Споделена история от Любов и изневяра |
Първата крачка
преди: 4 години, 1 месец, прочетена 730 пъти
Последна година в училище съм, както се казва изживявам последните ученически трепети, въпреки така създалата се бих казала "извънредна вирусна обстановка" :) Смея да твърдя, че това е етап от живота ми, който се чувствам готова да приключа, защото съм обърнала поглед към новата глава от живота си- студенството. Мисля че съм на етап на развитие и опознаване на себе си и точно сега не се чувствам сякаш мога да имам сериозна връзка, но въпреки това не спира да ме гложди една мисъл, тъй като скоро завършваме. Чувствам, че се размина със съученик, с когото се харесваме от доста време, и с когото бих искала да видя до къде можем да стигнем.
Отдавна сме в един клас, но в последните две години между нас се случва нещо- шегуваме се, флиртуваме, усмихваме се често един на друг и ако трябва да съм по- лаконична- чувствам, че между нас има химия/ така поне си я представям аз/ и шеговито сме спрягани за "двойката на класа" . Напоследък виждам как задържа погледа си върху мен, докато аз говоря или правя нещо, изслушва ме внимателно , когото му разказвам / говорим, довършваме изреченията си, има много тънко чувство за хумор, умее да се самоиронизира, да иронизира ситуациите, а понякога дори и мен като направя някоя глупост, но го прави толкова деликатно, че успявам и аз да се надсмея над себе си.. Защитавал ме е няколко пъти в конфликтни ситуации.
Носи ми огромно безгрижие да бъда в компанията му и се улавям, че напоследък това чувство се превръща в желание за физическа близост- иска ми се да го погаля, да прекарам пръсти през косата му и като цяло да бъда близо до него- самото му присъствие предизвиква у мен някаква възбуда и желание, които не са ми много познати.
Излизала съм с момчета( макар че така и не стигнах до сериозна връзка с никое от тях, по мое желание) и не съм се чувствала толкова естествено привлечена към никого. Някак с тях трябваше да се насилвам да изпитам емоция, възбуда и то все по силата на разума, някак се самоубеждавах, да се чувствам по определен начин и мисля, че затова не можех да се почувствам истински щастлива. И бягах и си намирах оправдания и оставах повърхностна, не ги допусках близо до себе си емоционално.
Опитвах се да правя нещата правилно според някаква деформирана представа за какво е правилно и какво не, спрямо това, което бях научила от семейството си, а истината е, че и двамата ми родители, колкото и да ги обичам, не са израснали в адекватна среда( разбити семейства, разведни родители и др. ) и са получили от родителите си един неправилен модел. И в опита си да избягат от него и от болката, която им е причинил като деца, са попаднали в него със собствените си деца( аз, братята и сестрите ми), тъй като както казват- това, от което бягаш, винаги те застига.
Та, за момчето.. през годините го видях как от хлапак стана много по- зрял- в последните години наблюдавам у него фина емоционална интелигентеност, която малко хора притежават.
Не е решил дали и какво ще учи след като завърши и никога не е бил блестящ ученик, но винаги е бил умен. Заради това и винаги съм смятала, че си пропилява таланта, докато не осъзнах, че нито аз или който и да е друг, има право да решава какво е най- правилно за нег о, защото това е неговият път и той сам трябва да взема решенията си, да се поучава от грешките си и да трупа собствен опит. Може би това просветление, е причината, поради която се почувствах толкова привлечена от него в последните седмици- той всъщност притежава всички качества, които бих търсила в човека до себе си на този етап от развитието си поне.
Преди несъзнателно го осъждах за това, че прави избор, който аз не правя- аз съм "добра" ученичка, аз съм еди каква си и като че ли очаквах всички останали да бъдат, а всеки има праео да живее живота си, както намери за добре, стига да не е противозаконно. Аз никога не съм престрашавала да премина границата и да му кажа сериозно, че наистина го харесвам и че ме привлича емоционално и физически . Ние сме в един клас, виждаме се всеки ден и не желая да бъде неловко, ако той не се чувства така и се наложи да прекараме последния месец и нещо, в абсурдността на избягването, при положение, че няма и много къде да се скрием, обитавайки една и съща стая :D Не съм сигурна, че и той е достатъчно зрял за някакви по- сериозни отношения, защото нашите винаги са били повърхности - шеги, усмивки и т. н. в рамките на деня и толкова. Не съм излизала с него в "неформална" обстановка и не мога да кажа, че наистина го познавам, защото човек в различните социални среди се държи различно. Та, затова и се чудя, струва ли си да предприема нещо или е по - добре да оставя нещата такива каквито са, като си съхраня спомените за приятните моменти? Ако реша да предприема нещо какво да бъде то? Ще се радвам на всякакви съвети и препоръки, ако сте прочели историята до тук.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 4 години, 1 месец hash: d776a70bbe |
|
1. Стига с тоя филм за развитието и етапите и отговорните решения за ситуацията в живота ти. Пружини, които се пренавиват или се чупят или се изплесват после. Почувствала си нещо, но някой ти е втълпил, че трябва да се правиш на супер зряла и това е добрата промяна за напред. Бъди млада, докато е време, бъди ученичка, докато е време, бъди влюбена, докато е време. Да си отговорна, голяма, зряла и мислеща за бъдеще, искаш или не ще ти дойде до главата. Защо насилваш неща, на които още не им е дошло времето? И то докато потискаш неща, на които пък им е време, което ще отмине и няма да се върне. Прекалено много си "примерното момиче" и просто усещам, че е по болните амбиции на някой с комплекс от разбито минало, вероятно родител или учител, който ти е набил на теб нужда да му се харесаш и да те одобри, за да се чувстваш добре и ползотворна в живота си. Направи крачката.
|
| преди: 4 години, 1 месец hash: 68596f66e2 |
|
2. Кажи му че си разгонена и искаш да те обладай и люби страстно.
|
|
