Споделена история от Любов и изневяра |
Чувствам се притисната от него
преди: 3 години, 8 месеца, прочетена 866 пъти
Здравейте!
Момиче на 20 години съм, така ще започна. Преди месец започнах връзка с момче на моята възраст — във взаимоотношенията ни и у него не откривам директни червени флагове, но започвам на интуитивно ниво да усещам, че нещо не е наред. Ще разкажа.
Чувствам се изключително притисната — постоянно изисква конкретни действия и решения от мен, които аз просто не съм готова да извърша или взема на този етап от връзката ни. Не зная дали е нормално да се дърпам и да съм дистанцирана, вероятно се дължи и на това, че съм имала единствено любовни разочарования: реалист съм, не съм се насочила към него с нагласата за безкрайна любов, женитби, деца и т.н. още от самото начало, зная колко „дълготрайни“ могат да бъдат любовите на тези години и подхождам с предпазливост. Пазя си нервите и душевността. Отказвам да сложа розови очила като някое влюбено малко дете само и само за да осъзная колко разочарована съм накрая. Преминала съм моментите на крайно идеализиране, необоснован оптимизъм и мечти за принца и принцесата. Още от самото начало го предупредих, че не желая да бързам и искам да видя къде биха ме отнесли тези взаимоотношения; казах му също, че все още търся реалните чувства, че не съм напълно сигурна. Той обаче мисля, че забрави за това.
Ето какво се случва: всеки ден по около 2-3 пъти (напълно сериозна съм) ме пита дали искам да остана у тях за няколко дни („у тях“ е общежитие, което дели с още едно момче), многократно съм отказвала с доводите, че нито ще ми бъде удобно, нито чувствам за правилно да преспивам точно там предвид обстоятелствата. На „гости“ съм била точно 3 пъти, но за кратко през деня, когато е бил сам. От около 2 седмици пък в главата му явно влезе нова муха — както ме пита за престой в общежитието, така и се опитва да се самопокани у нас. Ежедневно по няколко пъти или го задава като въпрос, или намеква, като аз трябва да му обяснявам абсолютно всеки път, че няма как да дойде вкъщи, тъй като в момента тече ремонт и всичко е нагоре с краката (има майстори, шум, прахоляк, строителни материали, разбирате). В допълнение, живея все още с родителите си и баба ми в тристаен апартамент — за мен посещението му вкъщи ще бъде вероятно комбинирано със запознанство със семейството ми, а за мен това е една огромна крачка, която не съм склонна да предприема, имайки предвид от колко кратко време реално сме заедно. Разбира се, че може да дойде у нас за няколко часа, когато съм си сама, без да се запознава с никого, но в момента вкъщи наистина не е за пред хора, а и аз самата не се чувствам добре. От друга страна пък, той изглежда абсолютно готов да се запознае с роднините ми и аз да се запозная с неговите. Още от първия ден едва ли не само говори как трябва да отида с него в родния му град също, да се запозная с техните и да прекарам няколко дни там — не смятам, че е правилният момент за подобни действия. Това е само връзка от месец — не се знае колко ще продължи, колко сериозна ще бъде; отказвам да намеря за приемливо толкова рано да търси контакт и с нашите. За мен това е много сериозна стъпка и съкровено преживяване, колкото и крайно да звучи, заложено е вероятно в нравствения ми модел — семейството за мен е изключителна ценност и не желая да навлиза там преди да съм убедена, че е с добри, човешки намерения; няма смисъл да се запознава с него, ако ще се разделяме след 5 дни по различни причини, още е много ново и несигурно. Просто... напряга ме. Не стига всичко това, но и желае да си създаваме някакви планове с година напред — къде сме щели да ходим заедно на почивка например... мога да изброя още подобни негови идеи, но смятам, че е достатъчно.
Аз ли съм луда да считам, че бърза много и е притеснително/съмнително, или той има някакъв проблем? Започва да ми става досадно, днес се ядосах, но се сдържах, не зная кога ще избухна, казвайки му, че прекалява и изобщо не слуша какво му говоря и какви граници съм си поставила засега. Нещо, което наскоро ми направи впечатление пък, е това, че каза уж на шега, че „самостоятелността за момче от провинцията, дошло в София, идва, когаго си хване гадже с тристаен апартамент“ (наистина се надявам да е някакъв неподходящ майтап)... никак не ми хареса това изказване. Друго, което също е тематично и искам да отбележа — съвсем скоро се изнасям сама и съответно предпочетох да не коментирам този факт напълно, тъй като усещам, че в такъв случай съвсем би тръгнал с още идеи като гореописаните... сигурно ще пожелае и да се изнесе с мен. Започвам да си мисля, че или има скрити мотиви да бъде с мен, или е толкова влюбен, че не се осъзнава колко всъщност ме напряга в желанието си да бъдем нонстоп заедно, или няма опит във връзките и си ги представя като по филмите, или става дума за по-сериозен проблем с него самия, който би могъл да се задълбочи. Не искам да се окажа в края на евентуални взаимоотношения, в които някой изпитва някаква нужда да ме преследва. Вече ми се е случвало да бъда преследвана под една или друга форма от човек от противоположния пол, може би се притеснявам именно заради това; не искам пак да ми се случва, изключително е стряскащо и плашещо за момиче, за жена, някой да ти пише съобщения къде те бил видял уж случайно, да праща твои снимки като папарак от „случайното засичане“, да обикаля там, където си и ти, да те търси, да изпада в състояния на директни обиди и т.н., когато не му се отговаря на налудничавите провокации.
Иначе... всичко друго е наред — държи се кавалерски с мен, проявява загриженост, никога (дори и в периода, в които сме били само приятели) не сме спорили, не ме е обидил или нещо подобно, не сме се карали. Държи на милите жестове, романтичен е, били сме интимни. Просто... с това бързане... аз се чудя дали съм луда, че да се притеснявам, а всъщност да е нормално, или то по принцип не е в нормите? Говорих за това единствено с една моя изключително близка приятелка, тъй като не искам проблемите във връзката ми да са някакво занимание на всички мои познати. Пиша тук, защото не знам кое е правилно, кое не е, анонимно е и търся да разбера дали аз не съм шашнатата в ситуацията, та ако съм, да се спра, докато е време.
Какво е вашето мнение?
|
