Животът ми със социална тревожност. Огромен тормоз
преди: 4 години, 8 месеца, прочетена 1644 пъти
От доста време искам да напиша някъде за социалната си тревожност, защото никой не знае че я имам. В същото време не искам и никой да знае че я имам. Писала съм тук и преди, ама си мислех че ще стане много ако пиша още, ама нямаше къде другаде.

Много ми е трудно да говоря с хората. Говоря много тихо от срам и страх да не кажа нещо грешно. Все премислях думите си и се отказвах да кажа това което исках да кажа само защото вече беше късно и жената ме е изгонила от магазина и хората на опашката ме псуват защото се бавя. Даже с някои роднини ме е срам.

Всичко започна от детската градина. Бях си позитивно момиче, леко срамежливо, но пак се опитвах да си намеря приятели. Никой не ме приемаше, защото бях кривогледа и носих очила с които не бях привлекателна. Викаха ми по какви ли не прякори. Бях загубенячка. Никога не съм печелила игри и не знам какво е чувството. Мислех, че в училище ще имам приятели.

Имах само една която ме изостави и тръгна по много лош път(сещате се). За 1ви път имах приятелка в живота ми и за първи път предателство разби сърцето ми. След това всички ме използваха. Страхувах се да кажа не. Не казвах нищо като цяло, или като го казвах бях тиха. Направо давах. Това накара хората да си взимат неща от мен без да ме питат. Имах проблем с това но се срамувах да им го кажа. Един път въпреки това се престраших. Всички ми се смяха и една ме надраска по блузата с моя химикал и ми каза "ти ни ги подари, а подаръците не се връщат". Примирих се и като искаха нещо от мен, те си го взимаха. Исках да стана приятелка с една групичка, но се срамувах и отивах при тях, и мълчах. След това феймъса на класа (или създателката на групичката) ме гонеше.

В 5 клас се преместих в ново училище с големи надежди вече, че някой ще дойде при мен и ще се запознаем. Това не се случи. Още от 15 септември ми казаха "вижте имаме ново странно и лудо момиче". След като се прибрах се разревах. Тормозиха ме. Много. Беше ме е срам да им се отворя, защото знаех че нищо няма да стане.

В 7 клас реших да се направя на отворена пред момчето което ПОСТОЯННО ме тормозеше в училище. Казах му нещо което не мислих. Напсувах го. Казах му много грозни думи. Той тогава ме заплашваше. Трябваше да го слушам ако не искам класната, майка му и моята майка да разберат. След 4 месеца нещата с неговото командване отминаха. Случи се нещо друго. Помня, че беше 1ви юни. Докато правихме тест по химия момичето което ме тормозеше най-много видя какви глупости публикува баща ми(разголени жени и неприлични статуси). Понеже седим заедно(за жалост) тя ме поклати по рамото и ми показа тези неща. Мълчах си. Не можах да се защитя защото знаех че и тя ще ме командва, въпреки че оставаха 14 дни до края на училище. След този час излязох навън и забравих че нямаме голямо междучасие. Разхождах се защото исках да седя далеч от нея и всички на които тя ще каже, защото не ми е било до още подигравки и излагация. Да, закъснях с 10 минути за час и като се сетих дотичах до училище и влязох. Като влязох всички ме гледаха и някои ми се смяха. Госпожата ми се скара и онова момиче което ме тормозеше ми каза "первезницо защо закъсняваш ма? Да не си ходила да сваляш някой". С нетърпение очаквах последните дни да минат и да се махна от това скапано училище.

В новото училище не е по-зле. Пак е зле. В началото някои хора ми станаха приятели и като си говорихме ми беше неловко. С месеците свикнах. Помагах им. Идваха у нас като ни даваха презентации, защото голяма част от класа ми нямаха лаптоп и не знаеха как се правят презентации. Аз знаех и им обяснявах. Помагах им с домашните. Бяха мили с мен и си разправяхме шеги. В началото на тази година почнаха да се държат грубо с мен, но не толкова колкото в старото училище. Отново имах страх да си говоря с хората. Все едно ми бяха чужди. Когато ме тормозиха(мнооого рядко) не можех да им се отварям. Като ги чувах да казват как са забравили че съществувам аз вместо да им кажа нещо аз си мълчах.

Тази социална тревожност е ад. Нямаше да ми се случат такива неща ако бях по-яка и си намирах приятели. Намразих се и не знам какво да правя с живота си вече.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 4 години, 8 месеца hash: e364be7f02

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Има два варианта. Или не правиш нищо и продължаваш да си в това състояние или правиш. Какво точно как и аз не знам. Но що не започнеш да правиш упражнения или да ходиш на фитнес. Що не си сложиш грим и хубава прическа , отиди в някой салон. Купи си хубави дрехи и така. За всеки влак си има пътници. С очите съм виждал как грозни момичета не са сами , дори има конкуренция за тях. Начина е да станеш ти яка. Или ако не яка да излезеш от досегашния си образ поне. Намери някоя фб група за животни за планина и се включи в инициативата

 

...

преди: 4 години, 8 месеца hash: d11869c67e

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Мило момиче, сподели това с родителите си и заедно потърсете психолог, който да се опита да ти помогне. Сама ще ти е трудно, а и това си е голямо мъчение. Имаш нужда от разбиране и някой да ти подаде ръка. Потърси помощ, защото проблемът ще се задълбочи. Успех!

 

...