Споделена история от Любов и изневяра |
Липса на опит и отбягване
преди: 4 години, 3 месеца, прочетена 709 пъти
Здравейте!
Аз съм 20-годишно момиче и бих искала да споделя за моя проблем, да получа някой друг съвет и да разбера изобщо какво е мнението на околните, тъй като не бих могла да се доверя с това на моите приятели; наясно съм с факта, че са склонни към субективизации, а аз търся обективност.
От известно време изпитвам някаква празнота. В живота ми след дългогодишни битки, тежки семейни проблеми и ежедневен тормоз, е настъпило някакво спокойствие. Всичко изглежда, че е наред — имам собствено местенце, отличен успех в университета, здрава съм, заобиколена съм и от що-годе малко добри приятели, които са ми достатъчни. Но... нямам Любов в своя живот. Не зная какво е това. А ми се иска... иска ми се да е взаимно, да съм във връзка, но... колкото и да опитвам, получавам едно и също като отговор.
В живота си съм имала две връзки, но те бяха детски преживявания. В осми клас бях четири месеца с момче, което се оказа гей. Това изключително много ме нарани... след време, след като приключихме, той призна и бе видимо, че ме е използвал за прикритие пред своите родители и приятели. През цялото време ми е изневерявал с момчета. За дълъг период не можех да се отърся от това неприятно преживяване, болеше ме, самообвинявах се, не можех да завържа нищо друго.
В 12-ти клас бях с друго момче за 2 месеца. С него не се получи, тъй като беше видимо страдащ за бившата си приятелка, с която наскоро се бе разделил след 3-годишни взаимоотношения. Просто... използваше ме като мехлем за раната и същевременно се отнасяше с личността ми като с нищожество, — обиждаше ме, че съм „тих дебил, който говори като бавноразвиващ“; че съм „поредната к*рва като всички останали, която просто се преструва, че не е“. Бях му хамалин — носих му чанти с покупки, бях като някаква слугиня. Това не можеше да продължава така... след поредните му агресивни изблици го напуснах.
Истината е, че... тогава си дадох 4-5 месеца почивка, за да се отърся от неприятното стечение на обстоятелствата. През тези месеци той намери начини да се свърже с мен и да ми окаже онлайн тормоз също — от съобщения, че съм „грозна и никой няма да ме иска повече“ до извратени снимки, докато съм навън. Да, точно така... имах чувството, че е психопат и ме преследва — пращаше ми снимки къде ме бил видял „уж случайно“. Тези неща се случиха около 3-4 пъти, докато аз блокирах всеки един новопоявил се негов профил. Накрая, за щастие, просто се отказа и спря, виждайки че реален отговор няма да получи. Но аз вече не бях на себе си емоционално. Не исках никого.
Мина още време и започнах отново да се надявам... да попадам на хора, да излизам навън. Дори излязох на среща с трима души след него за последната година. Но сега вече явно проблемът ми е друг.
Минава първа, минава втора среща. Стига се до разговор относно опит, какви връзки съм имала, какво се е случвало и т. н. Нормални неща, все пак и това е от значение в някои случаи, признавам. Аз не крия, че нямам почти никакъв опит и съм искрена. Реално дори (сигурно звучи смешно и трагично едновременно) не съм правила с*кс никога. И... като станат ясни всички тези неща, просто приключват срещите с мен, вижданията. Интересът им изчезва. Един твърди, че не иска да ме „счупи“ и нарани понеже съм била прекалено добра, друг сигурно си мисли (без да пусне мислите си навън), че ще му се лепна задушаващо (защото, нали, това е идеята за момичетата без опит), а третият човек (съвсем пресен случай от вчера) каза, че би му било трудно да е с мен понеже съм неопитна и съм нямала никаква представа изобщо какво представлявала любовта, никога не я е имало в живота ми и това за него било червен флаг. Не съм била запозната. Лошото е, че с този човек се срещам от 3 месеца вече, нямам връзка с него, просто се виждаме и си говорим и... аз май се влюбвам. Емоционално го чувствам много, много близък и това е наистина важно за мен. Имах надежда. Някаква. В себе си. Но просто я сграбчи от мен и някак я стъпка.
Сега съм доста разочарована, тъжна и... казах си, че бях дотук с опитите. Някак... не мога повече, защото само се наранявам и започвам да се срамувам от себе си. Че съм изхабила едва ли не годините си в безцелно трупане на сертификати и отличия вместо да трупам опит и в други насоки и сфери. Че съм девствена вече дори ме е срам; чувствам се като белязана; сякаш всички го виждат и се отвращават и отблъскват от това. Сякаш нищо друго, свързано с мен, няма значение. Не знам какво да правя...
Това нормално ли е?
|
