново. През цялото това време изникваха разни издънки на разочарование, гъста трева от самосъжаление превземаше моята пътечка и аз спирах да вървя и започвах да се оглеждам. И виждах препятствия (оказахме ме се роднини), и разни гигантски дънери се стоварваха по пътя ми. Каквото и да направех обаче моят път някак се преплиташе с неговия. Той винаги знаеше, че аз дебна от някой ъгъл... познаваше всяка моя дума скришом написана....
Е, читатели, дотук с приказната история. Иска ми се да я довърша в този стил, но не мога... Започвам да се губя. Този човек ми липсва страшно много. Няма как да се случи това, за което бленувам, защото обстоятелствата са такива, каквито са, и други няма да бъдат. Знаете ли, сънувам го често.... и винаги вървим... по влога мълчейки, понякога говорейки, но винаги чувствам сигурност и защита... дори само на сън. И ме разбира като никой друг....
|
