Любовта и страданието от нея
преди: 4 години, 2 месеца, прочетена 644 пъти
Да разкажа и аз..
Забелязал съм, че има хора, които малко по-лесно забравят някого, но има и чувствителни хора, при които забравянето е трудна работа. Аз съм чувствителен и това не ме прави по-малко мъж от останалите. Просто като се влюбя се влюбвам силно... Да мина направо на проблема. Вече 1 година мина от както се разделихме с едно момиче. Аз съм наясно, че не е човека за мен и че нямахме никакво бъдеще заедно, но постоянно е в мислите ми. Разделихме се по гаден начин и се почувствах излъган от нейна страна. Започна да ме разиграва и да се държи като малоумна в един момент и аз просто прекратих всичко. Най-вероятно в момента тя изобщо не мисли за мен.. Или пък мисли и няма куража да ми се обади. Там е работата, че аз хем искам да се обади, хем знам, че дори да се обади няма да стане нищо. Защото вече ме е накарала да страдам. Започна да се заражда злоба, неприсъща за мен и някак си не мога да я изкарам от мен. Започнах да си мисля само лоши неща за нея, за да я забравя, но не става. Там е работата, че не мога да се захвана и с друго момиче. Сякаш веднъж видиш ли толкова голямо страдание. Сякаш видиш ли го веднъж и вече си по-предпазлив в това отношение. Просто не искам никога да изживявам това гадно чувство на раздяла отново. Не започвам никакви връзки повече, защото ме е страх. Колко и да си казвам. Айде от утре ново начало, започвам всичко на ново, ново момиче и т. н. Започвам да излизам с някоя и сякаш не мога да се насладя на това, което се случва. Не мога да бъда естествен. Като бях тинейджър с първото ми гадже нещата станаха така естествено, с голямо желание. А сега, когато порастнахме е ужасно трудно.... Само някакви страхове, бариери.... имам чувството, че живота е свършил. Имам чувството, че съм бил истински естествено щастлив само когато бях тинейджър. Колкото повече се опарваш от живота, толкова повече се затваряш в себе си и толкова повече се обезсмисля всичко.