Споделена история от Любов и изневяра |
Една неизживяна любов
преди: 2 години, 3 дни, прочетена 1081 пъти
Здравейте!
Пиша тук, защото не знам как да постъпя. Историята е дълга и ще съм ви много благодаря, ако я прочетете докрай и ми помогнете със съвет.
В момента съм на 20 г. Бях с едно момче 2 години и половина, след което се разделихме и от раздялата вече минаха 10 месеца.
Преди да станем гаджета около 2 години бяхме много добри приятели. Той няколко пъти е разкривал чувствата си към мен, но аз не исках връзка, за да не го загубя като приятел. В последствие обаче се събрахме, а началото на нашата връзка беше много красиво и специално. Това е първата връзка и на двама ни.
През времето докато бяхме заедно минахме и през много трудности. Родителите ни не одобряваха нашата връзка и се опитваха по различни начини да ни разделят или скарат. И двамата много страдахме и се борихме, за да запазим връзката си. Беше дълъг и труден период докато я приемат.
Когато започна нашата връзка и двамата още учехме в гимназия /различни/. Времето след училище прекарвахме заедно, излизахме, разхождахме се, ходехме на кино и всичко беше много хубаво.
След това обаче той завърши и замина в друг град на работа. Така нашата връзка продължи от разстояние. Виждахме се много по-рядко, когато той се прибираше в родния град за по няколко дни. Това разстояние разклати отношенията ни и започнаха да се появяват много кавги помежду ни. Аз съм по-емоционална и дори при най-малкият спор ми се насълзяват очите. Затова и почти винаги след като сме се скарали аз се затварях в стаята си и се отдавах на мъките. Не винаги успявах да се скрия от родителите ми и те често ме виждаха обляна в сълзи и че нещо ме тормози. Това още повече влоши мнението им за него. Опитваха се да ми покажат, че това не е нормално и че трябва да прекратим връзката си, за да не страдаме. Аз обаче твърде много се бях привързала към него и го обичах и затова продължавах да му прощавам.
Родителите ми са по-строги. Често поставяха ограничения. Когато той изкара шофьорска книжка, не ми даваха да се качвам при него. Чак след една година получих разрешение. Не ме пуснаха с него на басейн или да му отида на гости, нито пък той да дойде в нас. Дори не ме пуснаха да му бъда дама на бала или да отида на семейният му. Това много го разстрои и дълго време ми беше сърдит. В последствие малко по малко започнаха да отпадат тези ограничения, но нещата не се подобриха. Не исках да бягам, да им правя напук и като цяло да се карам с тях. Те са мои родители, отгледали са ме и правят най-доброто за мен и затова имам уважение към тях. /Само да вметна, че не са възрастни, на по около 40 г. са./
Когато дойде време за моето завършване на гимназията и балът ми се случиха доста неприятни неща. Тогава имах изпращане, серенада, дипломиране и бях поканена на няколко семейни бала на мои съученички. Може би това, че излизах много повече от обикновено му повлия някак, защото започнахме още повече да се караме и да ми се сърди. Единствено дойде на балът ми, за да ми бъде кавалер докато вляза в ресторанта /вътре не пускаха външни лица/. На семейният ми бал обаче не дойде. Мина с много грозен номер и оправдание. Това преля чашата на всичко. Не разочарова само мен, но и родителите ми и най-близките ни хора. Да, аз също не ходих на неговия, но тогава бяхме само от около 5-6 месеца заедно. А в случая вече са минали още 2 години и ако иска да бъде човекът до мен, тези неща не са ок. Затова и прекратих отношенията си с него.
Какво мога да кажа за него? Добро момче е. По-голям е от мен с две години. В момента учи в университет и работи. Винаги ме е разбирал и почти винаги е ставало това, което аз искам. Никога не е правил нещо, когато не съм съгласна. Винаги ми е бил опора, подкрепял ме е във всичко и ми е давал много съвети, които след това са ми били наистина от полза. Доказал ми е, че мога да му имам пълно доверие. Много е търпелив, като се има предвид всичките тези ограничения и борба за нормална връзка. Въпреки тези положителни качества има и отрицателни, но това е нормално, всеки си има плюсове и недостатъци. По-избухлив е, лесно се ядосва за най-малките неща, не се събира много с приятели и затова се сърдеше, когато аз излизах с приятелки. Все намираше нещо, дори и най-малкото, за което да се скараме. Ето защо и се отказах от връзката ни - караниците ми дойдоха в повече.
Минаха 10 месеца откакто сме разделени. Отначало аз бях супер силна, държах се и не отстъпвах. Имаше многократни опити от него да се свърже с мен, звънеше ми и от други номера с надеждата, че ще се чуем, молеше негови приятели да се свържат с мен и да ми предадат неговите думи, защото го игнорирах, обикаляше покрай вкъщи, само за да може да ме види. Няколко седмици по-късно реших подробно да му обясня причината за раздялата ни и че това ще е добре и за двамата, но той не се отказа и продължи всеки ден да ми пише и да ми звъни, да ми се моли да му простя, всеки път обещаваше промяна и че ако се съберем отново всички тези неща няма да ги има, ще ме обгрижва и ще ме кара отново да се чувствам специална и щастлива. Аз обаче съм инат и не отстъпих.
Осем месеца след края на връзката ни той реши да пробва да се извини по друг начин. Взе ми букет с любимите ми рози. Беше го оставил пред вратата на къщата ни, а не остана да ми го даде лично. Мина с оправданието, че не е знаел дали ще изляза. Това беше първото различно нещо, което направи освен позвънявания и съобщения. Взех букета, не можах да устоя на розите. Две седмици по-късно също е идва до нас и ме е чака отвън поне 1 час. Отново е бил подготвил изненада за мен, но този път обаче не излязох. Не можах.
В момента аз следвам в града, където е и той - София. Преди две седмици бях там на лекции. Звънял е на моя приятелка да я пита дали знае къде съм. Тя си е помислила, че той е в родния си град и за да не обикаля да ме търси му е казала, че не съм там, а че съм в София. Обаче ситуацията е била друга. Той е подозирал, че съм там и за да е сигурен я е попитал. Отново ми е купил букет с рози и от единият край на града дойде до другия, където съм аз и успя да ме открие. Още не мога да си го обясня как точно успя да намери блокът ми (на общежитие съм), но е факт. Аз бях излязла до магазина и той започна да ми звъни и да ми пише, че е пред блокът ми и да сляза. Аз разбира се не повярвах - как ще намери точно моят блок из целия град. Тъкмо стигнах блока когато ме видя. Изглеждаше много щастлив да ме види. Помоли ме да отидем някъде и да поговорим. Въпреки моите откази той беше настоятелен и се съгласих и отидохме в близкия парк. Говорихме 2-3 часа. Разказа ми как е започнал да ходи на курсове, за да може да се преквалифицира и да сменят длъжността му в работата му, как иска да има стабилно бъдеще и като цяло неговите мечти, цели и виждания за бъдещето. Моите са почти същите. Говорихме си, времето летеше, а той не спираш да ме умолява за още един шанс, да ми покаже промяната в себе си, как всички негативи ги е отстранил и че този път ще имаме възможност да прекарваме повече време заедно след като сме в един град.
Може би приключих връзката си с него, защото ми омръзна да страдам, затова и го преживях доста бързо и лесно. Не ми липсваше, не исках да му простя, не вярвах в думите му за промяна. Сега обаче като се замисля колко дълго време той не се отказва от мен и връзката ни, колко време се бори и се опитва да си ме върне, започвам да се двоумя. Мисля си как ако му простя сега, всичко може да бъде наистина различно, тъй като и аз започнах да следвам в същия град където е и той. Така ще имаме повече време, което да прекараваме заедно и ще намалим дистанцията. Имахме толкова много мечти и планове за бъдещето. А той притежава толкова много от нещата, които бих искала да притежава човекът до мен - амбициозен, борбен, грижовен, мил, добър, романтичен, забавен и т.н. Фактът, че не се отказва с месеци от мен и постоянно прави нови опити за сдобряване, ме кара да се замисля дали ще намеря друг човек, който да ме обича толкова и на който ще имам такова безкрайно доверие. В момента усещам липсата му и че любовта ми към него не е изчезнала.
След тази среща започнах малко по малко да му отговарям на съобщенията и обажданията с цел да разбера дали наистина има промяна от него. Тогава разбрах, че може би наистина твърденията му са верни. Така и любовта ми към него се усили отново.
Искам да му дам шанс и да опитаме отново, да изживеем това, за което мечтаехме, но това, което ме спира обаче са родителите ми. Те не ме накараха да се разделя с него, взех това решение сама, а те ме подкрепиха. Наистина не го харесваха и искаха нещо по-добро за мен. Мама знаеше, че той ме търси и че аз го избягвам. Но когато ѝ споделих за срещата ни в София, много се ядоса. Разказа и на тати, а той категорично забрани да поддържам контакт с него и да го блокирам. Разказах на мама кои са неговите качества, които ми харесват и че според мен няма да намеря друг човек, който да държи толкова на мен. Обаче и тя не е склонна да му прости.
Сега съм много по-нещастна отколкото бях при раздялата ни. Сега усещам много по-голяма болка и колко много ми липсва. Защо виждат само негативите му и ми припомнят колко ме е наранявал? Ами техните забрани? Те също са в основата на нашите караници. И той е търпял и прощавал и въпреки това не се отказа от мен.
Мисълта за това какво можеше да бъде винаги ще ми тежи. Неизживяната любов е много болезнена. Знам, че не съм длъжна да ги послушам, но не искам да загубя семейството си. Ами ако са прави и сгреша? Нали казват, че за влюбеният човек всичко изглежда красиво и не вижда реалността?
Затова се обръщам с молба за помощ и съвети от вас. Наистина ми е много трудно в момента, много ме боли и не спирам да плача.
Благодаря за отделеното време!
|
