Има ли шанс нашата телефонна любов?
преди: 5 години, 22 дни, прочетена 1851 пъти
Здравейте! Аз съм едно объркано момиче на 18 години. Историята, която искам да споделя ме мъчи всеки ден. Хората казват, че след време човек не съжелява за нещата, които е направил, а за тези, които не е. Е, явно са били прави. Първо ще разкажа накратко за себе си. Винаги съм имала проблеми с общуването и поради това до сега съм нямала гадже. Всички мои приятелки преживяха своите любовни истории, имаха връзки, правиха секс, докато аз се изолирах от тези неща и намирах утеха в книгите и филмите. Намирах връзките им за прекалено филмарски и им казвах, че живеят в измислен свят, докато един ден това се случи и на мен. Миналата година, когато бях в 10-ти клас имахме общи часове с друг клас и така се запознах с едно момче. Странното беше, че чак в края на годината разбрах за неговото съществуване, защото той стоеше на най-задния чин, почти не говореше и никога не съм му обръщала внимание. Само, че точно в края на годината имахме важно контролно по предмет, по който аз не бях добра, но разбрах от други хора, че той е добър, при което отидох при него и го помолих да ми помогне, разменихме си фейсбуците и така започна всичко. В началото започнахме да си пишем за общи неща, но в последствие започнахме да си споделяме и да се опознаваме. Само да вметна, че цяло лято бях на село и нямаше как да се видим с него, пък и в началото аз не приех нещата с него насериозно. Винаги съм смятала връзките започнали онлайн и основани само на един чат за филмарски и несериозни. Но точно това се случи и с мен. Започнах да се зарибявам по това да си пиша с него, цяло лято сме си писали винаги до ранни зори, прекарвах около 7-8 часа само в писане с него. Главната причина поради, която започна всичко, е защото виждах, че той е като мен, има подобни проблеми, не може да се впише в обстановката. Впоследствие се оказа така, той много ми споделяше, разбрах, че има и проблеми в семейството и затова е толкова отдръпнат и необщителен, преживял е предателства от най-близките му приятели, въобще неща подобни на моите. Някак си исках да му помогна да се отвори към света, исках да го запозная с много и нови неща, исках да играя ролята на спасител. Но тук идва и проблемът. Толкова се увлякох в това, че накрая осъзнах, че той си е изградил нереална представа за мен. Не ме разбирайте погрешно, начетен човек съм, интересувам се от много неща, но имах чувството, че той ме мисли за идеална, за самоуверена, за всезнаеща. И си представих какво ще стане, ако се срещнем и осъзнае, че не съм идеализирания образ, за който ме мисли, че съм неуверена и плаха точно като него. Имах чувството, че след всичко, което сме си споделяли просто накрая няма да има какво да си кажем. Изплаших се и накрая му казах, че искам да спрем да пишем, че това влияе лошо и на двама ни, че трябва всеки да следва целите си, а не да си губим времето във виртуалното пространство. Той го прие много тежко, но се съгласи. Вече минаха няколко месеца откакто всичко приключи, но аз изпитвам голям яд към себе си. Просто, ако нещата се бяха развили по друг начин, ако бяхме пренесли още в началото тази наша връзка в реалния живот и всеки си беше направил изводи за другия наистина имаше голяма вероятност нещата да се получат. Той щеше да има реална представа за мен, а не както сега да се боря да достигна идеалния образ, който той си мисли, че съм. Наистина ме хваща яд, защото пропиляхме нашият шанс за потенциална връзка. Понякога го засичам в училище, но той като ме види и започва да бяга, при което ми става още по-гадно. Сигурно много съм го наранила, знаех, че се чувства сам и няма с кой друг да споделя, но въпреки това реших да приключа всичко. От няколко дни се чудя дали да му пиша и да го питам как е, поне да разбера какво става в живота му. Драги читатели, може историята да ви се струва филмарска, но повярвайте ми и аз не вярвах, че ще се случи на мен. Сега ви моля за съвети, според вас има ли шанс да се получи нещо между нас? Дали, ако се опитам да пренеса това в реалния живот ще има разочаровани? Просто си мисля, че ако се видим ще прецакам всичко, а най много ме е страх, ако стане така, че да няма какво да си кажем от срам. Наскоро публикувах тук в литература и проза едно мое стихотворение, , , Грешна хронология”, което е посветено на него и описва добре нашата телефонна любов. Другото, което ме притеснява е неговата реакция. Ако му пиша не знам как ще реагира, защото когато го видя в училище бяга или се опитва всячески да ме избегне. Вие как си обяснявате това негово поведение? Ще се радвам, ако споделите вашите съвети или истории.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 5 години, 21 дни hash: eb9b8213b7

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Откъде да започна... Трябва да призная, че историята ти много прилича на моята, но с някои разлики, а и аз съм с повече опит с връзките и по-напред в дадената тематика. Интересно ми е защо намираш виртуалното общуване за филмарско и несериозно? Този вид общуване често бива хулен, защото е част от новото поколение и често се злоупотребява с него, но това не означава, че то няма своите плюсове, като например това, че е много по-лесно човек да се отпусне и да разкрие себе си, защото липсва напрежението и притеснението, което съществува в общуването лице в лице, за много кратко време можеш да опознаеш човек, защото може да се общува по всяко време на денонощието без да се налага специално да се правят предварителни уговорки. Истината е, че нещата не са чернобели. Специално по твоя случай... ще го изкоментирам, но нека първо ти разкажа това, което ти трябва да знаеш за мен. на 21 години съм, преди почти 3 години се запознах с едно момче по интернет и си писахме известно време. Време, за което много бързо се привързах към него, а той дори ме обикна, но реших, че е безсмислено и само си губим времето, защото бяхме от различни градове, а аз след година щях да заминавам да уча в чужбина. Спряхме всякакъв контакт. Този период беше изключително странен... почти ежедневно се хващах, че мисля за него, тревожех се ак е, припомнях си разговорите ни, сънувах го, исках да знам просто дали е добре, друго не ми трябваше.. и така 8-9 месеца, за които вече имах приятел и планът беше да се преместим да живеем заедно, защото щяхме да кандидатстваме в един и същ град. Да, но към края на тези 8-9 месеца поради някаква причина много започнах да се тревожа, имах чувството, че нещо му се е случило и накрая не издържах и му писах. Всичко беше наред с него, но тогава чувствата взеха превес и общувахме всеки ден, не знам как, не знам защо, но в един момент просто осъзнах, че не искам да живея без него, реших, че съм открила любовта на живота си, а той... никога не беше спирал да ме обича. Да, но аз вече бях кандидатствала, имах приятел, имах планове в чужбина. Като цяло... трябваше да реша как ще протече жвотът ми... може би това ще си остане едно от най-важните решения в живота ми. Казах му, че ще се върна... истината е, че не знаех кога.. след година или когато завърша бакалавър или пък магистър. Обеща ми, че ще ме чака, а аз му обещах, че ще се върна. Приеха ме, заминахме с приятеля ми, всичко беше хубаво- университетът, хората, градът и връзката ми с приятеля ми. С въпросното момче не спряхме контакт, но вече беше доста по-рядко. Мина първият семестър, после вторият, започнах да се притеснявам, мислех, че ще сгреша с избора си. Но в крайна сметка избрах него, реших, че е любовта на живота ми и ще съжалявам, ако я изпусна заради по-висока заплата, по-добра икономика(на държавата) и малко по-добро образование. Върнах се, това беше първият ден, в който се виждахме и може би е малко откачено, но заживяхме заедно още от този ден( в неговия апартамент). Две години платонична виртуално любов, бяха много емоции, както хубави, така и лоши, имаше много притеснения, той през цялото време си мислеше, че провалям живота си заради него, неведнъж се опита да ме остави, за да не се налага да развалям плановете си заради *цитирам*"неудачник" като него, аз пък тогава реших, че това е оправдание и просто не ме иска... а какво бе истината... че и двамата бяхме заблудени и си мислехме, че другият не ни иска, а всъщност се обичахме безкрайно. *Приключвам вече, че написах роман. * Към днешна дата, 3 години след запознанството ни и година след като се видяхме, сме женени, разбираме се прекрасно и обмисляме да увеличим членовете на семейството ни. А в професионален план... смених университета, но си продължих това, което първоначално следвах. Причината да ти разказвам всичко това е, за да видиш нагледно колко важни и решаващи са изборите, които правим... и колко много неща могат да зависят от тях. ( а и да си призная, защото е анонимно и никой няма да ме занимава после) Няма да ти казвам какво да правиш, това решение трябва да вземеш ти, защото само ти знаеш ситуацията си и само ти знаеш отношенията ви достатъчно добре. Но виждам, че имаш проблеми с това да го разбереш. Нека видим ситуацията през неговите очи( тук ще ти припомня това неразбирателство, което се беше получило между мен и мъжа ми, много наподобява вашия случай) Момиче от класа ми ми пише, за да й помогна с материала, което и правя, но междувременно разбирам, че е интересен човек и започваме да си пишем все по-често, стигаме до момент, в който не искам да лягам да спя, защото не искам да спирам да дискутирам, обсъждам най-различни теми с нея, не искам да нямам контакт с нея, какъвто и да е, просто да усещам, че е наоколо. И така нощи наред не можех да оставя телефона само и само да чуя още някоя нейна мисъл, още някоя дума, за която знам, че тя е написала. Така минаха няколко месеца, а аз вече много се привързах към нея, постоянно ми беше в главата. и един ден... тя ми каза, че това е безсмислено и трябва да прекратим всичко. не знаех какво стана. Какво направих. Къде сгреших. Вече не ме искаше. Не й трябвах. Споделих й живота си, дадох й времето си, а тя просто, за един кратък момент, срина всичко. Явно не струвам, не съм за нея... А най-лошото беше, че трябваше да я виждам в училище всеки ден. Всеки път, когато я видя се връщат всички спомени, но най-вече последвалите емоции... обида, неразбиране, гняв, яд, тъга. И може би... избягвайки нея, ще избягам и от тях... Това, което накрая ще има значение е дали съжаляваш за това, което си или не си направила.

 

...

преди: 5 години, 21 дни hash: 91bfd720b0

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   По - добре му пиши. Обясни му защо си постъпила така, че си плаха и срамежлива. Кажи му, че според теб много си приличате и отдавна си искала да му пишеш. Успех и кажи после как ти е отговорил!

 

...

преди: 5 години, 21 дни hash: 5944e12653

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   Оффф и защо мило момиче си го причинила това и на двамата! Напиши всичко това, което те притеснява на момчето в съобщение, така, че да си сигурна, че ще го прочете. Обясни му, че си се уплашила и, че не си идеална. Ако ти харесва се бори за него, но бъди искрена и сериозна към неговите чувства, защото той ти е отговорил именно с това, доверил ти се е!

 

...

горе^

преди: 5 години, 21 дни hash: 82ddf32cb3

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Признавам, че пишеш като начетен човек. Не ме разбирай грешно, струваш ми се много умно момиче, но има разлика между умен човек и умен на емоционално ниво човек. Ти не си общителна, не си имала връзки и си едва на 18 години, затова всеки ще ти прости странните размишления, но трябва да пораснеш. Любовта не е филмарщина, тя е съвсем истинско чувство и оказва голям ефект над поведението ни. Ако се влюбиш в някого, то е почти задължително да го идеализираш. Носиш си розовите очила и макар да знаеш, че никой не е съвършен, на теб ти се струва, че твоят човек е близо до перфектното. Това прави любовта с нас, прави ни глупави по един симпатичен начин. Общуването онлайн и по телефон ти дава възможност да вникнеш в нечия дълбока душевност, знам, че ти звучи като голяма глупост, но продължавай да четеш. Много е лесно да си излееш душата без да те гледат нечии очи. При такива отношения ти се отнема цялата невербална комуникация, лишаващ се от почти всички сетива и дори интуиция, но ти дава особен поглед над човека, с когото си пишеш/говориш. Има риск да си изградиш грешен образ, но има и голяма вероятност да опознаеш нещо в него, което той трудно би показал в разговор на четири очи. Права си била да се притесняваш, че момчето те е идеализирало, но не си била права да се отказваш заради подобен страх. Винаги първо ще говориш, запомни този съвет. Трябвало е да бъдеш откровена пред младежа, да му споделиш за притесненията си и да му дадеш шанс да те опровергае/успокои или да помисли заедно с теб. Била си самичка 18 години, четеш книги за развлечение, смятала си любовта за глупост, ти си особено силно и независимо същество. Време ти е да му отпуснеш малко края. И аз бях като теб. Гледах романтични филми и се смях с глас. Ако ти се струвам рязка, извини ме, но виждам себе си в теб и ми се иска да се върна назад във времето и да си се скарам. Искала си твоето момче да се отвори към света, но самата ти си много затворена. Стига вече умува, действия трябват за да вървиш напред, а не мисли. Напиши на момчето едно дълго и прочувствено съобщение, с което да обясниш мислите, чувствата и действията си. Знаеш ли, ако искаш и ти стиска, направо му дай линк към тази страница. Надявам се, че един ден ще се забавлявате на всичко това, но за целта се размърдай. Даже да е късно, не му мисли, поне ще си получила отговори. Опитай.

 

...

преди: 5 години, 21 дни hash: 67a54a5531

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

5.   Всъщност филмарката си ти! Затова нямаш и връзка -"това било, пък онова било, пък ако не било това какво щяло да бъде... " - на баба ти хвърчилото! И какво? От всичките ти "философии" и глупави разсъждения, накрая НАРАНИ И ПРЕДАДЕ момчето! И ТИ! Докато през това време приятелките ти правят връзки... може да не са идеалните - пробват, грешат, но вървят напред. А не като теб - да въртят въображаеми сценарии в собствената си празна глава, без да си дават сметка какво причиняват около тях.

 

...