Споделена история от Любов и изневяра |
Какво следва след края на дългогодишна връзка?
преди: 3 години, 11 месеца, прочетена 1017 пъти
Здравейте, предполагам от заглавието се подразбира темата, която ме вълнува.
Ситуацията е следната: малко повече от половин година съм сама. Имах 6 годишна връзка с момче, с което си мислех, че ще прекарам остатъка от живота си. В началото беше доста трудно. Бях на 17, когато започнаха отношенията ни, като преди това имах една или две краткотрайни ''връзки'', но с течение на времето това момче ме спечели и успя да види истинската ми същност. А именно, мил, състрадателен и нежен човек. Половин година след началото на връзката ни заживяхме заедно и така до края, който настъпи миналата година.
Той беше с 1 година по-голям от мен и макар и някак смешно, получавах от него грижата, която ми липсваше през годините-тъй като съм дете на разведени родители, израстнах без стабилна мъжка фигура в семейството. Времето минаваше, ние пораствахме, преживяхме много заедно-на 5тата година от връзката ни почина баба (която беше моя идол в живота, пример за подръжание и най-важният човек в живота ми и до днес), 2 седмици след погребението й разбрах, че очакваме детенце, а след още 1 седмица вече не очаквахме нищо-спонтанен аборт.
В рамките на месец живота ми се преобърна на 360градуса, бях меко казано съсипана, не ми се живееше, заспивах с желанието да не посрещна следващия ден.
От този месец натам всичко се промени. Отношението на човека до мен стана коренно различно. Когато имах най-голяма нужда от него до себе си, го нямаше. Задълбавах все повече в емоционалната дупка, в която бях изпаднала. Месеците минаваха и единствено работата правеше живота ми по-разнообразен и разсейваше тъгата в мен.
Имах чувството обаче, че с човека до мен се отдалечаваме все повече. Докато в един момент, в началото на лятото в живота ми се върна човек, с който бяхме в известна степен близки в миналото. Не говоря за връзка или интимност, но бяхме в много добри приятелски отношения. И така от ден на ден, седмица след седмица отново започнахме да поддържаме контакт. Когато можеше идваше до работата ми, говорехме си, споделяхме проблемите от живота един на друг. Вътрешно усещах, че започвам да изпитвам тръпка към този човек, но по никакъв начин не го показвах, дори опитвах да го отдалеча от себе си, тъй като той също имаше човек до себе си.
Тогавашният ми приятел ревнуваше изключително силно. На няколко пъти се обаждаше на въпросното момче без мое знание, влизаше ми в профила във Фейсбук без мое позволение, пишеше от мое име на всеки дръзнал да ме потърси там. След няколко подобни случая ми призна, че на компютъра ни има програма, с която може в реално време да разбере какво правя през телефона си. Бях под постоянно наблюдение.
Цялото лято прекарах в работата си. Работех 6 дни в седмицата по над 12 часа, защото трябваше да съберем пари за нова квартира, а и тогава бях започнала курсове за шофьорска книжка. Отделно сметки, храна, развлчение-исках да бъдем осигурени достатъчно, да си позволяваме всичко, за което са нужни пари.
Нямах време за малкото ми останали приятели, след всички изблици на ревност от страна на приятеля ми. А с него прекарвах и малко си свободно време.
Времето продължаваше да минава, скандалите се увеличаваха. Смятах, че проклетия момент в живота ми е минал, а всъщност съм живяла в още по-голям ад.
Докато една вечер, след поредния скандал от нищото, приятелят ми просто стана и започна да си събира багажа-не опитах да го спра, нямах желание. Единственото, което поисках от него бяха ключовете за апартамента, тъй като последните 3 месеца живеехме в апартамента на баба и дядо.
Следващите няколко дни се чувствах така, всякаш огромен товар е паднал от плещите ми. Продъжавах да работя, да се усмихвам, беше ми спокойно. Докато един ден приятелят ми дойде в магазина, в който работех-не исках да го виждам, нито да комуникирам с него. Започна да ми обяснява как няма къде да отиде, че е спал в работата си, обясни ми как всяка вечер е седял пред блока ми и е чакал докато си легна, притеснявал се за мен.
Каза ми колко съжалявал, че си е тръгнал и, че иска да се промени, че заслужавам по-добро от него и че ще направи всичко възможно за да ми покаже колко по-добър може да бъде. Обещания, обещания.
Накрая се приближи към мен, клекна на едно коляно и отвори бяла кутиика с пръстен. Бях шокирана, защото винаги сме си говорили, че ни е още много рано за подобни неща.
Предполагам се досещате-излъгах се жестоко. Дълго време стисках юмруци, явно дълбоко в себе си съм знаела, че не трябва да приемам и държах до последно, макар и да виждах сълзите в очите му, макара и да ми казваше, всичко, което вече бях чувала и така ми се искаше да повярвам в думите му. Накрая само подадох ръка. Дори не знам защо приех в онзи миг, може би надеждата, че този път ще е различно. И беше различно да, за няколко седмици.
Тъй като част от спестените ни пари похарчихме за ваканцията, която си бяхме устроили в началото на лятото, с друга част все още плащах шофьорските си курсове, ми се наложи да помоля шефовете си за заплата напред, която да връщам на части в следващите 3 месеца за да можем да наемем апартамент. Пропускам факта, че общите ни пари доста често намаляваха, като след време разбрах, че приятелят ми е играел доста в казиното с тях-накрая все пак намерихме квартира.
Както написах и по-горе, всяко нещо с времето си. Минаха няколко седмици и скандалите отново започнаха. Защо се обличам по еди какъв си начин, защо излизам без него, защо еди кой си ме гледа еди как си, защо завързвам разговор с клиенти и т.н и т.н.
На няколко пъти ми правеше проверки в работата, пишеше на приятелки с които излизам за да ме проверява, като ги предупреждаваше, че не е нужно да ми казват, че е питал. Листа ми с приятели във Фейсбук намаляваше, снимките ми също.
Не съм от хората, които са обсебени от социалните мрежи, нито пък излизам постоянно с приятели. Не беше минал и месец, когато започнах да съжалявам за пръстена на ръката си.
Разбира се и аз имам грешки, характера ми също не е цвете за мирисане, но винаги съм била лоялна към близките си, а неговото отношение ми идваше в повече.
Докато пиша в момента усещам колко дълбоко дъно съм била ударила без да го осъзнавам, но нали го обичах.
Малко преди края на годината се запознахме с друга двойка и тяхната компания всякаш още повече развали така или иначе ненормалните отношения с тогавашната ми половинка.
Започнахме да излизаме по дискотеки, вечер се прибирахме късно, приятелят ми започна да употребява амфетамини.
Няма да си кривя душата, на две от дискотеките аз също опитах, работех по 6 дни в седмицата, бяха ми обяснили, че тези неща ти давали енергия и в стремежа си да бъда до него, да си прекараме добре-също взех, но само 2 пъти. Беше ми обещал, че повече няма да взима, кълнеше се в гроба на баба ми, че не пипал, че не употребявал. Само че аз усещах друго, защото когато ефекта на амфетите минеше-той ставаше коренно различен човек, изключително груб, нервен, в очите му си личеше.
Един ден просто ми хрумна да използвам неговите методи и както той постоянно ме питаше ''дали имам да му казвам нещо'' и ''дали съм сигурна, че нямам нищо за казване''-ако отговора ми е ''не'', така отидох до заведението, в което работеше без да го предупредя и от дума на дума го попитах. След дълго овъртане и избягване на погледа ми, накрая призна, че е взимал няколко пъти след като уж беше спрял. В мен се надигна огромна агресия. Не заради факта, че го е направил, дори не заради това, че ме лъжеше, а заради това, че се беше заклел в гроба на баба ми. Идваше ми да го направя за две стотинки, да го направя за срам пред всички, но замълчах и просто си тръгнах.
Капката беше толкова преляла, чувствах се ужасно.
Отново скандали, отново нерви, ден след ден, лъжа след лъжа.
Новата година дойде, вече бях изкарала курсовете за шофьорска книжка, заемът от шефовете ми беше изплатен и след сериозни разговори бяхме решили да започнем наистина на чисто. Идеята беше да заминем в чужбина, тъй като майка ми не живее в България от няколко години, решихме да заминем при нея. Да оставим всичко,което ни е дърпало назад толкова време тук и просто да се опитаме да започнем всичко от начало. В началото на лятото заминахме, като си мислех, че щом отиваме в руга страна, далеч от всички близки и познати-няма да имаме проблеми във връзката. Е, ревността също беше на лице, опитите за променяне на гардероба ми също, критиката също, обидите също. И повярвайте ми, изобщо не се чувствах обичана. Самата аз започнах едва да се понасям, спрях да се грижа за себе си, да обръщам внимание на външния си вид, рядко говорех с него, не се наслаждавах на живота си изобщо, нищо не ми беше интересно. И така да края на лятото. Скандал след скандал, в един момент просто ми беше все едно дали ще бъда с него или не, не ми пукаше изобщо. За интимност изобщо не ставаше и дума, предполагам разбирате, че когато не се чувстваш добре в компанията на даден човек-съвсем не ти е до секс със същия.
Никога няма да забравя Съботата, в която всичко приключи. След поредното захапване от негова страна, след поредното заяждане просто му казах да си събере нещата и да изчезне от живота ми. Не исках да слушам повече нито думите му, не исках да търпя отношението му. Майка ми му беше помогнала да си намери работа, взимаше заплата и може би това ме окуражи да спра да мисля първо за него и да сложа край на връзката ни.
И той си тръгна. Наистина, събра си нещата в една раница и си тръгна. Със дни след това м се обаждаше, пишеше на мен, на семейството и приятелите ми, манипулираше близките ми, когато аз самата не му обръщах внимание, говореше на хората каква съм и каква не съм, опитваше се да настрои семейството ми против мен. Обиждаше ме в дълги съобщения, на които не отговарях, а на следващия ден се извиняваше под предтекст, че отново е взимал наркотици и че така му влияели, че това не бил той. Отново обещания, отново извинения. Но в мен не трепна нищо.
След време разбрах, че се е върнал в България, малко след това аз самата също се върнах, защото идеята беше да бъдем в чужбина, но заедно, да започнем на чисто. И от една страна наистина започнахме на чисто-всеки по пътя си.
Когато разбра, че съм се прибрала, отново започна с обажданията, със следенето, с писането на приятелките ми, дори на майка ми. Разказваше на всички, че съм се върнала заради него-може би наистина е вярвал в това.
Сега, малко повече от половин година след окончателната ни раздяла, аз все още нямам човек до себе си. На почти 24 и свободна, повярвайте ми странно ми е, адски ми е странно. Излизам с приятели, по събирания, наслаждавам се на свободата, която имам и чувствам, но въпреки това ми е все още трудно да повярвам. Момчетата около мен се опитват да имат някакви отношения с мен, но нещо ме спира. Някак не вярвам в тях. Разбира се, искам да имам половинка, но не съм сигурна дали е защото съм свикнала толкова дълго да бъда заедно с друг човек или защото наистина имам нужда и това малко ме плаши.
Дори и да изпитам симпатия към някого, не си позволявам да го покажа, отричам го сама пред себе си, избягвам мъжката компания.
Понякога ми е тъжно, понякога съм на върха на щастието, понякога плача, понякога не спирам да се усмихвам.
Иска ми се да вярвам, че съм преживяла онзи човек, че не означава нищо за мен, след като сама сложих края на отношенията ни. И все още съм малко объркана, но как мислите, какво следва от тук нататък? Вие как се върнахте към живота след края на връзките си? Как повярвахте в срещуположния пол или в следващата личност приближила се по-близо до вас?
Ще съм благодарна да посделите опит и съвети. :)
|
