Старата любов ръжда не хваща
преди: 4 години, 3 месеца, прочетена 1724 пъти
Искам да разкажа накратко доколкото е възможно. Аз съм мъж на 28 години, случката се разви преди повече от 10 години, но все още ми държи влага... въпреки че съм семеен с дете

С момичето Х бяхме в едно училище аз 9-ти тя в 8 клас, но поради отсъствия и контузии (бях спортист) останах да повтарям 9-ти клас. Веднага отидох при директора, за да помоля да бъда точно в нейния клас, имахме си флирт, на училище, след училище в чата (Мирк ако го помните), но така и никой не правеше първата крачка, а и беше яко, имахме доста силна връзка, без да сме гаджета или нещо подобно си държахме сметка кой къде с кого е бил...

Та попаднахме в един клас, тя беше с родителите си на морето, където имат къща и останаха почти цяло лято... мнооого си липсвахме, очаквахме с нетърпение да дойде 15 септември и да се видим отново, спомням си дни в които нито тя нито аз сме излизали писали сме си по 12 - 13 часа без да мърдаме от компютрите...
Когато започна учебната година обаче нещата не тръгнаха както трябва, тя започна да се притесява да изпраща други нейни приятелки да ми казват че ме обича и че иска да сме заедно, което мен много ама много ме дразнеше, започнах да се чудя защо го прави, не разбирах.. Една вечер щяхме да ходим всички от класа заедно на една дискотека, където бях решил да направя първата крачка и да започнем връзката си, нооо... тя отново притеснена реши да седне на съседното сепаре при други наши съученици, дойде един нейн бивш съученик който започна да я прегръща и открито да я ухажва, като аз просто изтрещях въпреки че тя дойде и ми каза че нямат нищо общо.. След въпросната шибана вечер повече не я погледнах 4 години до 12 клас седяхме един до друг но не й проговорих и думичка, само службенно си говорехме и то ако се случи да останем сами в клас или на някое кафе покрай учлище... Просто ината ми беше по-силен от чувствата, е не беше по силен но... просто исках да сме заедно много я обичах и тя си е една рана в мен, днес след 10 години имам едно просто желание да отида и да я гушна колкото и тъпо да звучи просто тя ще си остане завинаи в сърцето ми... Има ли хора с подобни случи, нека ги разкажат ако има..

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 4 години, 3 месеца hash: 8ee6755294

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Ти си от хората, които цял живот ще се питат "ами какво ако бях...". Затова се действа на време, затова човек трябва да пренебрегва собственото си его и да се изправя срещу страховете си.

 

...

преди: 4 години, 3 месеца hash: 46d5db7655

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Да, има. Загатвала съм в коментари за моята. Тръгнах пак накратко, но тоя път реших, че ще е надълго. Ако ще да чете някой. И без това най-вероятно това ще е единствения път и единственото място, когато ще проговоря. Наще са семейни приятели и бяха колеги едно време. Ние се харесвахме от деца, директно сме си го казвали. Не мога дори на себе си да си го обясня, но още от онзи ден преди 18 години, това човече го чувствам толкова близко, и сякаш е като слънце, сякаш беше ходеща светлина, през всичките години. В един момент загубихме контакт и след 7 години случайно се засякохме на улицата, бяхме с майките си и той с приятелката си за ръчичка. Бяха тийнейджърските години. За секунди в първия момент, когато ги видях още от далече се появи нещо като ревност, още тогава на момента се изумих и си казах абе я стига, в ред ли си, радвай се за него, и наистина се радвах. Радвахме се и двамата като циганета на вафла, че сме се видяли. :д:д И това не мога да го обясня, не мога да опиша физиономията му тогава и тая топлина и земност, които лъхат от него. Поканиха ни вечерта, щяли да се събират пред блока, живеем на два метра един от друг, и до днес се чудя как така бяхме загубили контакт. Отидохме, и приятелката му беше там, а той реши пред да нея да ми намига, да ми сервира и общо взето да се върти като балеринка около мен. Баща му, му се скара, и на мен ми беше неудобно и странно. Заради това и реших след няколко дни, когато беше изпратил съседката да ме навива да станем гаджета, да го отрежа. Бяхме писали доста преди това, като вас. Бяхме говорили именно за приятелката му, и че така не става, пък то между тях не било вървяло. Той ми беше най-милият, свестен, хубав, добър, Мъж, малък джентълмен /сякаш си му беше вродено/. Но си знаех, че въпреки всичко наподобява женкар с тоя номер вечерта и ще стане много лошо, ако пострадам точно заради него. И без друго живота ми беше нагоре с краката благодарение на малоумното ми семейство, бяха зловещи години. Избрах друго момче, свястно но не беше той и не продължи дълго, още една болезнена простотия. От тогава пак изгубихме контакт, но беше различно. Стана трагедия в семейството му, но за това няма да пиша. И така до след следващите 7 години, когато ме намери във фейсбук. Същото представление: неописуема радост, сякаш две половини са се събрали, сякаш не сме се разделяли. И отново започна да се върти около мен, и отново едновременно се въртеше около всички момичета във фейсбук. Буквално, която види... И тогава се отказах, но и тогава стана нешо ново. Тоя път се хванах, че ревнувам и на моменти, че ме е яд на него. Не се беше случвало никога, по никакъв начин да имам подобно лошо чувство към него. Но мина за секунди. Пак избягах като дявол от тамян. Разредихме писането и рядко се случваше. Вървеше си типичния за фейсбук живот, харесване на снимки, коментари, сърчица, писане за празниците. Вече бях пълнолетна и беше малко по-добре, но все пак малоумното семейство беше най-големият ми отровител. Много ми беше писнало от всичко и влизах веднъж на няколко месеца там. Април 2018 по време на поредната ми криза, мой познат се самоуби. Аз до тогава имах само 3 опита. До сега никога и никъде не съм го споменавала. И изобшо никой си няма грам идея на какво прилича живота ми. Лятото на 2018 реших да трия фейсбука, че да ми се махне от главата и тая ненужна досада заедно с ненужните познати и най-вече мъже, тръшкащи се за "кога ще ходим на кафенце". Горе долу по това време пак се сетих за него. Влязох през профила на майка ми да видя какво става, но неговия беше заключен. Искаше ми се да видя как е, но реших да не досаждам на майка му за номера му. Е да ама ми се беше набил в главата. Може би след около две три седмици се запознах със следващия отровител. Рационален човек съм, също психологията винаги ме е интересувала, но въпреки това изчадието успя да ме оплете. Или иначе казано за три месеца ме сдъвка и изплю психически. И го пратих да си ходи там от където е излязъл. Отново си бях съсипана отвсякъде, нищо ново. Пак се сетих за него... И след два месеца реших, че няма какво повече да мисля и да се колебая и е време да вляза в армията. От както се помня ме влече и МВР, и армията, и психологията, и оръжията. Не защото съм гледала "яки филми", както е с повечето хора. Просто ме теглеше натам. И казах на майка ми да пита майка му за номера му, и че искам да говоря с него за изпитите и другите му неща за влизането. А също и изпитвах облекчение, че ще си се опра на мойто слънце и ще си почина малко. Да ама не! Говорили си двете на дълго и на широко, защото не се бяха чували и те отдавна. Майка му казала, че се държи странно, говори й троснато, взема странни идиотски решения. Захвърлил всичко и всички и не говори почти с никой, нито излиза. Очаквах и че най-после ще има приятелка. И така и беше, имаше снимка... с уродлива циганка. Военният расист, невиждания патриот, цял живот плюещ "мангалите", а също и подбиращ хубави гадженца, сега стоеше до уродлива циганка. Тоя път нямаше радости и топлина. Имаше студен, злобен, припрян непознат. Още с първите думи буквално ме изрита. Не искам да пиша точния разговор, не че няма да се познае чия е тирадата и без това, но все пак... Каза ми каквото го питах по същинската част, благодарих му и реших, че ще се престраша да питам най-близкият и най-милият ми човек как е. Отговор: моля. И това беше. Чаках...Минаха 5 минути. Започна да ми причернява и да се задушавам. Какво ли не ми мина през главата. Не, ей сега ще отговори, не може, не е истина. След 10 минути мъки да си удържа истерията... се сринах. И от там нататък стана страшно. Ще е много дълго да опиша какво ми се случи, какво чувствах, какво ли не си помислих, какво ли не направих. Целият ми живот си беле трагедия... но това... Това беше най-големият ми ужас. На моменти ми се струваше, че ще ми се пръсне сърцето и гръдния кош. Не мога да го опиша. Състоянията, които мога да опиша: тотално безсъние, гърчене от болка, денонощен рев, анорексия, обсесивно компулсивно разстройство, ту гневни истерии и чупене на апартамента, ту отчаяно гледане в една точка от сутрин до вечер. Имаше и един страх, който не ме оставяше намира. Все си мислех, че нещо лошо става с него, направо ме изяждаше, сякаш имах предчувствия и все го свързвах с познатия, който се самоуби. На моменти буквално изпадах в истерия и ужас, че всеки момент ще ми звънне телефона, за да ми каже майка ми, че нещо е станало с него. Постоянно ставаха и разни странни съвпадения. Наред с това се стоварваха проблеми след проблеми, и страхотната злоба на майка ми и брат ми. До лятото, когато почина дядо ми. Другият военен с циганка. Тъкмо бях започнала малко да се окопитвам и да се опитвам да се храня. И тогава нямаше как, трябваше да се върна в оня град, в оня апартамент, който е близо до неговия. Много бях си мислила какво ли ще е, когато отново го видя. Но не, цяла година нищо. От тогава бях започнала да се оправям, бях много добре. До края на декември. Мислех, че вече съм забравила и започва да приключва 18-годишния цирк. Цяла година се бях надявала, че все ще ми проговори, но не. И мислех, че съм се примирила и приключила. Нищо, че все още денонощно го мислех и си ме човъркаше отвътре. Докато снимката не се смени. Цяла година беше стояла много тъмна снимка, на която беше сърдит, с цигането естествено. Този път обаче се виждаше хубаво и той беше усмихнат. И пак... Същия страхотен срив. И тогава вече приех, че си е отишъл веднъж завинаги. Пак започнаха странни съвпадения оная вечер, а предишната вечер както си бях спокойна и си хапвах най-после и си дебелеех, и си бях добре от месеци...беше апочнало пак нещо да ме притиска отвътре и направо да ме пържи. Пак въртене, направо станах през ноща, не можех да лежа, а последните месеци бях започнала дори да спя. И така. Празниците бвх при роднини, които не бях виждала от 10 години и много ми липсваха. Пак малко наподобявах жив труп, пак едва се сдържах да не избухне истеричен рев на масата, малката ми братовчедка през 5 минути ме питаше добре ли си. Но въпреки това ми се отрази добре. За първи път онези дни изпитах гняв към него, ужасен гняв. Заинатих се и си казах, край, майната ти, ако щеш. Пак си бях смачкана и си ми се ревеше, но беше различно. Докато не се върнах в града, в който живея и не влязох в апартамента. Стана изведнъж. Такава болка не бях изпитвала дори цялата година, няма как да го опиша. Тогава най-после за първи път реших, че вече не може така и е време да проговоря. За първи път в живота си реших да поискам помощ и да си призная какво се случва. Исках да говоря и с него. За всичките тея години, какво е ставало. Абсолютно всичко, всички чувства, всички състояния, които са се отключвали, всичко, което съм осъзнала за мен, него и хората около мен. Само че пак беше "да ама не". :д Бях оставила 5 човека на кръст в обкръжението си, за които си мислех, че наистина са ми близки. Исках да говоря само с един и след това за кураж да дойде с мен докато изнасям тирадата и пред него. Започна се... Първи, втори... никой. Нямаше никой. Не можех дори да кажа, че имам проблем. На тея хора сякаш им беше през оная работа за мен. Тогава се сетих, зашо никога преди не бях искала помощ, и защо отрязах всичко живо около мен. Чудих се дали сама да не застана пред него, не съм петокласничка да се лигавя. Исках да застана и да говоря като нормален възрастен човек. Но ме беше страх, че той пак ше ме "изрита", нишо че щях да му кажа, че имам страхотен проблем.и е сериозно. Лятото без да искам го бях набрала, затвотих и не го занимавах дори да му обяснявам, но той дори и едно въпросче "?" не изпрати. Познати и непознати поне това изпращат, просто от любопитство. Ами не. И така си остана, не посмях да говоря. Два месеца вече минаха. След двете седмици празнични истерии, отвратителното чувство започна все повече да се изпарява. Пак си боли, но едва се усеща. Преди около две седмици видях една новина свързана с тъмно зелената раса и тогава пак се надигна невиждана омраза към него /Попринцип не съм расистка и най-добрата ми приятелка в 8ми клас беше циганка. Но тая неговата има същата нагла физиономия като на онея безпардонните, правещи каквото си искат. Оказа се, че веднъж в онзи град съм видяла точно нея. Черна, мустаката, космата, с огромен крив клюн, изпъкнала синьо лилава жабешка муцуна, овчи нагъл поглед, абе типична циганка от най-гадните. Много пъти си бях мислила, и че момичето може би за нищо не е виновно и е земно, но тая наглееща физономия.../ Честното, достойното, човечното и земно, милото ми и хубавко момченце се беше оказало двуличник и страхливец. Цяла година се мъча да го осъзная и не го вярвам и това е. Във фейсбук първия патриот и принципен човек, в реалността страхливец и двуличник криещ се с грозновато и нагло цигане. Сложил си е снимка само на вайбъра, а много малко хора му имат номера. С цигането не излиза в неговия град. И така, мина и омразата, мина всичко. Сега кой знае как ще съм нататък. Най-много ме тормозеше, това че може и той да се е сринал като мен по някаква причина, и неговият живот не беше съвсем цвете. Но сега вече почти съм убедена, че нищо му няма. Просто това е той. А силната привързаност да е била само от мен, неговото- женкарско подмазване, за да си вземе каквото иска. Говори с твоята. Без чупене на стойки. Застани и говори най-откровено.

 

...

преди: 4 години, 3 месеца hash: 0bcff8b2cf

гласове: 1 2 3 4 5   (4 гласа)

3.   Човече, това са детски увлечения. Едва ли щеше да стане нещо, не сте били зрели хора, а деца. Според мен, сам се навиваш, че си изпуснал нещо. Отърси се от тия мисли, не е реално.

 

...

горе^

преди: 4 години, 3 месеца hash: 8269b7b706

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Ами избий си случката от главата..семееен си! Да си действал тогава!Сега какво ще направиш?Ще разбиеш семейството си ли или просто ще я сложиш в глава "любовници",защото на 28 да мислиш за минали неща..Не виждам да те очаква щастлив брак! Иначе и аз имам ученическа любов! Бяхме гаджета 2г,но след завършването отидохме да следваме в различни градове! Аз се влюбих,той също! Създадохме семейства!Но на всяка годишнина се усеща онази топлина...Танцуваме или просто си приказваме,но се усеща-напрежение и в същото време топлина от онази близост.Сега ни предстои,поредната годишнина,Разликата от преди 5г е,че аз вече съм разведена:)

 

...

преди: 4 години, 3 месеца hash: a4ad8df176

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

5.   Сигурно вече сте различни хора от това, което сте били преди 10г. Гледай напред и работи върху семейството си и неговото щастие... Понякога имаме тръпки и връзки с хора, които остават за цял живот. Но не винаги това означава, че си заслужава да развалиш семейството си за това. Помисли си.

 

...