 |
|
|
| |
|
Полезно |
|
Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена 
Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес |
|
| |
|
|
|
|
|
|
Споделена история от Любов и изневяра |
За вярата, надеждата и любовта
преди: 13 години, 4 месеца, прочетена 5281 пъти
Здравейте :) Преди време, тук, бях написал тази тема "изолираност и самота, но и надежда за светлина" "http://spodeli. net/3/story-13091. html". В нея представих неща който доведоха до помрачаването на живота ми. Бях изгубил надежда за нещо по-добро.
От тогава до сега, мина време, което не е много, пак съм си аз, едно обикновенно, дори може би незабележимо 21 годишно момче, живеещо в големия град. Но все пак успях да променя някой неща. Това малко време изтече за мен като цяла вечност. В миналата тема исках да променя много от това което не ми харесваше, да спра да бъда изолиран от хората, да стана по-общителен, да започна да възприемам себе си, и да придобия и малко самочувствие.
Никога не съм имал много приятели, даже почти съм нямал. Може би, защото не съм много добър в общуването в началото, трудно се отпускам. Защото не се забавлявам като другите, просто защото няма с кой. Дългите периоди през който прекарвах сам с книгите са ме направили трудно общителен, и по-сложно се изразявам, поне когато пиша.
А когато общувам реално, съм малко мълчалив. А и понякога съм способен да се притесня доста. Малко хора са ме разбирали, и малко ме и разбират, повечето винаги са страняли от мен, както и аз от тях. Но не и сега. Преди бях останал буквално сам в болката си, това продължи дълго. Така се стигна и до там, да реша че ми е нужна промяна, че ми е нужно да се освободя от тази болка и страховете си и да опитам да бъда щастлив, поне малко. Няма да ви заблуждавам, да бъдеш щастлив и да си сам, хич не е лесно, да не кажа че е непосилно.
Но не спирах да се боря със страховете си, и да се опитвам да бъда свободен, поне като постигна някакъв вътрешен мир. А така и да съм щастлив. Провокирах себе си, създавах свойте методи, с който да се освободя. Излизах често, макар и сам, ходех из парковете, тъй като природата ми действа добре и ме успокоява. Продължих така известно време, но трябваше да променя още много неща, в отношението ми към мен си и света. Зачетох се в темите на другите, исках да видя как те се справят с проблемите си, и да намеря друго решение за себе си. Но не открих нищо, което да не ми е ясно вече.
Установих нещо друго, че разбирам историйте на хората с проблеми, че разбирам техните терзания, болки и страдания. Разбирам, защото болката която аз изпитвах, нещата през който преминавах ми дадоха голям опит, но на висока цена, а именно самота. Реших че на себе си може и да не мога да помогна, но на други бих могъл и това би ми дало надежда, че доброто все пак съществува. Тъй като това което мен ме крепеше, е вярата че това страдание трябва да има смисъл, че все някога нещата ще бъдата по-добри.
Така всеки ден се будя с надежда, и давам отговор на всички теми в сподели. Инфо в който някой страда, или е пред избор. Няма да крия, че да опитвам да помагам, ме прави радостен, може би защото когато аз най се нуждаех от подкрепа, никой не ми помогна. Казах си, това че другите са такива, не значи че и аз трябва да съм такъв. Щом знам какво е добро, тогава да го прилагам.
Умея да съпреживявам и чуждите терзания. Реално животът ми не се промени много, по-скоро аз се освободих вътрешно. Постигнах някакво щастие, но частично. В едни моменти съм щастлив, радвам се и на най-малките неща, в други ме обхваща миналата вълна, като пристъп на тъга, но за кратко. Когато стане това, си казвам, не изминах този дълъг път, за да се връщам отново към тъгата. Но когато си сам няма и как истински да си щастлив. За някой това звучи като оплакване, но то е истина.
Никой не би могъл да бъде щастлив, ако е сам, ако няма поне един с който да се разбира. Ако няма и един с който да излезе, където и да е, и да разпусне поне малко. Други се възхищават на хората който се справят сами с болката си. Но повярвайте няма нищо за възхищение, болката си е болка, самотата-самота, и само който ги е изпитал знае колко трудно е.
Да се върнем малко назад. Както казах, всеки ден ставам с надежда. Но каква надежда и аз не знам. Хващам се понякога да мисля за самотата, че може би ще си остана винаги сам. Но веднага спирам, казвам си, това са глупости, това не трябва да е така. Но как да не идват тези мисли, щом аз наистина съм сам. И когато съм навън, и постоянно виждам, двойки хванати за ръце, момичета под ръка с момчета около мойта възраст. Радвам се на тяхното щастие, но и се натъжавам и се питам, защо така се случва с мен.
Нима не можеше всичко да е по-добре. Но такъв е живота явно. ми. Питам се, когато и аз ще изпитам и част от това щастие, да има кой да ме обича, да не гледам към празната си ръка, а в ръката ми да е нечия друга. Да срещна една прегръдка, и едно сърце обичливо. Но не знам кога. Любовта сякаш не обръща внимание, когато ти е най-нужна, но сърцето не умее да търпи и чака дълго, без да не се изпълни с болка.
И често си мисля какво щеше да е, да има някой с мен, бих обичал силно, бих дарил сърцето си на момичето което би ме обикнало и което и аз обичам. Изобщо и в огъня, бих скочил за любимия човек. Но уви, сам съм. Та поглеждам двойките, и се питам, дали той я обича, колкото аз бих обичал. Съмнявам се. Дали тези който са заедно, съзнават какво имат, дали съзнават любовта си. Не знам.
Казват, че когато изгубиш нещо, разбираш какво е значело за теб. Но струва ми се когато нямаш нещо, и никога не си имал, но имаш мечти, тогава, разбираш дори повече какво би значело това за теб. Да, освободих съзнанието си, премахнах страховете си, смалих притесненията си. Но каква полза след като съм сам.
Минах периода в който се подценявах, в който не харесвах себе си, сега за такива неща изобщо не мисля. Разбрах че хората живеят добре, само когато не им пука много, когато не се вземат на сериозно. Така и аз вече не вземам много насериозно това което става около ми. И не изпадам в депресия. Вече не страня от хората, но забелязах че хората странят от мен. Не мисля че на лицето ми е изписано тъга, но те може би виждат нещо. Знам че щастливите с много познати и приятели, странят от тези в който виждат тъга. Или не ги допускат до себе си от страх да не прихванат от тъгата им. Точно затова и се харесват и обичат, само щастливите и усмихнати хора.
Но какво тогава да правят тези който се опитват да постигнат щастието си, да си бъдат все сами ли. Да чувствам се по-добре, но не бих могъл да лъжа себе си, или другите, да слагам една маска, и да се правя на нещо което не съм. Аз винаги съм откровен. Искам да харесат мен самия, но не мога да бъда постоянно весел и усмихнат навън, така че да ме забележат или видят, ако съм сам. И все пак напоследък често виждам че ме забелязват, но от далеко.
Примерно гледа ме някое момиче, но само от далеко, но не усещам да има някакво желание за повече от наблюдение. Та така, само погледи от далеко. Не се чувствам като най-привлекателния човек на света, но и не се подценявам както казах. Според мен изглеждам достатъчно добре, но какво виждат в мен тези който ме наблюдават, не знам. Винаги се стремя да бъда откровен, мил, искрен, все неща който чувствам че са нужни, но рядко някой оценява същността ми. Не съм от хората който нямат чувство за хумор, или който не разбират от шеги. Умея да забавлявам хората, да ги разсмивам, стига да се отпусна достатъчно в тяхното присъствие, стига да усетя че са ме приели.
Умея и да насочвам вниманието, към мен или към други неща. Но това което виждам е че момичетата избират тези момчета който са по-елементарни, който правят нещата който се очаква да правят и изглеждат по определен начин. Сякаш се търси някакъв стандарт и ако не отговаряш на него, значи си вън.
Обикновено такива момчета не са сред интелигентните, а и често са и студени, необичащи истински. Разбирам това, че повечето момичета избират такива момчета, защото с тях ще им е по-лесно. Но и това ме натъжава също. Защото виждам че хората не търсят любов, а само повърхностни връзки основани на секс и привличане.
Сякаш истинската любов е останала само по-книгите. А това означава, че да бъда харесан, трябва да изглеждам перфектно, спрямо нечие желание. Но това не бих могъл да съм аз, не че немога да се превърна в такъв човек, мога го, но така се отричам от себе си. Мисля си щастието и любовта не трябва да са повърхностни. Аз съм от тези който са готови да се раздават винаги, а обичам ли, съм готов на всичко за човека който обичам, или бих обикнал.
Но ето тук идва и разликата, харесват се повече тези, който се държат по-отворено, а аз съм доста скромен по-природа. Не съм някой който не умее да се забавлява, и аз бих могъл да направя всичко което правят и другите, стига да има с кой, с допълнението че мога да водя разговори на различни теми, без ограничения. Но това зависи много от хората с който бих общувал и дали биха ме допуснали до себе си.
Въпреки всичко до тук, аз наистина промених много в отношението си към света. Много от това което ме крепи, да продължа да се променям е че накрая, всичко ще бъде по-добре. Но и в основата стоят чувствата ми към едно момиче в което се влюбих, което се превърна за мен в едно слънце. Не я споменах в по-горните редове, защото тя води доста по-различен живот от мен.
Тя е много жизнерадостна, и нейният свят е много по-различен от моя. А и може да се каже че рядко се виждаме. Тя е много общителна, и познава много хора. Затова и не мога да бъда сигурен дали би осъзнала истинността на чувствата ми, който може би е забелязала. Просто за това нещо явно само времето може да покаже. Но преди това несигурно време, в реално, аз продължавам да съм сам.
Знам че ми предстоят още много промени. Не ми се иска да съм сам, а и аз да бъда част от нещо красиво. Вече не знам дали да вярвам в съществуването на съдба. Сърцето което имам, надали ще бъде обикнато, въпреки че носи в себе си много неотдадена обич.
Надявам се, ако някой ме обикне, някой ден, да не е твърде късно, и да не съм изгубил сърцето си. Да не съм се превърнал и аз в студен човек. Надеждите умират последни, и само вярата в нещо по-добро ги възражда отново. А по-добро от любовта няма.
Сложил съм това заглавие, защото при мен всичко започна с вярата в нещо по-добро и красиво, достигна до надеждата, а любовта е това което ми се иска да предстой.
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 13 години, 4 месеца hash: 328458928b |
|
1. Някои от нещата, които пишеш, ги усетих като почти написани от самата мен, само със сменен род от женски в мъжки :). С други не съм съгласна, но те разбирам.
Основното, което ми направи по-кофти впечатление, са думите: "Та поглеждам двойките, и се питам, дали той я обича, колкото аз бих обичал. Съмнявам се. " Знам от собствения си опит (почти връстници сме) колко е тежко на моменти да имаш нужда от по-особената взаимност на любовта между момче и момиче, която обикновените приятелства не дават; знам какво е и да ми е тегаво, защото досега никога не съм се срещала с истинската любов. Но не бива да подценяваш по този начин другите и да смяташ, че след като досега не си имал възможността да дадеш обичта, която носиш в себе си, то значи тази твоя обич е с нещо по-висша от чуждата. Двойки всякакви, хора всякакви - някои са заедно само за да не са сами, правят компромис със себе си. Други - от поза. Трети - искрено се обичат- и въпреки че на пръв поглед последните ти изглеждат рядко явление, все пак ги има достатъчно. По никакъв начин не можеш да измериш или да прецениш чуждата любов, пък и не е нужно. Докато сам не преживееш опита на една връзка, няма да знаеш доколко наистина си способен да даваш и получаваш обич. А и това й е хубавото на любовта въобще - това не е игра на "дайте да си мерим... ", не е съревнование кой може повече да даде, всяка връзка е уникална сама по себе си.
Иначе те поздравявам с цяло сърце за пътя, който си изминал до момента към постигането на вътрешен мир и за това, че продължаваш да вървиш напред. И на мен основният ми проблем е в стеснителността, особено сред нови хора, в измислените бариери, които си поставям (а заедно с това пък толкова обичам да общувам по принцип, че се получава някакъв парадокс :д). Уча се да се приемам, да израствам като личност, да се боря с разните си несигурности. Мисля, че това е пътят към постигането на пълноценна връзка - да осмислям живота си колкото мога повече и без наличието на момче до себе си. Смятам, че щастието в любовта - ама онова истинското, не компромисното, не събирането на две неволи уж в една, е възможно тогава, когато спрем да се концентрираме върху липсата и да издигаме романтичната любов на пиадестал като осмисляща живота. Любовта е прекрасно нещо, но не единственото такова.
По написаното от теб си личи, че и ти си стигнал до сходни изводи. Ако продължиш да се развиваш и живееш по начина, по който го правиш сега, съм сигурна, че подобни предсказания няма да се сбъднат: "Надявам се, ако някой ме обикне, някой ден, да не е твърде късно, и да не съм изгубил сърцето си. " Най-малкото, обичта не съществува само под формата на романтична връзка. Докато можеш да раздаваш обич на близките, приятелите, дори непознатите в интернет (евала, че имаш сили да пишеш под повечето постове тук), няма как да изгубиш сърцето си.
А относно момичето, което харесваш сега - въпреки, че е по-общителна от теб и има по-голяма група от хора край себе си, пробвай да направиш първата крачка. И да не станат нещата, все е опит. А ако се получат, ще е чудесно. Аз, въпреки че изключително трудно харесвам някого, някак инстинктивно чувствам, че някой ден ще имам нужда именно от човек екстроверт край себе си, за да допълни моята интровертност. Пък за момичетата, които те гледат от далеч - най-вероятно те са подобни на теб, не смеят да предприемат нещо повече и не знаят как. Не ги осъждай - все пак сред мъжките задачи е да предприемат първите стъпки :)
Звучиш като умно момче, пожелавам ти късмет.
И въпреки че има голяма вероятност модераторите да ме отрежат, бих се радвала ако си разменим няколко имейла -интересно ми е да опозная малко повече мъжката гледна точка по въпроса с притесненията, приемането на самия себе си и тн. В последно време гледам да използвам по някакъв рационален начин мълчаливостта си и поне си правя наблюдения за хората край мен, мъчейки се да открия някакви повтарящи се схеми във взаимоотношенията, но все повече се убеждавам, че всичко е късмет и случайност. Ще се радвам, ако има с кого да обсъдя разни такива неща
модератор - не публикуваме мейл адреси, само по изключение такива, които не са свързани с профили в социалните мрежи и скайп. Бихме могли ВРЕМЕННО да публикуваме мейл адреса ти, ако авторът изяви желание за контакт. В такъв случай, можеш да го напишеш отново тук и ще го публикувам, за да се свържите, но моля, след това да пишете коментар, за да го изтрием отново, защото съвсем е възможно да Ви потърсят хора с криминална енергия, представящи се за автора.
|
| преди: 13 години, 4 месеца hash: c09db6b56f |
|
2. До коментар 1
Здравей :) зарадвах се да прочета мнението ти, защото напоследък свикнах само аз да си давам мнение, а така не е винаги добре да преценя нещата. Благодаря ти за мнението ;) /Към администраторите нямам нищо против да си остави мейла, затова ако побликува мейл, моля оставете го, понякога е нужно да се правят изключения, благодаря ви. /
И тъй като не съм сигурен как ще стане, затова оставям своя мейл тук. /Моля отново админите, да не ги изтриват, благодаря ви/
Пиши на ********, или на ********* :)
/Ако все пак са изтрили това, тогава виж в миналата ми тема
изолираност и самота, но и надежда за светлина, там съм оставил също мейлът си. /
/Също така благодаря и на всеки който би написал мнение. /
Да, права си може би не преценявам добре чуждата любов :) Не им завиждам, напротив, както съм написал се радвам че виждам хора да се обичат. Но просто начина по който се обичат, не ми се струва винаги чак толкова истински. И тъй като съм си основно сам, често наблюдавам. Да, аз съм наблюдател, и виждам някой неща. Съгласен съм с теб, някой наистина са заедно само да не са сами, други заради ползата, но това не е любов. Има и такива който преминават във връзка, само защото са усетили привличане в някой, но това е по-скоро една авантура. Мисля си, че любов е когато двама души се обичат така, че са готови да дадът всичко един за друг. Вярно :) нямам опита на една преживяна връзка, но животът ми предостави друг опит, аз често се уча още докато наблюдавам, и възприемам нещата, който виждам. Сигурно има и такива който се обичат истинки, но аз досега не съм виждал такива. Обикновенно се получава така, че едният обича повече от другия, и често любовта е несподелна. Ако съм прозвучал като човек, който казва че иска да се съревновава с чувствата на другите :) това не е така. Просто написах това което чувствах. Защото сърцето ми наистина досега не е било обиквано от никой. И все си мисля че от всичко което съм видял, преживял, когато дойде моментът да покажа, изразя любов, любовта ми ще е силна. Точно защото е престояла толкова дълго, нераздадена на никой. За любовта - все си мисля, че който е изпитал самота, би оценил доста повече любовта. Защото много я приемат за даденост. Дори, някой момчета са обичани от по няколко момичета, въпреки че тях самите дори не ги интересува това. Просто виждам, как някой тръгват заедно, повече за да си доставят удоволствие, в което не виждам нещо недобро, но и за да могат другите да ги видят че са заедно, а не толкова че между тях има нещо силно.
Аз не съм от тези който са способни да ограничат чувствата си, когато чувствам нещо, изпитвам силно желание да го изразя, иначе след това се чувствам недобре. Може би затова и се наложи да измина този път, в търсене на щастието, аз открих че това щастие не е вън, а вътре в мен. Но трябваше да подредя емоционалния хаус в съзнанието си. Мен също ме затрудянват тези невидими бариери, както ги наричаш, тези предразсъдъци който обитават умовете на хората. И аз обичам да общувам, но рядко срещам хора който искат същото, но с мен. А това което си написала:
"Смятам, че щастието в любовта - ама онова истинското, не
компромисното, не събирането на две неволи уж в една, е възможно тогава, когато спрем да се концентрираме върху липсата и да издигаме романтичната любов на пиадестал като осмисляща живота. "
Сякаш аз съм го писал :) обикновенно такива съвети давам на другите, защото според мен, те ще сe справят по-добре от мен. В моя случай, аз не се концентрирам в липсата, вече не, но има моменти, примерно навън съм, прибирам се, късно е. Вървя си сам, и изведнъж се натъжавам много. Просто липсата ме обхваща, защото всеки ден имам няколко минути в който губя надежда, вървя в нощта, поглеждам звездите, виждам че дори и те не са сами. Свети една звезда, но там близо до нея има и друга, и друга и така. Мисля си, все пак не съм сам. Оглеждам се, и се питам, дали да бъдеш сам и щастлив, не значи да се заблуждаваш че не си сам. Но не се отказвам, не се предавам на това чувство. Продължавам самотната си обиколка на нощта, защото това също ме успокоява, светлините на нощта.
За сърцето ми, че няма да го изгубя, дано е така, дано си права. За съжаление няма как да раздвам обич на много хора, защото не познавам много. А малкото с който познавам, с тях се виждам много рядко. Дори и тези който са ми дългосрочни приятели. С тях, може да се каже че не се виждам. Защото те нямат желание, може би защото не могат да видят какъв човек съм.
Относно момичето което споменах, опитвам да правя някакви леки стъпки към нея. Но не е лесно, поне за сега, разбира се не смятам да се предавам. Според мен времето ще покаже.
За интровертността :) знай че и интровертни могат да се превърнат в екстровертни, аз това се опитвам да постигна. Нужно е само да можеш да изключаваш ума си когато трябва. За някой неща, не трябва да се мисли, а да се действа. Преди аз бях толкова затворен в себе си, че неможеш и една дума да кажа, без да се притесня, неможеш дори да погледна някой в очите. Толкова срамежлив бях. Сега вече не гледам толкова на тези неща, не им придавам значение, и затова и не блокирам в мислите, и
действията си. Разбира се ще ми е нужно още доста преди да се превърна в един наистина свободен от страхове човек. Не смятам да губя себе си, аз да се допълня, и да изградя личността си. Ще освободя това което преди подтисках в себе си.
За това че някой момичета ме гледат :) Ами, да, напълно възможно е и те да се притесняват. Знам че момчетата трябва да правят първата крачка, но защо винаги трябва да е така. Не сме ли свободни хора и не решаваме ли сами как да действаме, смисъл, сякаш има неписани правила. Ами ако момчето е несигурно, защото не вижда подходящите признаци че това момиче, например, би искало да бъде заговорено. Тоест мисля си, че ако чувстваме нещо, трябва да го изразаваме максимално най-добре, за да бъдем разбрани и от околните. Все пак какво притеснително има ако някой харесва друг. Нормално, свят голям, много хора, редовно някой харесва друг. Но тези неща сякаш са много лични, разбирам го. Но ако ги държим само за себе си, ще си останем само с желанието.
Да ти кажа, незнам дали е хубаво да звуча като умно момче :) умните не се харесват много. Хората живеят с маски на лицата, а аз се стремя навсякъде да съм един и същ. Но това че чета книги, като Гьоте, Шекспир, това че имам по различни интереси, малко ме отделя от другите и общуването става и несигурно.
От автора
Модератор - не публикуваме контактни данни
|
| преди: 13 години, 4 месеца hash: c09db6b56f |
|
3. Един малък но значителен пропуск :) втория мейл, който съм дал е : ********
Отново благодаря на тези който са прочели, това което ми е на душата и сърцето, и благодаря и на тези който, може би, ще дадът и свойто мнение.
От автора
|
| преди: 13 години, 4 месеца hash: 9e33509d44 |
|
5. Ох, може би освен Шекспир и Гьоте е добре да прочетеш и дядо Вазов. Пише се "дадАт", "хаОс" и т.н.т.
Канех се да ти пише много неща по същество, но като ти прочетох коментара се отказах. Ти имаш голямо самочувствие (и не, това не противоречи на срамежливостта) и мислиш, че си ПО от другите, определено! Може и така да е, но затова няма да ти дам никакъв съвет- имам мнооооого да ти казвам (от личен опит и възраст), но няма да го направя- няма да ме послушаш изобщо.
|
| преди: 13 години, 4 месеца hash: 328458928b |
|
6. 5, ако не за автора на темата, моля те напиши съветите си за тези, които освен него също имат нужда от съвет по подобни проблеми:)
Към автора: правописът ти наистина е не достатъчно добър за четящ човек, като какъвто се представяш. Мен лично ме дразни постоянната употреба на "който" вместо "които", когато става въпрос за мн. ч. например. Или пък "незнам" вместо "не знам". Бих могла да го отдам на бързане да излееш мислите си в писмен вид, но все пак - елементарни неща са, а се повтарят прекалено често като грешки. :)
Освен това, предполагам, че думите ти: "Да ти кажа, незнам дали е хубаво да звуча като умно момче :) умните не се харесват много. Хората живеят с маски на лицата, а аз се стремя навсякъде да съм един и същ. Но това че чета книги, като Гьоте, Шекспир, това че имам по различни интереси, малко ме отделя от другите и общуването става и несигурно. " са създали впечатлението в коментиращ номер 5, че имаш голямо самочувствие.
Умът не отблъсква, не е и специално превъзходство над другите. Може би в момента си в грешна среда и там се чувстваш пренебрегнат заради интересите си, но повярвай - съществуват доста хора, за които четенето на Шекспир е не просто някаква екзотика, а нещо напълно нормално и които те оценяват вече не на база интереси и интелект (защото имат сходни с твоите), а на база личностни качества - какъв човек си. Освен това истински умният не се цепи от масата, само защото съзнава колко по-начетен е от нея. Общува с нея, слиза на нивото й, ако се налага наистина. Масата хора не четат, не се интересуват от изкуство, факт. Никой не те кара и да търсиш сродни души сред хора, твърде различни от теб. Но имаш избора да се отделиш от тях, да не приемаш оценката им за себе си като основна и да търсиш нова среда, нов колектив. Нека това, че за момента си сам и се чувстваш неразбран, не те кара да изпитваш нездраво превъзходство над хората, които просто не са имали шанса, възможностите или желанието да прочетат нещата, които ти си чел, например. Тия работи отминават, сродни души се намират, но гледай как бързо можеш да оставиш впечатление за надут - реакцията на коментиращ 5.
Не се заяждам, напротив. Аз съм момичето коментар 1 и даже ти писах вече писмо на първия мейл, който ти дадох. :)
|
...
| преди: 13 години, 4 месеца hash: 7080620766 |
|
7. До коментар 6
Здравей :)
Благодаря ти за откровеното мнение :) Извинявам се за грешките си. Когато човек гони време, бърза, е нормално да сгреши. Все пак, ако видиш миналата ми тема, там съм бил старателен. Важна е историята.
"са създали впечатлението в коментиращ номер 5, че имаш голямо самочувствие. "
Всеки е свободен да мисли, каквото от душа и сърце му идва. Изразих себе си, това не значи че съм някой гордливец, или твърде самочувствен. И аз съм човек, и аз правя грешки. По-добре ли би били, да изразявам с думите
си само тъга, на место да покажа, че съм в пътя на своята
промяна. По-отношение на неговото мнение. Наясно съм, че не прави добро впечатление, и като че ли, не се и харесват, теми изразващи подобрението на хората. Които преди са били много зле. За номер пет, ще кажа, че всеки може да критикува, но не всеки може да прояви добродетели и разбиране.
"Умът не отблъсква, ... "
Това може и да се води така. Но от опита който имам, и от това което съм съм видял и съм усетил друго. Често хората допускат до себе си такива който са на тяхното ниво. Ниво, психически, умствено, емоционално, това са
вид предразсъдъци. И това и аз съм видял. Когато някой мисли различно, рядко другите го възприемат. Но зависи от хората.
"Освен това истински умният не се цепи от масата, само защото съзнава колко по-начетен е от нея. Общува с нея, слиза на нивото й, ако се налага наистина. "
Аз никога не съм се цепил от хората. За да достигна до миналата си депресия, хората бавно започнаха да се отдръпват от мен. А аз, развих нещо като социална фобия, и малоценност. Просто бях започнал да намразвам себе си. Неможех да изляза навън, без да не се почувствам зле. И всеки път в който видех, някой да ме гледа, си представях, че вижда нещо не хубаво в мен. И това ме притесняваше още повече. Бях в морето на отчаянието.
Към коментар номер 5
/Не съм от хората, отвръщащи на предубеденноста в другите. Но сега, ще отговаря на празното ти мнение. Защото всеки човек, има право да защити личността си. И особено същността си, ако друг се опитва да го провокира, без да разбира дори и малка част от пътя който е изминал. От
страданията който е истрадал. /
Драги ми незнайни, мисълта ти е протекла абсолютно погрешно. Ако си направил, поне и малко усилия, и си видял миналата ми тема, "Изолираност и самота, но и надежда за светлина". Щеше да видиш, че аз умея да пиша достатъчно грамотно. Но това, не значи, че всеки път трябва да пиша така. Сега ще ти обясня. Преди бях страшно отчаян, притеснявах се от всичко, и влагах много в това което пишех. Тогава се стараех, защото ме беше страх, че няма да бъда разбран. Или че някой като теб, ще реши да ми
говори за правопис.
Днес, мисля така, не е важно как е изразено нещо, не е важно как е написано, а важно е съдържанието. Защото някой може да изпише и сто листа, префектни и без грешка. Но да не носят никакво
съдържание и смисъл. Просто, съм го написал бързо, в опит да отразя мигновенните си емоций, с бездушните думи. Не се изненадвам че някой като теб е решил да се покаже като много грамотен. Грамотността не е най-важното нещо.
Обикновенно хората който нямат самочувствие, и водят
празен живот, се радват много да покажат на някой друг че е сгрешил някъде. Освен това аз познавам творбите на Вазов. Няма нищо по-наивно, от това някой да съди за друг, само по няколко реда от всичко друго което е написал. Освен това, не се мисля за повече от другите. Но явно ти със свойте убеждения и предразсъдъци си решил така. Къде изразявам че съм повече от другите.
Казах нещата които чувствам, и които виждам. За разлика от теб, аз не бих могъл да те нагрубя, но мога да ти посоча някой неща. След като следваш граматиката, да беше писал повече, за да видим, дали и ти няма да допуснеш грешки. Все пак, това тук, не е олимпиада по граматика. А сайт за споделяне. Затова моля, нека бъдем хора и да не изпадаме в дребнавости. Колкото до самочувствието ми, аз нямам голямо самочувствие, и не ме е страх да си го призная. Няма и как да
имам.
Ако си разбрал от прочетеното какъв живот водя, щеше да знаеш. Грешно разсъждаваш. И ако искаше да кажеш нещо, щеше да го направиш, а не да пишеш, "но няма да го направя- няма да ме послушаш изобщо". Това си е твое решение. Показваш че няма какво да кажеш, но че си искал само да се покажеш, и изразиш негативизма си. Пишейки нещо без съдържание. Мнението ти отразява теб самия, щом преценяваш хората така прибързано. Нека не бъдем повърхностни. Нека бъдем хора.
Към хората който ще прочетат това мнение и тема. Не се опитвам да се покажа като повече от другите, няма и как. Аз просто съм в нов етап от промяната ми, и съм малко по-експресивен, това е. Преди не смеех да изразя емоция, дори с една дума. Сега се освободиш малко.
Към тези, който и днес търсят решение на тъгата и болката
си. Знайте, всички тези чувства и страдания, през който ще преминете, ще ви направят по-силни. Но само ако не се пречупвате, ако не се предавате. Живейте за красивите неща в света. Може много неща да нямате, но не се отчайвате. Научете се, да виждате красотата, и там където
е прикрита от сивотата.
Благодаря ви. Благодаря и на всеки който ще прочете това, или ще напише мнение. Защото всяко мнение, може и да помогне, аз съм едва в началото на дългия си път.
От автора
|
| преди: 13 години, 4 месеца hash: 01eb67af91 |
|
8. Абе кво се обясняваш толкова бе? Не ме кефиш, не ми вдъхваш доверие с тия словоизлияния. Предполагам и на околните не си приятен и нещо малко май послъгваш.
|
| преди: 13 години, 4 месеца hash: be81ed2054 |
|
9. До коментар 8
Незнам с какво право пишеш това,
с какво право съдиш, без дори да
ме познаваш. И за теб важи същото,
което написах за коментар 5. Може
би, ти самият си коментар номер 5.
И ти съдиш прибързано. Мнението
ти отразява нивото на личността
ти. А думите, който използваш, нивото
на езиковата ти култура. Това е сайт
за споделяне, и аз съм споделил.
Така че, не ми казвай, какво съм се
обяснявал. Тук всеки се обяснява, ако нещо не ти е харесало, това си
е твой избор. Но нищо не може да
оправдае грубостта ти. Аз какво съм
ти направил, или казал, нищо. Но ти
предразсъдно, бързаш да си кажеш
кратката и безсмислена дума, носеща ниското ти морално ниво. Ако не си забелязъл, преди да
дадеш мнение пише, "бъди полезен
на другите с коментара си". Ти точно,
с какво бе полезен, с нищо. Да се
критикува и грубее всеки може, но
да се покаже доброта и разбиране, явно е трудно. Това че се обяснявам, че пиша така, няма как да води до
там, че да казваш, че имало нещо неистинно в историята ми. Историята
ми е съвсем истинска, няма нищо
по-истинско от болката, която
човек може да изпита в живота си. Не съм седнал просто да си пиша,
а да споделя, това което съм
преминал и преминавам. А пиша
така, защото не ме е страх да кажа
какво мисля, и да бъда откровен.
Ако ти си някой от другият сайт, завършващ на. инфо, и си решил
да си покажеш рогата, по-добре
спри, излагаш се. Животът ми е
такъв, какъвто съм го описал. Кое
от нещата който съм писал не са
за вярване. Това че съм страдал ли, това че сам самотен ли, или това
от миналата тема, че съм преживял
загуба на човек. Кое изглежда
толкова невероятно. Или е странното, че така свободно
говоря за проблема си. За да мога
така свободно да обсъждам
терзанията си, ми бяха нужни
месеци. Да осъзная проблема си,
да разбера, че единственото спасение е като освободя това
което съм съзнателно натрупал.
Не мисли че ми е било лесно, само
тези преминаващи през болка и
самота, знаят какво е. Явно на теб,
не ти се вярва това, защото ти се
струвам твърде осъзнат. Но така се
случва, когато човек е сам с мислите
си дълго. Предполагай, дали ти си
приятен на околните, защото с
такова грубо и безполезно мнение, като твойто, надали.
До всички други
Ще ви кажа, кое ми помогна
най- много, през тези трудни за
мен месеци от първата ми тема. Преди получих един съвет, който
се оказа много полезен. Посъветваха
ме сам на себе си, да си бъда, психоаналитик. Тоест, сам да си
помогна. И реших да опитам. Оказа
се най-доброто решение за проблема. Следях мислите си, и се
научих да ги контролирам. Така
започнах сам да възпирам, тъгата
и другите негативни емоций. След
това, се научих да изчиствам
всичките си мисли, чрез продължителна медитация. Така
се постига умствен и душевен мир,
и страховите състояния, се
потушават по-лесно.
Важното е човек да може да
разбере, че всичко което го
смущава, произхожда от
противоречието между външния
и вътрешния му свят. А вътрешния, мисловния свят, е светът който с
воля, може да бъде контролиран. Така и болката, би могла да бъде
превъзмогната.
---
Досега само момичето от коментар 1
ми даде полезни мнения. За което
съм и много благодарен :) и ако
чете това мнение, да знае, че съм
и писал на мейла.
Зачитам полезните мнения. Написал
съм темата, защото се нуждая от
мнения на хора, имащи виждания за
самотата, за общуването, за
промяната, и как те се справят или
справили с подобни неща.
Благодаря ви.
От автора
|
| преди: 13 години, 4 месеца hash: a4e2c870e8 |
|
10. Прави ли ти впечатление, че за два дни и половина са ти отговорили толкова малко хора? А ти на всичкото отгоре критикуваш и малкото конструктивно изказали се и си говориш с тази, която е с подобни проблеми, без въобще да се вслушаш в това, което ти казват другите. Това на какво ти прилича? - На мен ми прилича на Живот в Интернет. Докато не спреш да наблюдаваш другите (мързи ме да те цитирам, защото си ужасно многословен и нямам време да търся точните ти думи) и не започнеш тоя живот да го живееш, няма да се отървеш от самотата.
Защо чакаш някое момиче да те заговори - мислиш ли, че нахаканите ще се занимават с теб? Аз дълбоко се съмнявам, при положение че досега това не ти се е случило. Престраши се и си намери първо приятели, с които поне да можеш да разговаряш реално, а не да словоизлиятелстваш в празното пространство и да даваш мнения за неща, които не си преживял - ти, който до сега не си живял.
Снижи си претенциите - харесай си някое по-обикновено и скромно момиче - по-пълничко и не много красиво. Може например да е от квартала - така ще си сигурен, че няма гадже. Стани по-активен - усмихвай й се като я срещаш, заговори я за нещо - например дали не сте в една и съща посока, че все се срещате - това сигурно е съдба или нещо друго подобно.
С две думи - счупи черупката си и излез от яйцето - време е и не е страшно - светът е пълен с такива като теб и мен - нормални хора. Успех!
|
| преди: 13 години, 4 месеца hash: 7ac9769783 |
|
11. До коментар 10
Благодаря ти за мнението, оценявам го :)
За другото. Не съм изненадан, че няма много мнения. Ако погледнеш миналата ми тема. Там писах по различен начин, и звучах отчаяно. Там също почти никой не писа, особено в началото. Още тогава разбрах, че болката, е едно от неща които другите не разбират. Разбират само тези, които са
страдали. Останалите обичат да критикуват и порицават, като миналите две мнения. Да, може би не трябваше да пиша това по отношение на мненията им. Но, добре ли е някой да грубее с човек който е страдал, и разказва за проблемите си, къде е логиката. Нима е неправилно да споделя какво ми е. Освен това, не критикувам, не съм започнал пръв. Онези две мнения, не казаха нищо полезно. Какво конструктивно, има в грубостта, наглостта, и предразсъдъците им. Нима казваш, че онези две кратки мнения, са ми в помощ. Напротив, като ги прочетох дори се натъжих, че тук също има такива хора, които намират за добре, да си покажат рогата. Затова не можеш да твърдиш че критикувам, след като това е темата в която съм споделил свойте проблеми. Както написах, аз просто се защитих. Защото какъв трябва да съм, ако нямам поне малко уважение и към себе си. Ако човек не държи на себе си, няма и как да се съвземе от трудностите на живота. Нима, би било по-добре, да се оставям някой да се опитва да ме тъпче, и казва неща за мен, който не са такива. Всеки има правото на мнение, и на това да се защити. Така че, аз не критикувам, защото не започвам пръв, а се защитавам, от подобни грубости. На теб щеше ли да ти е приятно, да напишеш тема, да я пуснеш, да се надяваш на полезно мнение, и да се появят мнения, опитващи да се подиграят с живота ти. Явно не се разбира, това което съм написал, поне не от всеки. Въпреки че съм писал от ясно, по-ясно.
"Докато не спреш да наблюдаваш другите (мързи ме да те цитирам, защото си ужасно многословен и нямам време да търся точните ти думи) и не започнеш тоя живот да го живееш, няма да се отървеш от самотата. "
Аз отдавна вече не наблюдавам другите, преди правех така.
"Защо чакаш някое момиче да те заговори - мислиш ли, че нахаканите ще се занимават с теб? "
Не чакам някой да ме заговори. Просто казах, какво съм видял. А и не винаги е подходящо време да заговориш някой.
"Престраши се и си намери първо приятели, с които поне да можеш да разговаряш реално, а не да словоизлиятелстваш в празното пространство и да даваш мнения за неща, които не си преживял - ти, който до сега не си живял. "
Първо, с приятелите не е лесно, ако беше, щях досега да имам много. Това дето го казваш, ми е съвсем ясно, но не зависи само от мен.
Второ, както аз, не бих могъл да кажа какво ти си преживял/а. Така и ти, неможеш да казваш неща от рода на:"които не си преживял - ти". Защото изобщо не знаеш какво съм преживял. Нямаш си и най-малка представа дори. Това което съм писал горе, е една нищожна частица, от
живота ми, и това през което съм минал и минавам.
Трето, това че нещо, човек не го е преживял по същия начин, не значи че неможе да окаже помощ на друг. То ако беше така, и всичко което не си виждал/а, не трябва и да го виждаш и в бъдеще. Или което не си парвил/а, не трябва и да го правиш. Ама ето че не е така. Освен това, само който е страдал, разбира болката на други го. Помисли над това.
"Снижи си претенциите"
Аз няма претенций, къде видя да имам. Това че съм написал, какво съм видял, мислил, почувствал, не значи че имам претенций. Имам стремеж, защото стремежа е това което може да дава сили, за да се продължи напред. Ти не си ли страдал някога, не си ли губил всичко, не си се нуждаел/а от
надежда и стремеж. А и никой не е господар на сърцето си. Когато човек обича, обича, и това е факт.
"светът е пълен с такива като теб и мен - нормални хора. "
Иска ми се това да е вярно, но просто не съм виждал да е така.
---
Писах за проблемите и част от живота си, тук, защото исках да получа полезно мнение. Или поне някаква положителност от вас. Някаква душевна подкрепа, или нещо от вашия опит. Все пак, това е сайта за споделяне, и човек това се надява да намери тук, разбиране, положителност и опит.
От автора
|
...
| преди: 13 години, 4 месеца hash: 01eb67af91 |
|
12. Така и не мога да разбера какъв ти е точно проблема? Какви страхове, от какво? Защо са се получили тия душевни терзания? За какво точно става въпрос?
|
| преди: 13 години, 4 месеца hash: 8600a2cc27 |
|
13. Здравейте :)
До коментар 12
Благодаря ти за въпросите, ще опитам да дам отговори.
В тази си тема, написах нещата, които станаха след времето на първата тема. Тоест, това е едно продължение. В първата тема, съм описал част от проблемите си. Опитах се да изразя действителността през очите ми, както я изживявам. Разбирам, на много хора не им се чете всичко, искат нещата точно и ясно, а не да се опитват да вникнат в една история, в един живот. Иначе, това което съм описал, разкрива какво ми е.
Какво да ви кажа, още от дете, не водя нормален живот. По-скоро само съм гледал какво е нормален живот, от далеко. Детството ми бе също самотно. Това, че израстнах в затворена среда, повлия много на живота ми. Голяма част от проблемите които виждам при другите, саподобни и на мойте собствени ежедневни терзания и проблеми. Никога не съм бил много общителен, защото съм от тези, които лесно се притесняват. А и срамежливостта ми бе главната пречка да бъда по-контактен. Не е да не съм бил в различни среди, напротив, бил съм. Но съм изпитвал страх от общуването, от близостта с хората. Разбира се, като дете по-лесно ми се отдаваше общуването, но израстването, виждането и осъзнаването на някой неща, след като и преживях други. Някак се подтиснах и изгубих съвсем самочувствието си. Преживях, самота, отхвърляне, неразбиране, дори
присмех, както и трагедия в която един от хората на който държах си отиде. Период в който, приятелите ми спряха да ме разбират, и страняха от мен. Стигна се до там, че бях наистина сам, смисъл, на никой не му пукаше за мен. Никой не го беше грижа за мен. Навсякъде намирах студенина, и нито капка топлота. Това ме натъжаваше с всеки изминал ден. Просто, аз не съм човек който, може да живее така, усещах че дори и да си отида, никой няма да разбере липсата ми. Бях невидим и движещ се сам сред нищото.
Вътрешно знаех, че немога да продължавам така вечно. Реших че трябва да предприема нещо, да премахна страховете си. Да се опитам да живея, дори и да е трудно. Днес превъзмогнах много от страховете си, дори успявам да пренебрегна самотата, да мисля положително, да се чувствам по-силен. Но реално, пак съм си сам. Просто се научих да отхвърлям болката. Вътрешно знам, че ако издържа така, и продължавам да напредвам в стремежа си да бъда свободен от страхове, да променя живота си. Накрая няма да съм сам, но кога ще стане това, незнам. Тежкото е да живееш всеки ден, така. Но затова вече не живея за дните, а за миговете, живея за всяка секунда, сякаш ще ми е последна. Въпреки това, действителността си остава, аз опитвам всячески да променя живота си, но има много фактори в средата в която живея, който се опитват да ме ограничат, и да ме върнат към тъгата и болката. Дано, съм отговорил на въпросите ти.
Малко отклонение към коментар 10
"харесай си някое по-обикновено и скромно момиче - по-пълничко и не много красиво. Може например да е от квартала - така ще си сигурен, че няма гадже. Стани по-активен - усмихвай й се като я срещаш, заговори я за нещо - например дали не сте в една и съща посока, че все се срещате - това сигурно е съдба или нещо друго подобно. "
Всичко това го знам, и съм го мислил не веднъж. Но не е толкова просто. Може ли някой, да си посочи друг, ей така, да го набележи, и да го хареса и обикне. Не мисля че е възможно, не и за мойто сърце. Аз немога да тръгна с някой, който не обичам. А не обиквам всеки. Знам, че много
момчета, правят така, тръгват първо с някой който не харесват, само за да получат близост и секс, но аз не искам това, ако няма да има и любов. Не съм чак толкова закъсал вътрешно, че да харесвам всяко момиче, и да оглеждам телата им, мислейки само как да задоволя нуждите си. Истината е, че мен тези неща не ме вълнуват толкова. Когато аз гледам момиче, наблюдавам какво излъчване има, какви очи има, какво е присъствието и. Може би, защото търся любов, а не просто близост. На днешно време сякаш само за секс се мисли, но нима това е най-важното, да важно е, ама когато има и любов. Човек неможе да тръгне против сърцето си, ако вече обича някой. А това с "по-обикновено", никога не съм, разбирал защо хората трябва да се делим, и поставяме на нива. Момичето
което обичам, може да е по-общителна, да e по-разкрепостена, но това правили я по-необикновена, или това, правили ме мен нещо по-малко. Защо е редно да има дискриминаци дори и в мислите. Хора, да се делят и поставят
в някакви редици. Та ние сме хора. Някой са били скромни, стеснителни, а после са се превръщали в по-отворени към света личности, тогава те на какво ниво са. Никакво. Това са само състояния, в който или живота ни е поставил, или сме успяли сами да се поставим. А и любовта, не познава различията.
От автора
|
| преди: 13 години, 4 месеца hash: b17649315e |
|
14. Искаше ми се, да разбера, какъв е и вашия опит. Не мислете, че опита който имам ми стига. Стига ми за да живея, но незнам дали ще ми стигне за да променя живота си изцяло. Ако вие сте имали свойте трудни моменти. Ако сте били самотни. Ако сте били на границата, пред избор. Как сте се справили. И ако има такива, успяли да променят изцяло живота си.
Колко време ви отне? Изобщо, някой от вас, оспял ли е да излезе от границите на изолацията си? И ако за, как? Според вас, човек може ли напълно да се дистанцира от негативните влияния, ако те често се опитват да му наложат тъга, и да възпрат щастието в него.
Ясно е, че много неща могат да се кажат, някой от които се знаят. Но ми се щеше да прочета опита на друг. А не само, сам да си давам съвети.
За мен всеки отговор на тези въпроси, би бил полезен, защото така ще обмисля по-добре случващото се с мен.
Благодаря ви.
От автора
|
| преди: 13 години, 3 месеца hash: 0790ed8bd2 |
|
15. Явно, когато се търси опит, разбиране, или някаква душевно-морална подкрепа. Не винаги могат да се намерят. Иначе, все някои щеше да напише нещо. Но както и да е. Може би, след като сте видяли, как пиша, или нищо не сте разбрали, или просто не чувствате че има какво да кажете. Разбирам ви. Дори и в този сайт, сякаш няма достъчно подкрепа и
разбиране. Обсъждат се само темите, които са на по-общо ниво, или на ниво което е нещо дето почти всички ги касае и разбират.
Тогава сам ще си отговоря на въпросите :)
"Колко време ви отне? Изобщо, някой от вас, оспял ли е да излезе от границите на изолацията си? И ако за, как? Според вас, човек може ли напълно да се дистанцира от негативните влияния, ако те често се опитват да му наложат тъга, и да възпрат щастието в него. "
По всичко изглежда, че няма такива измъкнали се от захвата на самотата и депресията, или поне в този сайт може би няма. Редовно виждам, че много хора изпадат в тежки състояния, депресират се, изпитват страх, съмнения, самота. Има такива, опитващи да се излекуват, да преминат на друг етап в живота си. Но те сякаш също не успяват изцяло, и години продължава тяхната депресивност, и меланхоличност. И това, само поради загуба на самочувствие. Този страх, да се действа, е нещо което ви вкарва в един подсъзнателен затвор. Мисля си, такива състояния, могат да продължават дълго, много дълго. Докато този изпитал ги, не осъзнае, че сам контролира състоянието си. Докато не разбере, че няма от какво да се страхува.
Когато дълго сме сами, и се чувстваме отхвърлени. Търсим утеха в себе си. Но това което намираме е само свойте слаби страни, и това ни прави още по-безпомощни. А безсилието, води до поява на отчаяние. Колкото повече човек се задълбочава в мислите си, толкова по-самотен се чувства, и толкова по-отчаян. Решението е, да се излезе от този кръг на тъгата. Да, се спре да се мисли за тези неща. И те да спрат да съществуват. Защото са породени, само от липсата която изпиваме, и ниското самочувсвтие, което ни спира да действаме, за да променим нещата.
Реално човек се освобождава, от страховете си, когато спре да им придава важност, приоритетност. Когато го изпълни някакво ново чувство. За негатичните влияния, мисля, че човек, може да се дистанцира от тях. Стига да направлява ума си, и концентрацията си. Определно, колкото са повече положителните емоций, които можем да изживеем, толкова по-лесно ще бъде да се справим със самотата. Всичко красиво, положително помага. Любовта е нещото което може да промени човек из основи. Да преобърне представите му, и да му даде това което му липсва, чувството, че не е сам. А това променя всичко.
От какво се нуждае човек изпитващ самота, или депресия?
От разбиране, подкрепа и любов. Дори и само една подкрепа, може да помогне много. Но само любовта върши чудеса. Разбира се, човек неможе да се насили да обича някои. Ние или обичаме, или не. Ако сме изпитали онези
трепети на сърцето, когато видим любимото същество, или мислим за него, знаем и усещаме, че това е любов.
От автора
|
| преди: 13 години, 3 месеца hash: 8ce1fdecab |
|
16. Пак относно самотата. Знаете ли, дори и тези които не са били в подобни състояния, също изпитват понякога и самота. Като се замисля, съществуват няколко вида самота, породени от липса. Емоционална, душевно-психическа, комплексна - съвкупност и от двете. Не е важното какъв човек си и как живееш, че един ден, да се почувстваш самотен. Просто при различните хора, в зависимост от живота им, се проявява различно.
Някои са заобиколени от хора, имат много приятели, имат винаги с кой да бъдат, и какво да правят, просто имат начин за запълнят максимално времето си. Така, не биха останали сами с мислите си, и никога не биха изпитали емоционална самота. Защото, все ще има с кой да са, с кой да се изразяват, забавляват смеят. Но дори и при тях има моменти на осъзнаване, когато разбират че изпитват друга липса, душевно-психическа. Защото за да имаш много
приятели, не можеш с всички да се познаваш еднакво, но и неможеш да не им обръщаш някакво внимание. И почти е невъзможно да се изгради по-задълбочено отношение.
Тоест, може да се прави всичко с тези хора, но не би могъл да се довериш напълно. Просто някои
хора държат сърцата си затворени, защото се страхуват да не бъдат наранени. Това е и главната причина, често да има несподелености между хора, особено когато един свободно предоставя съцето си, а другия се чувства несигурен в това. Така човек може да изпитва и душевно-психическа самота. Да няма на кой да се довери, и да сподели.
При емоционалната, човек има с кой да общува, но няма с кой да изрази себе си, да се покаже, излезе, разпусне. Но когато човек е сам, изпитва комплексна самота. И при трите вида, решението е просто да не се страхуваме, и да опитаме това което ни липсва с други го. Да си дадем възможност, да рискуваме и да се доверим на някой, особено ако виждаме че другия има някакви чувства към нас, има ни вяра и доверие.
Каквато и самота да изпитваме, решението е само едно, любовта. Любовта лекува, щом е осъзната. И когато прозрем че обичаме, или че някои ни обича. Трябва да даваме възможност и шанс, да не отблъскваме и да не страним от любовта.
От автора
|
...
| преди: 13 години, 3 месеца hash: 02b3df6c4c |
|
17. Защо хората трудно се доверяват и трудно разтварят сърцата си, ако виждат че някой ги обича? Стоят и просто приемат нещата, за някаква шега, или за нещо нищожно. Сякаш едно обичащо сърце е нищо. Нима е нужно
да си наистина перфектен във всяко отношение, за да прозрат любовта. Като гледам, истината е, че всичко се стреми към това. Хора, които може би нищо не знаят за себе си, се харесват, не поради това какви хора са, а от това как изглеждат. Незнам, всичко това хубаво, но ето така, се пропуска любовта. Да, казват някои има любов от пръв
поглед, да има, но и леките авантюри започват така.
Изобщо кое ли е истинско, и кое не е. Просто когато някой добие едно впечатление за теб, и все те вижда така, а не вижда че може би се променяш. Търсят в другите само това което искат, и това което си мечтаят да видят. Затова и представата за пинцове и пинцеси не е много далечна. Наистина е
така, момичетата се стремят да намерят принца си, без значение какво е умственото му ниво, просто да изглежда добре. А момчетата, същото търсят, но принцеси.
Мисля си, добре де не сме в миналото, но за това нещо, времето и най вече филмите са оказали голямо влияние. Та нима само това трябва да се гледа. Да изглеждаме като принцове и принцеси, и една връзка да се крепи само на секс. Къде отиде душевността, къде е тази любов, която изниква от вътре, и тлее и се разгаря.
Странно е, как хора се обвързват и разделят, със скоростта на преминаващ самолет. Разбираемо, не искат да са сами, това добре. Но, може ли да се нарече това любов, незнам. И ако това е любов, тогава какво е да страдаш по някой, да чувстваш някой, да копнееш по някой, да линееш и мечтаеш. Тогава това какво е.
Хората винаги бягат от истинската любов, защото ги е страх. По-лесно се приемат лесните, не задължаващи или обвързващи с нищо връзки. Дали любовта е една умствена рамка, в която ние търсим подходящия, подходящата, която ще я запълни точно. Дали любовта е някакъв критерий, според който ние мерим. Не мисля, не би трябвало, ако това което смятаме че чувстваме се е породило от разума, или логиката, няма как да е любов.
По-често хормоните, ни тласкат към прибързани връзки, в които, дори не сме сигурни в чувствата си. Човек трябва да се стреми към любовта, но е нужно да знае какво е любов, защото самия секс, не е любов. Просто хората трябва да си дават възможност помежду си, да не се отблъскват, но и да не прибързват с впечатленията.
Началните впечатления, не винаги показват същността на човека. За някои са нужни повече от едно впечатление. А любовта е това което изпитваме вътрешно към някой. Времето показва кои чувства са истински, истинското оцелява през времето. Определно за да оцелееш в този свят е нужно да си изпълнен с много положителни емоций и много оптимизъм, и готовност да даваш, дори и да не получаваш.
От автора
|
| преди: 13 години, 3 месеца hash: 059d233aae |
|
18. Мечтите са основните елементи, изграждащи щастието ни. Живеем за да мечтаем, и да се опитвамe да сътворим мечтателството в реалност. Понякога, просто светът скланя пред нас и ни дава шанс, и успяваме. А друг път, се налага да се изправим пред планини несполуки, изпитвайки всяка струна на търпението си. Живота е една непрестанна борба, и привес, на възможното с невъзможното. Разбира се, никой не е казал, че да се живее трябва да е лесно. Защо отстояваме себе си. Какво ни дава сили за да се стремим към мечтите, и да не се оставим на течението да ни отнесе. Може би вярата, че можем да се справим. Вярата, че там някъде, на пътя който ни очаква, се намира нашето щастие. И всичко това, само защото вярваме че доброто съществува, че живота има смисъл и има справедливост. Незнаем защо вярваме, но знаем, че тези неща трябва да ги има. Защото са нужни за един баланс в живота. Но едно щастие е непосилно да се постигне без участието на любовта. Без тази съзидателност, слепваща елементите в цялост. За жалост любовта рядко се изпитва истински, или не е разпределена поравно и в двете обичащи се сърца, поради несподеленост на мечтата и на двете страни. Мечтите са красиво нещо, но дали винаги помагат. И в какво се влюбва най-често човек, в човека до него, или в една мечта. И заслепени от мечтата, не даваме възможност и на самия човек да се покаже. Защото ако обичаме, трябва да можем да обичаме, първо това което е, а сред това, което е за нас. Само така любовта би била истинска, и не обслужваща, само личните потребности. Защото всички сме хора. Но без значения какво ни вещае бъдещето, дали любовта ни е открила, дали споделеното щастие е част от живота ни, продължаваме напред. Чувствайки, че и сега, нещата да не са добри, все някога те ще бъдат. Мисля си, точно затова и аз не съм от хората които се предават. Виждам какво е да живееш. И когато всичко което имаш, е това което може би ти предстой. Път назад няма, всичко е напред. Да живееш с трепети, и очакване, любовта да те докосне, не е чак прекрасен живот, но поне е някакво изживяване. А сърцето, винаги е готово да обича. Макар и да не е обичано. Някога, някъде, мечтата ще се пресрещне с реалността. Затворените сърца, ще се отворят. И любовта ще се появи. Струва си да се живее и само за такъв миг.
От автора
|
| преди: 13 години, 3 месеца hash: b4a6e6ff63 |
|
19. Нужно ли е страданието да съществува. Живота неможе ли, да бъде друг, различен. Често си задавам тези въпроси. И виждам, че може, че това дали да страдаме, зависи от нас. Дори и света да ни притиска, винаги имаме избор как да приемем случващото се. Отношението ни, мислите ни, определят пътя, който ще изминем. Ако на него се изпречат трудности, но запазим сила на духа, и крепим същността си с положителност, ще се справим. Положителността, няма да изпари препятствията, но ще облекчи пътя ни. Стига да повярваш в нещо, ще бъде по-добре. Мисля си, смисълът на живота, е да преоткрием себе си. А това е възможно, само когато освободим себе си, от тъмницата на страховете. Светлината която трябва да ни води през студените мрачини, е светлината на сърцето ни. Което пламтящо като факла, запалено от искрата на любовта, ще ни преведе през изпитанията за душата. Но смисълът не свършва до тук, веднъж получили този пламък, е нужно да го поддържаме и да опазим тази вътрешна светлина, от ледените течения. Така че, да можем да се изкачим до източника на светлината, до това което е запалило любовната ни искра. И така, страданието, може да се явява едно изпитание, едно трудно приключение, към пътя на освобождението, и достигане на мечтите. Но само, ако сме готови да се впуснем. Както има ден и нощ, така и наред с положителното, съществува отрицателното. Сами определяме какво да допуснем повече в живота си. И дали да приведем част от дневната светлина и в нощта. Дали обаче всичко това е посилно за всеки, според мен, да. Тъгата лесно сломява, и в критични моменти, обичта, вярата на някой в нас, е това можещо да разбуди, скритите ни сили. Стремеж към любовта, основа на живота и мечтите. Това е което ни движи всеки ден. Любовта има много имена и форми, но само взаймната любов, произхождаща от вярата и желанието на две сърца едно в друго, променя очертанията на реалността, и ни зарежда с неизчерпаема сила. Мнозина губят светлината в себе си, или им е помрачена, но ако погледнат с други очи, ще видят, че любовта не ги е забравила. Човек може дори да се размине с любовта си, но да не усети, ако съзнанието му е твърде заето с тъгата. Затова не замъглявайте ума си и не заключвайте сърцата си. Когато ръце взаймно се протегнат, а очи в душа проникнат, вгледат, всичко би се промело, изпълнило със смисъл, красота и разбиране.
От автора
|
| преди: 13 години, 3 месеца hash: f02255e9c5 |
|
20. 19, да нужно е, за да можеш да оцениш щастието.
Лола
|
| преди: 13 години, 3 месеца hash: 065ac03d1e |
|
22. Каквото и да се случва живота си продължава. Щастието, тъгата, те немогат да спрат неумолимия ход на времето. Емоцийте са част от живота ни, част от нас, но сами по себе си, немогат да променят нищо, ако вътрешно не сме готови за новите неща, за промените. За материализиране на мечтания свят, в реалния. Мечтите докосват реалността чрез сърцето и действията който предприемаме.
Винаги имаме избор, но не винаги сме достатъчно смели, за да бъдем това, което знам че можем да бъдем. Защото така както никой не може да избяга от времето, така и никой не може да избяга от себе си. Човек трябва да може да бъде приятел и със самия себе си, а не непознат. Само така, страданията и болката, могат да бъдат понесени по-лесно.
Въпреки, че единствено любовта е способна да облекчи тези състояния и да възкреси най-доброто и красивото в нас.
А страданието, дали е нужно за да оценим щастието, може би. Но тогава, защо едни страдат повече от други и щастието им убягва. А други, са щастливи и без да са изпитвали страдание. Май всичко е в нагласата. Но достатъчно е да си човек, да имаш душевност, за да можеш да оцениш щастието.
За мен си, знам, че не сравнявям едното с другото, и че умея да оченявам всичко. Че умея да благодаря за всеки щастлив миг, предоставен ми от знайно и неизвестно. Празнотата се нуждае от пълнота. Затова е нормално, хората познали страданието да желаят щастие, че кой не го желае. Да желаят да намерят малко утеха в прегрътките на обичта. Но има и такива, смятащи че това е твърде много, защото е повече от материалното. Тези хора просто имат всичко и непознават липсата, забравили, че и те са хора и всичко човешко им е присъщо.
Да обичаме и да бъдем обичани, това е от което се нуждаем, това е което търсим. То не е твърде много, а е нещо малко и много важно, без което не може. Да обичаш някой, значи да вярваш в него. Да го чувстваш като част от себе си. А по-добра подкрепа от това няма.
Представете си, че страдащите градят кула от карти, за да излязат над повърхността на болката и миналото. Защо го правят, защо продължават. Защото имат надеждата, че някой ще повярва в тях, че някой ще ги обикне дори и малко. Че някой, ще придържа дори и с един пръст основата, вложил положителност, грижа.
Ако нямахме надежди, нямаше и да се стремим към мечтите, щастието. Просто трябва по-често да си протягаме ръце, да не чакаме дълго за да отворим сърцата си, защото живеем сега и не се знае какво ще е утре и дали ще има утре. Любовта рано или късно се случва, хубавите неща също. И това е основателна причина да не губим вяра, да бъдем силни.
От автора
|
...
| преди: 13 години, 3 месеца hash: 328458928b |
|
23. OMG... тази тема разбива отвсякъде.
авторе, защо изписваш толкова много сам в коментарите, при условие, че очевидно никой не те чете? И по-важното - говориш празни, общи неща, които не са полезни и звучат прекалено объркано. Стига с тия глупости, не си на 15, че да търсиш смисъла в абстракциите. Хващай се в ръце и живей... Страдание, щастие, ама някой да те заобича, бла-бла-бла. Няма да я намериш тая въжделена любов така.
|
| преди: 13 години, 3 месеца hash: 10d09becde |
|
24. Същото мисля като 23.
Не можах да прочета 95% от разсъжденията ти, но те съветвам да се пазиш :(( Психолозите са категорични, че в ръцете на човек е да спре полудяването си, като не допуска вманиячаването на тема философстване и въобще задълбаване и фиксиране на каквато и да е тематика.
Съдейки по обема на изписаното от теб - ти дори не можеш да отделиш съществено от несъществено и изливаш тонове мисли, даже голяма част от тях са азбучни истини и е безобразие да пишеш теми от типа слънцето грее, дъждът вали.
Та нали елементарното уважение към четящите изисква сам да прецениш кое е най-важно, да го синтезираш и поднесеш в разбираем вид.
|
| преди: 13 години, 3 месеца hash: d302a8f108 |
|
25. Към коментар 23
Нищо не е абстрактно, огледай се, нещата дето съм ги написал са точно такива. Такъв е света, и ако това не ти харесва е друг въпрос. Не ги пиша тези неща за да ме чете някой задължително. Всеки сам си избира. И все пак явно някой ме чете.
"защо изписваш толкова много сам в коментарите"
А защо не? Бележа своето развитие, затова и пиша. Писането помага, да осъзнаваш света си, аз споделям. А това е сайт за споделяне. Това е все едно, ако ти решиш да споделиш, аз да те питам, ама защо. Ами така. Винаги има и първи път. Никъде не пише че не мога така. Аз не се предавам, никога. Ето затова и продължавам. Ако ти беше на мое място какво щеше да направиш?
От автора
|
| преди: 13 години, 3 месеца hash: ee8155e111 |
|
26. Към коментар 24
Добре разбирам смисъла на написаното от теб, но дали ти разбираш какво правя, и защо пиша, това не е явно. Чел съм психология достатъчно, мислиш ли, че не съм наясно с това. Знам, че мението ти е вярно, напълно вярно :) Но аз не пиша толкова много, защото както на вас ви се вижда се задълбочам в думите, фигурите и фиксацийте, а защото аз променям света си. Не стоя само тук, да пиша тези неща, аз влагам и много действия, и светът ми променя очертанията си. А представите ми се разширяват с всеки изминал ден. Това което ти определяш като философстване, аз определям като изразяване на това което ще направя и това което виждам, че е нужно. Не гледай обема, а съдържанието, то е важното. А нещата дето съм написал, те са си вярни. Който смята че не са вярни, да докаже защо, а не да казва не и нищо. Пиша така, че който и когато го прочете, винаги да може да намери това което му е нужно. Тоест преднамерено пиша така, но и в писаното влагам свойте въжделения. Защо да е безобразие, нима е по-добре, всеки ден да виждате сивия свят, и негативното, пред това да видите нещо позитивно, и изпълнено с трепетно вълнение за живот. Къде е логиката, но както и да е. Елементарното уважение включва това, човек да не се меси, ако няма какво съществено да каже. В случая, аз като автора на темата, не се нуждая от порицания, защото тях мога да ги получа в достатъчни количества и от живота си. Нуждая се от положителност, от добра дума. Та както е при теб, не можа да прочетеш и "95%", но можа на 100% да се изкажеш, това не е ли едно предубеждение, прочети, помисли и виж, нещата не са такива каквито изглеждат. Това е тема, а аз я ползвам като емоционален дневник, описвам промените, но не ги описвам дирекно, а заобиколно. На мен това ми помага, въпросът е какво ви пречи на вас. Ако сте хора, ще ме разберете.
От автора
|
| преди: 13 години, 3 месеца hash: 10d09becde |
|
27. От 24
Поднасям ти извинения - ти си прав. Съжалявам, че се изказах прибързано.
Прегръдка.
|
...
| преди: 13 години, 3 месеца hash: f744869b75 |
|
28. Към коментар 27
Благодаря ти :) имаш и от мен прегръдка. И не съм ти се обидил, имам навик, свикнал съм хората да не ме разбират лесно. Едно от нещата, които влагам в промяната си е търпение. Ако мен ме разбират малко, аз да разбирам другите повече. Изграждам своето аз, с израстването на представите ми. Обширните полета на душата са зависими от промените в реката на сърцето, проправяща нови пътища през планините на реалността. Зависими от нашите желания, от това което търсим и това което откриваме. За да бъде човек силен, не трябва да се страхува да постъпва правилно, или както усеща че е правилно. Но за да бъдем каквито и да е, първо е нужно да бъдем хора, а за това не се иска много. Да се отнасяме с друг, така както бихме искали да се отнася и този друг към нас. А за да проявим своята човечност трябва да можем само шест неща. Да умеем да прощаваме, да се извиним, да помолим, или да благодарим. Да сме готови да разбираме и да помагаме. Но всичко заедно се събира само в това да можем да повярваме както в себе си, така и в другите. И да реализираме същността си в света и света в същността си. Често поглеждайки се чудим откъде да започнем. Да промениш нещо с което си свикнал не е лесно, цяло изпитание за волята е. Но ако човек не е готов да отстоява себе си, значи не е готов и за един по-добър живот. Нищо красиво не би могло да бъде намерено, или постигнато, ако не отдадем и нещо от себе си. Ако не отворим вратите към сърцето си, без страх от нараняване, и не отдаваме душата си свободно. Не е казано, че задължително някой трябва да ни отвърне веднага на обичта с обич. Но това, не трябва да ни спира да обичаме и да бъдем добри хора. Понякога любовта се забавя, но все пак пристига. Живейте за красивите неща, без значение кога ще се случват.
От автора
|
| преди: 13 години, 3 месеца hash: 287b010239 |
|
29. Думи преминават през мислите ни ежесекундно. Проблясъци на спомени, образи реални и толкова и въображаеми. Понякога живота е сякаш само на думи. Думи и мисли. А ние в опита си да живеем, създаваме множество измислени светове, чрез които намираме това от което се нуждаем.
Всяка палитра на света може да бъде погледната по различен начин, всяко нещо може да бъде положително, колкото и да сме завладяни от тъмните краски на грубата част на реалността. Ако болката и страданието са котвата, дърпаща ни към дъното на ледената бездна, а знаем и виждаме, че там горе има светлина. Знаем, че щом това горе го има, значи можем да го достигнем, че това е причината за да го виждаме. Че надеждата в моментите от живота ни ни казва, от теб зависи, ти можеш.
И единственото което се иска от нас, е само да пуснем тежеста, която в отчаянието си сме сграбчили здраво. И да оставим котвата да потъне, да отиде там където и е мястото, на дъното, а ние олекнали да изплуваме на повърхността на затишието. Но тръгвайки нагоре, бихме видели още много в същото положение, също борещи се да се освободят от теглото. И проявим ли себе си пред тях, помогнем ли им, повърността ще бъде открита. Защото водата е ледена и е нужно да стоплим сърцата си, за да разтопим леда сковал повърхността. Да си припомним различното от болката, да вкусим от чувствата, и задружно да се освободим.
Помагайки вдъхваме надежда, помагайки вдъхват и на нас надежда. И така колективно си възвръщаме силите, и преодоляваме дълбините, и ледовете. Тогава какъв е бил смисъла на страданието, мисля, че сега виждам, страданието може да руши самочувствието, но то може и да пречиства душата. Да ни лишава от нещо, само за да ни отвори път към нови изживявания. Често, сами, несъзнателно избираме да страдаме, защото се чувстваме виновни, или не виждаме изход. А изход има винаги.
И когато сме готови да пуснем миналото да потъне, започва новият ни път. Приключение към щастието, към любовта, към нещата които многократно сме изживели и имали, в един от многото измислени светове. Но неща се променят и създават. А онези минали рани за душата, не можем да ги носим напред със себе си. Казват, че невинни хора няма, че дори бездействието е вина, но може ли човек да се опреква, вини, само за това, че се е появил на погрешното място, в погрешното време. Щом ни има, значи не напразно се случва всичко. И няма грешка, или липсващо звено в нас, но би било грешка, ако осъзнавайки това, не променим виждането си за себе си и света.
Часовникът в мен, тиктака, отброявайки празни графи, посочващ ми за какво е живота. Но аз вече знам, циферблата, все някога ще бъде запълнен от красиви и стойностни моменти. Как знам ли, просто вярвам, свободен от мисли по миналото, отворил душа и сърце за неизвестностите на предстоящото. Не е ли прекрасен живота, ветрове на незнайното, течение надежно, облаци на спокойствието, река на сърцето през душевната природа. Земя на единни чувствени изненади, красиви и желани, само ако сме в хармония със себе си.
От автора
|
| преди: 13 години, 2 месеца hash: be8c306176 |
|
30. Вървя по водния път, и следите на миналото потъват след мен. Напред безбрежните огледални повърхности на водите, представят една неземна релност, една бледа небесна мечта. Но раздвижваща се и оживяваща във водните движения. Това ли е живота, деен поглед докосващ незнайните далечини. Една пустиня, сред хиляди животи. Не, не може да е така, там трябва да има и светлина, че и разбиране. И аз вървя, следвайки нетленните мислени знаци, към островът на възможното. Към светлината на фара надежден. Там, наблизо, се изпречват вълни големи, оформили гигантски проходи. Приближавам се до тях, и поглеждам надолу, под мен е бездната на миналото, винаги жадна, да изпие и последните надежди.
Но аз казвам, не, ти бездна си оставаш долу, съществувах достатъчно в теб. Твойте тъги само болки причиняват, задръж си мрачните дни, на мен светли са ми нужни. Времето все още е спряло, островът е там, светлината също. Бурното море, опасните вълни, са земя за очите, замръзнали планини. Опастност е това, но аз бързам с премерени сили. Минало назад, бъдно напред, просто вървя и макар и сам, имам вяра, че надежда има там.
Но вълните се разбуждат, а толкова малко ме дели, от красивите мечти. Стрелата на времето отново потегля. И водата от прозрачно стъкло, се превръща в капан за духове. Бездната застрашително ме зове. Потъвам, окена от вода шуми гръмовно. Водните картини се раздвижват. Нищо от тях не е било постоянно, всичко се променя. Но остава и нещо, моя милост и надежните мечти. Островът е там, но вече знам, че да го стигна, не ще мога сам.
И в този критичен момент осъзнавам, че не съм сам, че това е само миг на тъга, че там на острова на бъдното, е и светлината на сърцето. Че аз, нося този остров и в себе си. И отправям мислени молби към бъдните красоти. И чудеса се случват, спуска се въже, незнайно как, от острова до мен. Със сили подновени, през започналата буря, бавно пътя продължавам.
На другия край на въжето, нещо ме очаква, а може би някой. Сърцето лудешки бие, по преходния път към светлината. А аз опознавам душевните си предели.
Чувствам се като приключенска душа, от онези готови да се впуснат в незнайни и мистериозни джунгли. И с воля да намерят изход. Разбира се, никой не трябва да очаква, че сам ще може да се справи с всичко. Щастието и самотата не са дар на самотата, а на споделеното сърце.
От автора
|
| преди: 13 години, 2 месеца hash: e95209e1dd |
|
31. Аз съм същия. Влюбен в едно момиче което, виждам, намеква ми че ме харесва но вече учим в различни градове и незная всъщност дали си ме харесва като приятел или като нещо повече, в смисъл като момче.
Объркан съм много, но много ми е приятно да си говоря с нея, въпреки че това се случва доста рядко.
И аз съм срамлив, тя е по-приказлива и познава много хора, аз дори ме е срам да я поканя на кафе, въпреки че днес осъзнавам че наистина си я харесвам, на 100% сигурен.
Но просто явно ние с теб и другите като нас, трябва да преминем през ей такива трудности, да сме сами дълго време, за да видим какво е, но все пак на края, вярвам че ще открием любовта.
|
| преди: 13 години, 2 месеца hash: 1b8e7639b5 |
|
32. Погледнах предния си коментар, видях че съм допуснал съществена грешка. И се извинявам, самотата се заплела в последните ми щрихи. На мястото на самота е свобода. Ето така:"щастието и свободата не са дар на самотата, а на споделеното сърце. ".
Към коментар 31
Благодаря ти за общото пожелание. В историите, накрая, всичко е възможно. Но защо все накрая. Когато и сега усещам, че да обичам мога, че душевните ми облаци са се разпилели като есенни листа сред вятър. И слънчеви дъги се пречупват през призмата на сърцето ми, в чувствени цветове.
Според мен, ти би се справил, ако бъдеш искрен с нея. Но аз, дълго опознавах, дълбините на личноста си, и мога да твърдя за себе си, че не съм точно срамежлив, а много емоционален. В едни дни, щом се чувствам добре, а аз всячески се опитвам да запазя това добре, съм способен да заговоря всеки. В други, просто не мога. Никой не може да живее напълно щастливо в самота, но може да се заблуждава, че е щастлив.
Не ми е чак самотно, защото не допускам негативни мисли, но усещам, че нещо ми липсва, любов. Не е хубаво да се свиква със самотата, след това трудно допускаш някой до себе си. Губиш навик да общуваш. Цял живот живеем в страхове, и за какво, за едното нищо, се лишаваме от любовта на човека който виждаме и знаем, че ни обича. Или сме нерешителни, да покажем любовта си. Нима ще слушаме нехармоничната буря на ума си, пред кристално ясните отговори на инстинкта и интуицията. Какво казват те, казват, ти можеш, предложи любовта си, бъди поне веднъж по-първичен в желането си, в това което искаш. За всички ни, един ден ще изгрее едно сърце и ще озари нашето. Но не бягайте от любовта. И не се отбранявайте от нея. Оставете я, оставете я да се случи.
Всички мислим, че живеем в свободен свят, и трябва да е така. Но какво става когато дойде време да проявим свободната си воля. Обграждаме се с правила, с разубеждения и най вече страхове. И сами се противопоставяме на себе си, на мечтите, на желанията си. И това само от тази невидима мъглявина наречена несигурност. Едва ли има нещо в което да бъдем абсолютно сигурни, живота е променлива величина.
Особено бъдещето, това което предстой. Водовъртежа от трепетни очаквания. Та страхът от непредвидимото, неизвестното, се оказва най-голям. Не можем да видим бъдещето си, и да се успокойм ако то е добро, за да действаме. Можем да усетим очертанията му. Но точно като едно дърво под напора на въздушното течението, не бихме могли да предвидим кое листо ще падне първо. По същия начин и кое ще се случи първо. Страхът ни отнема дните, възможностите, шансовете, ние просто ги изпискаме, разминаваме се с тях. И в тези зависимости от един единстен миг, можещ да предопредили съдбите ни, притесненито ни увлича, и спира. Просто трябва да поемем риска, живее се сега. А листата те си падат постоянно.
От автора
|
...
| преди: 13 години, 2 месеца hash: 6fe5a63e61 |
|
33. С притаен дъх съм заслушан в тишината на нощта. Погледа ми привиква към разноликите отенъци на застиналия покров от липса на цветове. Далечни звезди изпращат единствено благи блещукащи надежди. И процеждат слабо, инак вечната си светлина около ми. Сенките играят своя нощен танц, задружно хванати за ръце, сипещи свойте безшумни тайни. Тя е тук, надвесена над мен. Една бледа сянка. Очите и не виждам, но знам, че взира се в мен. Изражението и не долавям, но усещам нейната усмивка. Присъствието й бързо стопля сърцето ми, и извисява душата по прехода към селенията на чувствата. Дали тя е любовта. Заради мен ли е дошла. Очаквали ме. Непроизнесените въпроси се сливат с мрачината. Но коя е тя. Една сянка, сред сенките.
Тя поставя ръка в моята, досега събужда в мен, все още неизживяни радости, несбъднати мечти на една копнежна крилата душа. Искри прехвърчат от мястото на досега, сливат се с цветовете на сърцето и се отправят към нейните ръце. И тя от сянка се превръща в момиче съставено от сияйни многоцветни дъги и пурпулни лъчи. Бавно протягам ръце към нея. Но в преди да я докосна, тя като мъгла, се разсейва и разтваря във въздуха. И ме оставя с протегната ръка и чувства разтрисащи цялото ми същество.
Това е сън и аз се събуждам. Просто сън. Поредният. Оглеждам се, търся я с поглед, няма я. Не е до мен, но аз знам, че е някъде там. Вярвайки във възможното от съня. Сякаш всичко е един сън, дори живота. Или просто съня е една утеха. Една безплътна част която желаем от виденията на вътрешния ни свят. Да сънуваш неспирно, или да живееш в съня, води до една разграничаваща представа от нас и реалността. Но понякога сънят единствен ни бива приятел, прегръща ни и обгрижва, сипейки надежда. Но дали е само това. И най-малките неща, малки и незначителни, могат да ни направят радостни. Колко му е нужно на един човек за да бъде щастлив. Все по-малко, че и малко, когато нямал е и няма много. Така и аз стесних обръчите на мечтите си, към малките неща. До представата и усещането за една прегръдка. Но това е просто една мечта.
Животът ни е толкова планиран. И щастието и любовта се губят между планините от последователност. Едно поле, една игра, в която никой не печели. Но всички губят. Желанията, градените мечти и дори сърцата си. А пътят към тях е просто в смелостта, риска, ирационалността. Красивото не може да се планира, но може да се очаква.
Хората лесно се отказват, още дори неопитали. Се чудят и усилено мислят търсейки подходящи доводи против, или за. Повече против. Но защо. Нима любовта, или щастието се нуждаят от доводи, когато те сами са самоопределящи. Та изрази като бори се за едното, другото, че и двете. Се възприемат като ненужни излияния. Ако се отказваме лесно, как ще можем да бъдем щастливи. Очаквания, полет на души, надвинали сърца, сблъсък на съдби.
От автора
|
| преди: 13 години, 2 месеца hash: 65678557d4 |
|
36. Моля, да бъде публикувано, неразбирате ли, това ми помага. Не ме ограничавайте или лишавайте от възможността да си помогна. Това е сайт за споделяне и аз споделям емоций. Благодаря ви.
В началото е ясна пролетна развиделяваща се сутрин. Ниските клони леко и поздравно се раздвижват. Нежни мелодий звучат нарастващо навред сключили свойте равнодушни ноти с изгряващото слънце. Почти всичко, все още спи. Опрял длан в пиродата, стоя застинал и заслушан за нейните знаци, за предстоящото в деня. Малки проявления на незнайните знамения, за новите вдъхновения. Там, не много далеч, вихрове отнасят мънички бели цветенца, понасят ги и вият въздушни венци. И сипят ги над още несъздадени пътища, оформяйки илюзията за постелени килимити на рая. Всичко е толкова спокойно, но и толкова живо. Жълтото и оранжевото се гонят игриво от облак на облак, преследвани взаимно от настъпващата небесна синева. Тук-таме, като последни образи от предишния ден се промъкват вестителите на новия, смътно разбудени и замечтани птици. За какво ли мечтаят, може би за същото което и аз. За новият ден сътворен. Внезапно течението вятъра си смени, и понесе белите си чуствени природни сълзи към мен. Затворих очи и зачаках тази нежна вълна да отмине. Отворих ги, пред мен бавно се снижаваше едно червено петно. То внимателно докосна земята и намери утеха. Листо беше то, листо от роза. Невярвайки, огледах находката отново. Но рози от къде, запита ехото на настаналата тишина. Едно единствено листо, а розов храст никъде. Силно замислен се раздвижих и с нескрито очудване намерих още едно листо, а след това и още едно. Нетърпеливо, но и загадъчно осезателно, последвах червените изключения на деня. Вървях, вървях, а техните следи не свършваха. Денят фона си измести. И пролетта замина си да пролетува, а лятото дойде да ми гостува. Продължавах напред, сред всепроникващо изминаващите часове. Сега бях сред хора, но бях и сред пустиня. Избледнели сиви образи се разминаваха с мен. В един друг сив свят. Синьото единствено различно съществуваше и стоеше усмихнато на небесното лице. Големи каменни кули и четириъгълни възвишения, цепеха пространството на нееднородни части. Смущаващи шумуве държаха под напрежение душата ми. Тълпата от мъгляви образи се стрелкаше покрай мен и оставяше миналото си на пътя на нечие бъдеще. Приятно и слабо ухание кръжеше във вълнуващото се морето от хора. Доверих му се и го последвах. Напред, не много. Отново срещнах изкусния си водач, розите. Следвах ги. Човешкият больон, придобиваше все повече плътност. Пропрявях си място. И там отпред видях за миг едни очи и коса, но не сиви, а изпъстрени с цветове, снели сякаш живителните си цветни тонове от самото слънце. Затичах се по посока на смаляващата се в далечина радост за очите. Когато се разминах с още много сиви призраци, тя бе изчезнава. Продължих по странстващия едноцветен път. Времето се изниза и заизтича на чувствени потоци. Хоризонта смени картините си. А Слънцето се подготвяше да залезе. Беше есен. Причудливи листа си шушукаха и разменяха вид и багри сред калейдоскопични вариации на зеленото, жълтото и червеното. Небето бавно оттегляше свойта светлина. Птиците се подготвяха да кацнат и да се сгушат на топло в гнездата си. Лъч светлина освети една въпросителна роза, лежаща плахо и куп разпилени листенца. Дигнах розата и запридвижвах пространството напред. Озовах се в зимата. Нощта властваше. Добрах се до една река. Луната разказваше свойте приказки. Наведох се и видях звездите във водата. Те бяха там, но и в очите ми, но и в съществото ми. Далечни, но и твърде близки. Листо плуваше към мен. А на другият край беше тя в пълната си нощна прелест. Танцуваща под лунните лъчи, държаща рози и сипеща листа в сребърните им води. Тя се спря помаха ми и прати невидими ласки и с ръце ме подкани, поглед да обърна. Имаше мост. Пристъпих на него, тя също. Розата още стоеше в ръката ми. Доближих я и вдишах очарователния и цвят. Да това е тя и нощта на звездните мечти. Някъде там една звезда падаше, очакваща да изпълни желание.
От автора
Модератор - моля, публикувайте подобни постове като отделна история
|
| преди: 13 години, 2 месеца hash: a13c810b4a |
|
37. Искам да те поздравя за това, което си написал, защото е прекрасно. Много си умен и се изразяваш по доста интелигентен начин, което е рядкост. По принцип не пиша коментари, но това ме впечатли. Усещам, че няма много вяра и надежда в теб, а по-скоро тъга и отчаяние от самотата. Не мога да разбера причината да се чувстваш сам - тя е на базата на това, че обичаш това момиче и смяташ, че не може да стане нещо, или това, че нямаш приятели, които да те разберат. Какво да кажа... като за начало започни да правиш неща, които те правят щастлив. Трябва да има нещо, което те радва, открий го и го прави с желание.
За намирането на приятели - сприятелявай се с хората-те са като теб (не са по-различни), предложи на някого да отидете на разходка, кафене или където искаш, споделяйте си. Май започнах да те уча как да се сприятеляваш-знам, че знаеш, но трябва да се освободиш от самия себе си. За това не оставай сам, а бъди навън, или пък, ако си сам си пусни най-готиния филм и го изгледай (не се знае после жена ти може да не те остави да гледаш филми-възползвай се). Намери си приетели, дивей си, обърни внимание на други момичета и ще видиш, че има много по-добри. Не си мъж за една жена. Излизай с колкото се може повече хора постоянно и няма да остане време да седиш, да го мислиши да разчиташ на вярата си. ОК?
Ж21 едно наздраве от мен на компанията :)
|
| преди: 13 години, 2 месеца hash: de815c042e |
|
38. Към коментар 37
Благодаря ти за милите думи :) Мнението ти ме накара да се замисля за живота си отново. Това с вярата и надеждата, че не усещаш да ги има много в мен. Повярвай, само тези двете ме крепят. Благодарение на тях все още ме има. Немога да отреча, в мен има тъга, но аз съм я затворил в кутия от светлина. А отчаянието не го допускам, не давам да ме вземе. Тъгата съм превърнал в най-ниските акорди на душата си. И чувам как ми известява празнотата, само когато съм сам в тишината. Само тогава. През другото време съм обзет от свежото ухание на деня и мечтите. Много хора по стила и реда на думите ми ме виждат като нямащ много вяра. Но аз всеки ден се будя с вяра, може би твърде наивна, че в новия ден, ме очаква и едно ново слънце, което ще спусне блуждаещите си лъчи и до мен. Понякога и аз като много хора не се разбирам, но причините да се чувствам така, че да започна тази тема, са много. Относно момичето за което в началото писах. Промениха се много неща. Тя си има гадже вече, а и между мен и нея надали щеше да се случи друго, освен приятелство. Просто явно не съм част от нейните представи. А и осъзнах, че сърцето ми принадлежи на едно друго нежно създание. А това да си сам наистина не е хубаво. Но при мен, за сега оказват влияние много комплексни фактори. Да, мен не ме разбират много хора. Но стига ми да ме разбере и един, че и двама. Аз никога не съм искал много от живота. За щастието, аз правя всичко по-силите си, и макар често да усещам какво му е на едно самотно цвете на полето. Не се предавам, а и имам ли право. Но съм от тези хора които не могат да бъдат напълно безгрижни или щастливи, ако виждат, че примерно, около им няма усмивки и хората не са щастливи. Някак емоцийте, чувствата, се предават от това което е около ми върху мен. За сега, радват ме малките неща от деня, тях поне винаги си ги има. За начините си права, както и за това че ги знам. Но нямам възможност, няма с кой, да отида където и да е. Поне за сега. Иначе, бих направил всичко това. Не мислете, че ми се иска да оставам сам, не искам, никои не иска. Последното изречение не го разбрах добре. Може би си искала да кажеш поздрави от компанията. Защото при мен, засега няма компания, освен, ако аз сам съм си компания. Или имаш предвид кампания, тоест кампания към ту компания.
До модератор/и - миналия ми коментар наистина е като отделна история. И разбирам молбата ви, аз самия обмислях да го поставя като нова тема. Но това би значело да свържа две теми заедно. Защото съдържанието на мнението е свързано с третата част на заглавието на темата, а именно любовта. А и това само по себе си, смислово е свързано и с мен самия и общото в темата. Може да съм го предал по друг начин, но съм включил в него неща които се случват с живота ми.
Твърде много неща се случват в живота. И твърде малко от които ние забелязваме. Но всички се опитваме да бъдем част от нещо и с право, защото това е живота. Редовно пътищата на любовта се разминават, само за се срещнат отново, едва когато сме готови да обичаме. Лутаме се, падаме, ставаме, вървим, губим посока, губим център. Но продължаваме, защото знаем, някъде от душата си, че там напред се намира някой който ни очаква. Срещаме много други, също нуждаещи се, подаваме им ръка, а те ни дават посока. И чрез взаймна вяра умножаваме силите си. Движени от мелодията на сърцата ни, следвани от сенките на миналото и надеждата. Творим нови реалности.
От автора
|
| преди: 13 години, 2 месеца hash: b3a7c17dde |
|
39. Понякога сънувам наяве. Малки, но запомнящи се картини от блянове, носени чрез крилете на незрими ангели, обитатели на духония свят. Притварям очи, отварям ги, още съм тук. Постоявам миг, сливам свойте мислени въжделения до едно ярко и контрастно желание. Притварям отново очи, отварям ги и вече съм там. Намирам се в една неогледна и тъмна гора. Високите и разкланящи се грамади, подават взаймно ръце и закриват едва мъждукащата Лунна светлина. Луната се е сгушила на звездния простор, високо и далеко, тя е цяла и покрита от нощните надежди по отминалия незапомнен ден. Хор от сенки радушно играе на крийница сред гъсталаците, дебнещ с изненади неканените гости. Тих шепот и приглушено шумолене, изсвирват гонещите се течения. Студено е, дъхът ми изрисува призрачни кръгове. Знам, че тя е някъде тук. Сънувал съм я дълго, но и това е сън, макар и реален, тя трябва да е тук. След кратък размисъл се доверявам на Луната и като поклонник поемам в нейна посока. Промъквайки се в мистеризните тъмноти, изминавам дълъг път. Излизам на една открита местност, по чийто протежение, са се настанили като любопитни наблюдатели, безброй дървета. Неочакван звук, сменя цветовете на еднородността. Провиквам се, къде си. Ехото остро прокънтява и спира като потънало в дебрите на гората. Стоя, чувствен и изгубен. И ето, ослепителна светлина се разнася от мое дясно. Дигам ръка, и едва успявам да погледна през пръсти. Тя е, крачка пред мен, колкото призрачна, толкова и реална. Един образ, движещ безмълно нежни устни, протягащ ръце. И сиянието угасва. Отново сам, тръгвам на там. Изминавам много подобни поля, и с усилие и воля се прокрадвам на места не усетили скоро човешка ласка. Образът се явява многократно. Тя търпеливо ме води. Гората оредява и простор освобождава, пред почти предалите ми се нозе. Сребрист път се очертава, продължаващ напред, сливащ се с небесните тъмноти и ярки искри. Когато достигам възвишението, силен шум разтърсва вълшебния притихнал свят. Под мен, зеленото природно царство, от ясно очертано, се обезформя, избледнява, и разпада на фин прах, който се издига на снопове към безната на сънотворната нощ. Светът се разнищва. Обръщам се и тичам с всички сили към неприветливата застелила се пред мен мъгла. Последния звук е последния гроход. Плахо пристъпвам, невиждащ нищо. Единствено аз, тишината и усещането за нарастваща студенина. Мъглата се разсейва, и сякаш натежала се спуска бавно надолу, за да разкрие една променена картина. Стоя върху сив мост, крепящ се на тъмни облаци. Малко пред мен моста приключва, разсечен, от непроницаем за очите балон. Моста се поклаща и началото му бързо бива отнесено. Доближавам се и докосвам чернотата. Същото минало сияние блясва отново. Балонът се раздува и обвивката му изтънява. Прозирайки към една друга реалност и време. Там е ден, моста е позлатен и крепи се от облаци бели. Тя, светеща, искряща бавно се приближава. На лицето й усмивка грее. Моста от мойта страна се раздвижва и разпада. Ръката ми е на прозрачната преграда. Тя се протяга и още щом докосва кристала. Сферата се пръсва в симфония от цветове и светлина. Хиляди кристалчета, като ситни снежинки, валят и блещукат. Слънцето и Луната се срещат и замръзват неподвижно. Времето спира. И ден е и нощ. Погледите ни като тях се срещат. Заедно се приближаваме един към друг и предаваме на обятията си. Частици и късове, се връщат към моста и се потапят в него, до позлатяване. Тъмните облаци избеляват. Времето тръгва отново. Слънцето усилва лъчите си и избутва Луната от пространствения хоризонт. Тя и аз, хванати за ръце продължаваме към един различен съграден от мечти и вдъхновения свят.
И като този сън, да си човек е да живееш в това което виждаш чрез очите си, но и в това което е невидимо, за очите на другите. Можели да се каже тогава, че човек е сам. Или както твърдят някои, че човек се раждал сам и сам бил и в края. Но човек не се ражда сам от себе си. И човешката ни същност е създадена за споделеност, за близост. Но уви, често срещаме стени, и това обезсърчава човешкия ни живот до границите на едно съществуване. И подсилва изолацията с която цял живот се борим. Но не сме сами, никога. Дали в представите си, или на яве. Щом сме, или се виждаме редом с някой. Ние не сме сами и желанието за живот продължава в нас да пламти. Защото само в сърце и душа други, можем да намерим разбиране, утеха, а ако има и трепети и щастие.
От автора
|
...
| преди: 13 години, 1 месец hash: f92e379f95 |
|
41. Този месец позна първия сняг и по същия начин ще познае и много от големите и малки, надежди и мечти на хората, възложени към понякога милостивата съдба. Много очакват озарение и светлина в празничния ден, така и аз. Но знаете ли кое е най-трудно, да запазиш положителността си. Да я изграждаш всеки ден, да я храниш с вяра и да я запазиш сред полетата на мълчанието и душевните отрицания и тревожност на голяма част от околността. Но всичко става въможно ако човек отвори вратите които преди е държал затворени. Като превърне съзнанието си в едно отворено пространство, а не в лабиринт, отворено за мечтани въжделения на недопуснати преди вдъхновения. Това правя и аз, допускам недопустимото. Запазвам онази искрица в сърцето ми, защото знам, че всичко преживяно си е струвало. Защото знам, че там една друга душа и сърце, може би очаква и мойте. Повечето пъти, хората лесно се предават, сломени от безсилие, от това че никой не им е казал една блага дума, или просто не ги е подкрепил. Но живота е низ от събития, а всеки ден е дар, който лишен от любов е като добре вързани панделки обхващащи изненадите на новия ден, но с отнети цветове. Всичко е в ръцете на времето.
Времето се движи толкова неусетно. И като невидим воал се спуска и преминава през мен. Оставяйки ме без всякакви заблуди за видимото, но зайграващ се, чрез въображаемата творяща четка на същността ми. Разкрасяваща светлинните отражения на живота до една поносима вдъхваща надежност реалност. Форми и светлосенки сменят тела, под наставленията на ума. Всичко се размива, разбърва и слива, в една непредставима субстанция от цветове. Хиляда мислени ръце се появяват и раздвижват настаналата единностна тишина, вадейки като от магическа шапка, на ново, цветове и сенки. И по напътствията на тайнстен за мен план, ги събират до момента в който нещо ме дига и поставя на новопостроен пясъчен часовник, издигащ се като кула, насред океан от хиляди такива часовници. Небето е иделно чисто и бистро. Затайх дъх. Докъдето стига поглед виждам само тънки нишки от сипещ се пясък. Това е страната на времето, времето на всички. Надвесих се. От мен до долу, ме делеше опастно разтояние. Огледах отново около ми, всеки часовник бе свързан с по една пясъчна дюна. Изправих се и тръгнах към другото начало. Там няколко стъпки по-ниско, се намираше полегата грамада от незбройми песъчинки. Бавно се спуснах и с усилия заслизах. Озовах на основата. Продължих заобикаляйки и вече стоях пред часовника си. Пясъка неволно шепнеше, виж, виж. Линията на погледа ми бе завладяна. Часовникът на който стоях допреди малко, се оказа спрял, замръзнал, бездиханен. Но каква бе причината и как ли можех да го задвижа. Очите ми бързо намериха отговора. Малка ключалка с форма на сърце, бе единственото отличително нещо по гладката стъклена повърхност. Но къде се намираше ключа, незнаех. Зачудено затърсих, сред еднообразната гледка. Преминах през много разпростря ли се спящи сенки. Беше светло и горещо, но слънце никъде не се виждаше. Пясъка под краката ми поглъщаше всяко движение и сякаш доволен от досега го отбелязваше в паметта си. Очакваха ме дълги дни на лутане, но и силна воля, до откриването на сърцето. През първия, малкото ми пътешествие не бележеше никакъв напредък. Търсих ключа, отдалечих се много, и докато се усетя се изгубих насред еднаквия фон. Здрачаваше се, надеждата изглеждаше изгубена, като мен. Облегнах се на непознат часовник и зачаках обзет от безсилие мрака да се спусне и да ме погълне. Ставаше все по-тъмно, студено и тихо. Незнаех какво да направя. Щях да остана там, ако не беше едно малко игриво пламъче, което се появи от никъде и заподскача пред погледа ми. Озарението и топлината му бяха успокояващи. То постоя секунда, колкото да привлече вниманието ми и се понесе към неизвеста цел, напред. Последвах го. Образът му се множеше сред стъклените обожатели на светлина. Следях внимателно пътя му. Това продължи докато небето не облече отново светлите си одежди и не ми върна предишните надежди, а пламъчето огасна и се стопи. Все така напред, продължих вече сам. Големите кули бяха останали зад мен. Денят бе светъл, но и мрачен, големи сиви облаци се сприятеляваха помежду и преливаха един в друг. Блаженото синьо изчезна под пластове от сиво. Отекнаха няколко гръмотевици, които като копия, се забиха в земята. И заваля, но не дъжд от вода, а от пясъчни капки. Щом докоснеха повърхността се превръщаха в стъкло. Прислоних се под една издатина от струпани огледала. Всичко се превърна в един стъклен свят и небето слезе на земята, а валежа спря. Една изцяло гладка повърхност очакваща да я обходя. Нощта се завтече и онова тайнствено пламъче до мен отново довлече. На сутринта стоях в низината на малък кристален храм, чийто купол бе стъклена роза, разлистена и пламтяща. Нощния ми водач, искрицата надежда. Се отправи към розата и се обеди в пламъка й. В мига щом я докосна, масивни стъклени врати се отвориха широко. В предверието имаше лотар, а на него един ключ с форма на сърце, висящ неподвижно във въздуха. Без колебание го приближих и взех. Сърцето светеше. Отвън пясъкът се заиздигна и завъртя в блуждаещи фунии. Свлече се и на негово място стояха големи пясъчни същества. Те идваха, идваха за мен и сърцето. Пясък се сипеше и обединяваше с телата им. Бях обграден. Носочих сърцето към тях и те се отръпнаха. До храма стоеше една огледална стена. Понечих на мина зад нея. Ключът засия и стената се превърна в течна и прозрачна вода. Виждах часовниците, без да мисля пресякох и се озовах там. Пясъчните подобия, ме последваха, бяха неизброими. Вече незнаех как ще завърши всичко, дали ще успея, дали ще дотигна до нея, мечтата. Но щях със сетни сили да опитам. Настигаха ме. Часовникът беше до мен. Те ме наобиколиха. Поставих ключа. Пресегнаха се да ме хванат. Завъртях го. Те замръзнаха на място. Часовника засвети, пясъка се задвижи, а статуините същества се превърнаха в стъклени фигури. Светлината се смали във вътрешността и от часовника изкочи една малка звезда. Тя застана пред мен, усили светлината си и аз бях погълнат от бялото сияние. Намерих се на една улица, в ръката си държах бележка с изрисувано сърце и думите, очаквам те.
Всички очакваме, всички се надяваме. А толкова различни хора има. Едни от пробождания и ранявания в сърцето, спират в любовта да вярват, и дори казват че не същесвува. Но любов има, просто подходящите души, рядко се пресрещат в пресечната на споделеното сърце. Или иначе казано, често и дори когато те виждат се, на место да се вземат, бягат страхливо един от друг. Аз любовта не съм познал, мен да ме обича, никой не ме е. Сърцето ми познало е досега само на болка и краткотраина радостна роса. Но в любовта да вярвам, не съм и спирал. Аз нося бремето на свойта душа. И знам, сигур, че празничните дни и нощи за мен, ще бъдат в самота. Душата ми ще е простряна сам сама до ниските земи. В очите ми ще потъват кораби в сълзи. Но такава е на съдбата играта, страдалецът да страда, щастливият да се осъщестливява. И все пак аз надежда не съм загубил. Дал бих всичко светът да е място щастливо, за всички. Но уви, щастието и любовта, зависими са от желанията на всичките сърца. А какво е желанието само на едно единствено, капка в морето. Оставам сред трепети и вяра в чудеса.
От автора
|
|
|
|
| Коментари очaкващи одобрение: няма |
| ... |
|
|
|
|
