Защо добротата е самотно начинание?
преди: 3 години, 8 месеца, прочетена 599 пъти
Здравейте!
Лъце от мъжки пол съм, на 26 години /изразявам се така, защото не зная дали съм мъж или все още момче, или нещо по средата/. Искам да споделя своята история, чиято кулминация имам чувството, че настъпи скоро или по-точно, настъпва сега, в един по-продължителен период от време. Разбира се, след като я споделя, ще задам и своите въпроси, пък се надявам някои от вас да даде своето мнение. Ще карам възможно най-накратно.
Роден съм и израснал в нефункциониращо семейство, материалистично настроено и същевременно бедно. Драмите и разправиите бяха ежедневие. Имам чувството, че от тогава ми е останал някакъв комплекс за малоценност спрямо себе си, който се проявява и до ден днешен. Баща ми, за съжаление, никога не е бил един истински глава на семейство, майка ми е по-силният характер и човекът, който ме научи на основните неща в живота. Баща ми замина за чужбина, когато бях на 13. След гимназията, в която създадох по-скоро познанства, но не и приятелства, отидох да уча висшето си образование в град, доста далечен на родния. Открих прекрасни хора там, с които станах близък. Първата си приятелка имах, когато бях на 22 години. Знам, че за някои това е късно, но за мен беше точния момент. Учихме в един и същи университет, макар и различни специалности. Харесвах изключително много в нея начинът, по който комуникираше с мен, харесваше ми визуално, но усещах, че не мога да ѝ се доверя напълно. Така изкарах до момента, в който разбрах, че паралелно с мен е имала връзка с друг. За съжаление имах чувства към нея, но разумът ми каза, че няма как да продължа, затова се разделихме. Чувствах доста силно огорчение, предвид прекрасния начин, по който се държах с нея – подкрепа в трудни моменти, не съм я нито обиждал, нито дори повишавал някога тон. И до ден днешен се питам защо постъпи така, аз ли трябваше да бъда нейната емоционална кофа, а другия да намазва за всичко останало. Беше трудно, но вдигнах глава и някак продължих напред по същия начин, по който карах и преди да я срещна. Не мина много време и се запознах с друго момиче, което учеше моята специалност, но беше една година по-малка, т. е. в долния курс. Нещата между нас започнаха приятелски, защото усещах, че все още ми е трудно. Но тя се прояви като човек, на който мога да споделя всичко за себе си. Така и направих. В този момент усетих подкрепата ѝ като ми каза „Спокойно, аз ще бъда до теб“. И да, беше до мен. Но аз до нея също. Проблемът бе, че завърших. А тя остана за още една година. Разбрахме се, че ще се опитам да остана в същия град. Ако не успея, ще идвам често, а междувременно ще си намеря работа в друг град, където ще можем да живеем и работим заедно и ще бъдем само двамата. Тя се съгласи. Опитах да остана в града, където учих висшето си образование, но възможностите бяха малко и не се получи. Прибрах се у дома, но често пътувах при нея, макар и разстоянието за българските стандарти да беше доста /420 км в едната посока/. Тя също идваше, макар и по-рядко. Не закъсняха разправиите. Караници по телефона, постоянно заяждане и нападане от нейна страна. Въпреки това, отдавах всичко на разстоянието. Даже един път ми каза, че никога няма да ме остави, че не може без мен и ще ме последва даже и на край света. От все сърце ѝ повярвах. Намерих си работа в друг град. Наехме заедно „общата“ ни квартира, като идеята беше да се превърне в нашето жилище впоследствие. Каза, че веднага щом завърши, ще дойде при мен и тя. И така започна професионалната ми кариера. Справях се добре в работата, хората ме харесаха. Макар и да живеех сам, не се чувствах самотен, по-скоро бях развълнуван от предстоящия ни общ живот. Тя завърши. На въпроса кога да идвам за багажа ѝ, тя ми отговори, че не е сигурна, че иска да идва, не ѝ харесвал града и т. н. Каза ми, че ще е по-добре да се преместим в столицата. Нейният роден град е близо до нея. Това означаваше, че всичко, което бях направил досега, трябваше да се откажа от него. Но се съгласих. Започнах да си търся работа по София, интервюта, изпити и т. н. В един мрачен зимен ден ми каза, че тя ще си остане в родния град. Беше огромен шок за мен. Разбира се, в главата ми се настани мисълта, че тя не иска да е с мен и всичко, което ми обеща, е просто един дим, който се беше изпарил. Обичах я много. Но чувствах и вече прокрадващото се разочарование. А бях готов да и предложа брак. Зарязах си работата, колегите бяха разочаровани, но вече го бях решил. Прибрах се вкъщи при майка си. С нейна помощ си намерих работа в родния град. Тази година, май месец се случиха лоши неща на близки за мен хора. Исках да ѝ споделя всичко. Обадих ѝ се. Каза ми „Всичко ще се оправи. Аз сега не мога да говоря, навън съм. Ще се чуем по-натам“. Обади се после. В крайна сметка разбрах, че излиза с друг мъж, който и признал, че я много харесва. Бил много забавен и искрено се радвала на компанията му. За мен от разговорите и вижданията ни ми оставаше само нападките, че нищо не съм направил за нея, че не съм бил мъж, че не съм я подкрепял…Ако съм бил стабилен човек съм щял да направя така, че да живеем вече заедно. Дори ме напсува. Началото на юни ми ги каза тези неща. Чашата преля. Казах ѝ, че оттук насетне, продължавам сам. Беше страшно тежко и все още е. От време на време ми звънеше, казваше, че не иска приятелството ни да приключва. Нямах желание да контактувам с нея и да ѝ бъда емоционалната кофа за пореден път. Вече не го прави. За пореден път огорчение. Сега, в новата ми работа бих казал, че се справям доста добре. Излизам с колеги от време на време, но се чувствам самотен. Други приятели общо взето нямам, тъй като или са по София, или по чужбина, или са в другия край на страната. Чуваме се, виждаме се рядко, но вече не е същото. Писах на момичето, което харесвах в гимназията. Просто исках да излезем и да си поговорим. Единственото, което ми каза е, че няма време за срещи и разговори. Ако има нещо, да съм писал. Имам чувството, че светът е изпълнен с празни хора. Без емоции и чувства. Има и добри хора все още. Но има и роботи. А светът е прекрасен. Има толкова много неща, които могат да се направят, да се видят. Даже и взаимоотношенията между хората са нещо прекрасно. Докато някой не реши, че трябва да ги почерни. Всеки предпочита да живее в измисления си свят в интернет, а реалността е нещо, което е помежду другото. Ако някой ден кървя на улицата, имам чувството, че на никой няма да му пука. Всеки гледа само себе си. Няма никаква емпатия. Въпросите, които изникват в съзнанието ми са свързани с това каква трябва да бъде реакцията ми след всичко, което се случи. Дали трябва да насилвам нещата и да търся любовта или да оставя всичко в ръцете на Бог. Защо хората станаха такива? И преди ли бяха такива, преди 20-30-40 години? Защо хората се отказват от обичта на ближния си, който по някакъв начин е доказал, че си струва? Защо ми е такъв късмета в любовта? Ще съм благодарен ако някой, който е минал през това, ми разкаже, как се е справил и каква е била реакцията му спрямо случващото се. Благодаря!