Най-правилното е най-болезнено.
преди: 4 години, 9 месеца, прочетена 962 пъти
Поредната вечер в която не мога да спра да мисля за това. Разделихме се уж по взаимно съгласие. И двамата преценихме, че така ще е по-добре и за двама ни, защото просто взаимно се тровим. Опитвахме безкрааааайно много пъти, не става и не става. Нито си пасваме в характери, нито във виждания за живота. Аз умея да се нагаждам, но той си е егоист и не става. И съвместният ни живот куцаше и всичко..
Най-големия ми шок беше, че след толкова години той не ме обича... тоест, обича ме, но по свой си начин???? Не знам, аз такъв извод си извадих просто. А и той това ми показа. Лампата ми е светнала сигурно.
Но много ме боли
Раздираща болка, ужасна болка, не мога да се събера, правя всичко като робот. Казват ми "Ще си намериш друг, съдбата така е решила". Майната й на съдбата, не вярвам в това, вече не.
Боли ме хора, боли ме и не спира. Блокирах го с треперещи ръце и с много сълзи и оттогава се сдържам да не го отблокирам. Толкова много ми липсва, дори като спя го сънувам. Това някога ще спре ли?
Гледам другите влюбени двойки и направо рева по улиците. Гледам да съм позитивна, обаче какъв позитивизъм, живях в лъжа с години.
В главата ми е каша, хора, каша.
Старая се и да се разсейвам... Не става, мамка му.
Не знам, мисълта за него ми носи някакви чувства на мръсотия, на тъмно и гадно... После сама почвам да се изтезавам, нахлуват спомените.
Демонстративно се мотае около дома ми с други жени. Отмъщение ли е това? Направо ме съсипва.
Уж минавало... имам чувството, че цяла вечност ще е така
Нямаме общо бъдеще, това е ясно, тогава защо съм толкова глупава и ми минава мисълта да се върна... отново??
Имах нуждата да го кажа на някого.