Какво ми има??
преди: 3 години, 2 месеца, прочетена 904 пъти
Здравейте, аз съм момиче на 23 съм и вече се чудя към кого да се обърна, опитах психолози опитах сама да си помогна, изчетох една камара книги и нищо не ми дава отговора, който търся. И затова мили хора се обръщам сега и към вас като непознати може би с повече опит с по-адекватна гледна точка. Никога не съм била особена любовчийка смисъл не съм намерила онзи човек когото да обичаш безусловно и.тн. истории от приказки и тем подобни, не ме бива да изразявам особена обич и да говоря красви неща някак не мога да съм уязвима пред някой друг. Израстнах в кофти семейство затвори, наркотици, пари. Буквално сама се отгледах без баща и с майка работеща на 2 работи(благодарна съм й за всичко което ми осигури не ме разбирайте погрешно).Бързо се откъснах от семейството си тъй като средата беше токсична. От малка се забърках с наркотици 5 6 години имах смея да кажа сериозен проблем, но с много усилия от година и половина съм чиста. Намерих едно момче, много свястно истински добър човек. Помага ми, приема ме но някакси във всяка своя връзка провалям всичко винаги сякаш нарочно, виждам как това момче се измъчва с мен, несъзнателно го тормозя емоционално. Не съм някаква лигла, не съм и от типа "не знам какво искам" или "объркана съм" напротив обичам го но просто сякаш не съм свикнала да имам нещо толкова хубаво в живота си без нещо да се обърка. Сякаш се чувствам някак недостойна и трябва да бъда сама цял живот сякаш никой не може да ме разбере и не е за мен. Психически болна ли съм ? Някаква комплексарка ли съм? Или това е нормално някай чувствал ли се е по този начин?

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 3 години, 2 месеца hash: 85cf37e495

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

1.   Не си болна. Но имаш психологична травма. Доколкото разбрах, расла си в сложна среда, напрегната и емоционално отдръпната, следователно ти си попила тези качества. Аз самата също трудно изразявам чувства. Не съм от нестабилно семейство, но 10 години връстниците ми ме мачкаха и като цяло хората - в училище, няколко университета съм сменила (завършила съм по-рано училище). От 10-годишна търпя жесток психологически тормоз. Побоища, обиди, от малък град съм и там всеки говори за всеки, нямах приятели почти, само се пускаха слухове за мен и което и момче да харесвах не искаше да има нищо общо с мен. Дълго време дори и да ми се случеше нещо добро просто не вярвах и се самосаботирах. На първо място трябва да смениш средата. Трябва да откриеш нещо, с което да се занимаваш и да се чувстваш оценена някъде. Това ще ти даде самочувствие. Не прибързвай обаче. Постепенно става. Вече съм на почти 23, едва на 21 открих нормална среда в университета, в който уча сега. С тези хора разбрах какво значи уважение, въпреки че бях скептична поне половин година. По-късно си намерих и гадже. До ден днешен имам някакви съмнения в него, по едно време даже ми минаваше през главата да се разделя с него, въобразявах си, че ще ме зареже, че съм недостойна. Но реших да се боря със себе си. Всеки човек заслужава щастие. Но пак ти казвам - на първо място ти трябва спокойна среда, където да развиваш себе си, а не още толкова да се натоварва психиката ти. Ако момчето до теб е добро и ти показва, че те цени - ами пробвай примерно да му кажеш, че изглежда добре, кажи му, че е добър, кажи му, че нещо върши добре примерно. Аз така правя. Не мога да лигавя някой и такива, но поне такива дребни неща. Разкажи му през какво си минала, ако те обича ще те разбере и ще знае как да подхожда към теб. И не бързай. Времето лекува. Успех!

 

...

преди: 3 години, 2 месеца hash: 26b860650c

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

2.   Като не можеш да цениш това, което имаш, ще го загубиш, много ясно. Като подхождаш във връзката си не с желанието да си щастлива, да се радваш на любовта на партньора и да му даваш любов, а да измъчваш себе си и него и да "чакаш нещо да се обърка", ще продължиш с поредицата от провалени връзки. Колкото и да те обича човекът, нормално е накрая да му писне и да потърси щастието си другаде. "Не съм свикнала да имам нещо толкова хубаво в живота си"? Ами свиквай, радвай се на живота, на простите неща, на това, че си млада, здрава, че виждаш светлината, че обичаш и си обичана! Ако не загърбиш миналото, колкото и тежко да е, а го влачиш като камък на врата си, не можеш да излезеш от този капан и го оставяш да трови настоящето ти, живей тогава с него, измъчвай се, но не мъчи човека да себе си. Той няма никаква вина за нещата, през които ти си преминала и че семейството ти било кофти.

 

...