За една далечна любов...
преди: 3 години, 10 месеца, прочетена 543 пъти
Здравейте. Хубаво е, че намерих този сайт по случайност. А явно и не е било случайно. Искам да си споделя мъката и да чуя мненията ви, защото ми е трудно вече месеци наред.

Историята ми е ето такава. На 30 съм и никога не съм имал гадже. Дори не съм излизал на среща. Просто съм прекалено затворен и си търся едно единствено истинско момиче за цял живот. С годините съм се опитвал да започна нещо по жицата няколко пъти, и в България, и къде ли не. Накратко казано, нещата или не се получават, или отсреща всичко внезапно спира. Да, съгласен съм, че е хубаво да търся наблизо и на живо, но не е толкова просто за хора като мен.

Миналата година публикувах такава темичка в чуждестранен сайт с цел да си намеря някой, но не очаквах да се получи нещо. За моя изненада ми писаха двама човека, но естествено не се стигна до нищо съществено. След няколко дни бях приятно изненадан от още едно съобщение. Започнахме доста... неубедително, като тя ми каза, че е американка, а аз й казах, че не харесвам американците. Е, отчасти е полякиня. Важното е, че продължихме с разговора и дори започнахме да си пишем едни дълги писма, защото и двамата ги обожаваме.

Няма да ви отегчавам и няма да описвам всички подробности. Но за сравнение с всички други проведени кореспонденции, тук всичко е различно. Никога не съм имал съмнението, че "не е за мен" или нещо такова. Накратко, според мен тя е идеална, ако мога да се изразя така. Умна е, хубава е, добра е, искрена е, не е повърхностна. Има в пъти по-голяма заплата от моята, но това е само повод за гордост от моя страна. Харесваме същите неща, не харесваме същите неща. Обожаваме приликите си и пренебрегваме разликите. Имаме и общи мечти. Искаме да се срещнем. Искаме да сме неразделни. Дори ми каза, че иска да научи български, което за мен е много важно.

И все пак, всичко продължи до преди няколко дни. През цялото това време сме си споделили разни снимки от ежедневието. А снимки на самите нас си споделихме след няколко месеца писанки. Не сме си говорили, но си изпратихме гласови записи. Исках повече, но не бързах за никъде. Отначало си пишехме почти всеки ден. След време започнаха проблеми с нейни приятелки, та съобщенията се разредиха. Като цяло аз винаги намирах време да й отговоря скоро, но при нея не винаги беше така. Аз си имам психически, здравословни и семейни проблеми. С времето се оказа, че и тя има такива. Целта ми винаги е била да си помагаме и да се подкрепя взаимно. Обаче...

След няколко месеца, тя внезапно спря. Минаха 3 седмици и аз написах едно писмо като за последно. Не знаех какво точно да мисля, но очакванията ми бяха като от предишни такива случки, просто човека отсреща спира по незнайни причини и това е. За моя изненада получих отговор доста бързо и много се зарадвах. Някъде в мен започвах да осъзнавам, че този път е различно. Оказа се, че е решила следното - чувствата й към мен не са се променили, но не може да ми даде това, което иска и което заслужавам, например да ми пише често.

Продължихме си по старому, но след месец пак спря. Този път не ми писа за три и половина месеца... Беше голямо мъчение за мен, а за нея не знам. Аз й пишех през няколко дни, но не получавах нищо. Стреса в работата ми съвсем допълваше картинката. По някое време вече не издържах и споделих на една позната, а след това осъзнавах все повече, че е много важна за мен, много повече отколкото си мислех. С големи мъки я накарах да пише. Вече имаше проблеми с ежедневието й заради вируса, беше много наплашена и стресирана. Според нея, в такива ситуации е безполезна и явно няма смисъл да ми пише.

И така още месец с откъслечни отговори от нейна страна. Беше по-трудно, но имах чувството, че нещата се пооправят. От време на време сме имали и големи недоразумения, поради които едва не сме се разделяли. Дали заради езика, дали нещо друго, няма значение. Но ето отново, без да го осъзная, изминаха три седмици без нищо от нейна страна. Този път и аз не писах, но нямаше разлика. Накрая не издържах, но получих същия кратък отговор - заради цялата тази ситуация, тя не може да ми даде това, което заслужавам, още повече пък да успее да дойде тук да се видим. През следващите два дни й писах и пратих запис да ме чуе. На третия ден беше рожденият ми ден. Чаках, но така и не дойде. Не промълви нищо. На сутринта на четвъртия ден й писах уж за последно, като казах и следното - ако пише пак, да ми обещае, че няма да ме изостави никога повече.

Олекна ми до някаква степен. Но все пак мисля всеки ден. Всичко ми напомня, дори неща, които не би трябвало. В нея има два големи проблема, предполагам породени от някого като е била по-малка. Единият е, че не иска да се чувства изоставена. Другият е, че се мисли за грозна до такава степен, че иска да си направи пластична операция. Явно това я кара да се обвинява, че не е достатъчно добра. Дал съм й телефона си, но не очаквам да звънне. След около месец и тя ще има рожден ден, и още от сега не мисля да пропусна да й пиша. Направо нищо не разбирам. Объркан съм, а сигурно и тя е. Чудя се какво трябваше да направя по друг начин, как да я убедя. Ох! Благодаря, че ме изслушахте.