Споделена история от Любов и изневяра |
Тъгата ми
преди: 12 години, 2 месеца, прочетена 2233 пъти
Наложи се да скъсам нижката, плетена с толкова много жертви и нежност, нижка устояла емоционални урагани и силни сътресения в отношенията ни, нижка свързваща ни в обречен на провал съюз, тласкащ ни към пропастта на отчаянието. С пълна сила се разбих в спомените си и се оказах в най – тъмните и тъжни кътчета на съзнанието си, обграден от тъга и гняв.
Емоционалната детоксикация ще трае известно време, но белегът си остава, непоклатим и вечен, неразделен с мен, дори да искам да не го виждам. Жигосан като животно, кръгът се затваря пред очите ми… още крачка и ще съм отново в цикъла, ще съм на път към същото, просто с различен декор и реплики. Епизодите на комедията продължават да се нижат и стават банални. В началото, прекратяването на отношенията ми изглеждаше като логичен край на започнатото.
Бих излъгал, ако кажа, че не съм се двуумял, бих излъгал, ако кажа, че ръката ми не трепереше, но самоунищожителният ентусиазъм е като животно и в умопомрачителния си бяс ме тласна към ръба, останалото бяха просто думи… Но след тежки слова, изговорени от вече уморена уста, се вижда просто един пламък, който прераства във всепоглъщащо пламтение, превръщащо всичко, което е тачено и отбранявано от превратностите на съдбата, в руини.
Аз драснах клечката, но не аз хвърлих огъня на отчуждяването, нейната неспособност да ме разбере, дори самата и същност, с която аз нямам много общо, хвърли пламъчето. В спора се ражда истината, а в нашия спор се роди смъртта на нашата преплетеност, нашите спомени, милувки и желание да продължим. Увехна цветето на похвалните ни опити да се задържим, да устоим на вихрушката, която щеше да вземе един от двама ни със себе си, повехнаха и очите ми, изчезна светлината, с която тя ме дари, изчезна бързото туптене на сърцата ни.
Тя е груба, както са груби ръцете й, няма място в нейната душа за моите думи и нежност, не усеща моите трепети, не гледа в същата посока. Мъката ми се увеличава, щом си спомня, как двама, които нямат нищо общо се опитват да се спасят заедно, напук навсичко, въпреки желанията им, въпреки интересите им… Пусна ръката ми, всъщност никога не се беше хванала за мен, тя никога не е искала да бъде спасена, защото никога не е била в опасност, за разлика от мен, който отрано се оплете в мислите си, аз който обърках погледите й.
Надявах се, че ще се оплаши от мрака без мен, но дори тези мои бурни копнежи, изглеждаха вече като красива, но невъзможна фантазия. Щетите, нанесени от думи, изречени в крайна откровенност и честност, не могат да бъдат заличени вече, дори и от себепожертвувателните опити и на двама ни. Не, тя си заминава от моето сърце, завинаги, не ще я допусна повече. Веднъж отворил портите на душата си, аз и предложих себе си, тя можеше да има всичко, дори у мен, това малко ли е? Гладът и не може да бъде задоволен, за нея аз съм част от съкровището, което търси.
Не искам да я пусна просто така, кръвта кипва при мисълта, че някой друг може да я има, но сърцето е лош съветник в такива моменти! И, бога ми, ще промуша сърцето си с желязното копие на разума, ще одуша топлотата си със студената ръка на логиката, ще изтрия спомените си с помощта на някой друг, ще унищожа всички места, на които сме били, дори в ума си, само да не ме боли! Ще лиша всичко свързано с нея от значение, сърцето ще тупти по – бавно, но по – дълго!
Тя не знае за моята скрита сила, не знае, че душата ми е като животът, винаги побеждава. Знае ли тя, че идва време да се плаче, знае ли, че искам да ридая, но сълзата не капва от очите ми, не знае за скритата студенина и омраза у мен, пазени толкова дълго, за да оцеля и да пребъда? Не съжалявам за нищо, дори и за пропуснатите възможности и незбъднати мечти, за неосъществените планове. В съзнанието ми е отпечатен твоят поглед, търсещ и невинен, обречен да не ме разбира. Но вече свърши времето за да водя задкулисните си монолози и да я хиперболизирам, придавайки и способности да събуди такива чудовища у мен, каквито всъщност, никой не може. Настана час да се надигна от студените стъпала и да закрача обратно към стаята, от която щях да взема необходимия капитал за да се позабавлявам. Тялото ми се изправяше, сякаш досега беше затиснато под тежестта на мрачните ми мисли. Коридорите бяха пусти и мръсни, вратите както винаги бяха в окаяно състояние, а едиствената светлина, която осветяваше мръсното пространство, се прокрадваше през зацапаните прозорци. Моят затвор, затяга веригите си, около мен.
Търся въздух, но чист, а не отровното дихание на фалшивата надежда, която тези дни, ако трябва да бъда напълно честен, често ме спохождаше. Забързах ход, завивайки до зелените стени и започнах да се изкачвам по стъпалата. С пръстите си леко драсках стените, докато минавах покрай тях, мой ритуал, чието значение и мотиви още не знаех, но сляпо изпълнявах винаги когато бях тъжен. Днес всичко беше изпълнено с една пошлост и дори ценичност, сякаш нещата, които се случваха не се бояха от последствия, сякаш целият ми свят се изплъзгаше от ръцете ми и започваше да ме води за носа, а може би аз никога не съм контролирал вселената си? Обещах вече да не задълбавам душевната си болка и да не наливам масло в огъня, но сякаш тъгата сега беше приятно усещане и при всяка възможност, я съживявах с някой случаен предмет, който ми напомняше за нея. И действително позволявах на негативните емоции да ме мачкат и винаги предавах на мъката си пълна власт да прави каквото иска с мен. Може би след време щях да се наситя с тъжните си чувства и да започна прехода обратно, но по това време смятах, че щом доброволно си се хвърлил в огъня, то трябва да изгориш целият. Към това ме тласкаше чувството за вина, което бе изкуствено създадено от нея. Да, тя си слагаше фалшивите усмивки, с фанатична настървеност се тласкаше към мнението, че аз не само, че не съм голяма загуба, а напротив, аз съм тежъх бич, който тя трябва да преживее и така ще укрепне не само психически, но и ще получи пълен контрол над себе си.
Глупачка… копмнежът й да е щастлива, а аз никога да не съм съществувал, е едно неуспоримо страдание, затрупано под хиляди сестрински укори и момичешки клишета. Защото аз знам, защо въздиша без причина, защо се заглежда през прозореца и защо стиска юмруци. Колко е широка усмивката й всъщност, защото заклевам се тези дни, тя прекрачи всякакви природни закони и се усмихна над всякакви човешки възможнисти, така широко и така престорено… Бичът ще играе още по нейния гръб, така силно и толкова дълго, колкото игра по моя, а след това тя ще ме забрави и ще й стана безразличен, но не преди да се е минало известен период на вдъхване на сили и разпалване на омразата си срещу мен.
Просто пламъкът у неините гърди не гори, както у моите и може би аз съм виновен, че не успях да я сгрея с мойта топлина, въпреки че и дадох всичко което имам. Някой мъдър човек днес каза, че тя страда. Това заявление със своята точност и вярност, порази напълно съзнанието ми, сякаш досега не съм съм го осъзнавал. Но аз знаех, че й е тежко, но агресията, която тя започна, замагли преценката ми и аз като напълно недорасъл индивид, започнах да мразя и презирам, както тя ме научи, а досега мислех, че съм доста добър в това.
Под пластове от злоба, някъде дълбоко захвърлен стой спомена за мен. Вече нямах желание, дори да влизам в стаята. Четирите стени са тесни за духа ми, те ме претискат и умножават тъгата ми. Не мога да стоя затворен, когато душата ми е разбита и иска да лети към нови висини и да е далеч от всичко пошло. Грабнах набързо всичко, каквото ми трябваше от разхвърляното бюро, но си спомних, че ключовете ми са в някое от чекмеджетата. Започнах да ровя, да вдигам разни листове и учебници, с надеждата час по – скоро да открия, това което търся и да изляза.
Продължавах да разхвърлям купчините хартия, да премествам всякакви предмети, но ключовете, сякаш в този момент ми изиграваха много лоша шега и се криеха от мен, точно сега, когато най – много искам да не съм затворен в това малко пространство. Сега злобата ми ме прави голям и границите, които ми се поставят, ме притискват и смачкват, а парещите ми чувства трябва да се разсеят. Трескавото търсене продължаваше, все така безуспешно и изнервящо. Накрая, обезкуражен и ядосан, реших, че няма значение дали ще си взема ключовете или не и с бързи крачки излязох и тръшнах леко вратата зад себе си. Мислите в главата ми бушуваха и за нула време се оказах навън, без дори да съм осъзнал маршрута, по който съм минал. Запътих се в неизвестна посока, като постоянно един и същ цикъл от чувства се повтаряха в главата ми. Първо идваше отричането, което правеше самата представа, че сме разделени просто невероятна, като някакъв налудничев сън, от който предстой да се събудя. Колкото и да отричах, трябваше да осъзная, че това е просто един вреден навик, чрез който се опитвах да задържа изгубеното. Може би, бях свикнал с нейното присъствие, бях свикнал да има винаги с кого да си поговоря и кого да прегърна. След това идваше тъгата и попарваше всяка надежда за бъдеще и с измамната си прегръдка, успяваше да съживи спомена за нея в по – ярка светлина.
Усилваше качествата, които притежаваше и вдъхваше у нейната личност, добродетели, които отдавна търсех. Сетне идваше ред на гнева, а с него идваха неговите сестри злобата и омразата. Силни емоции, като светата тройца на ада, караха кръвта да кипва, а разумът да се замъглява, връщайки ме само към лошите моменти, които не липсваха. Всяка нейна дума, биваше изваждана от контекст, всяка нейна постъпка, биваше оплювана и осмивана. Накрая идваше примирението, а след него оставяше една гробна тишина и празнота.
В студената си прегръдка, то ме успокояваше, но не спираше да бърка дълбоко в сърцето ми, докато аз съм неспособен да се помръдна, скован от тъга. Може би, тогава ми беше най – трудно, когато разбирах, че всичко е загубено и усещайки студа, който ме сковаваше без нея, се разкъсвах на две. Чувах как сърцето ми бие в ушите и реших, че е по – добре да спра. Седнах на една пейка, облегнах се назад и се загледах в красивия пейзаж пред мен. За мое най – голяма учудване, осъзнах, че съм изминал доста голяма разстояние и значително съм се отдалечил от мястото на началото на размисъла ми. Ураганът от мисли и чувства, в сепоглъщащото си въртене ме бе засмукал изцяло. Вече не ставаше думата за самостоятелната тъга на един човек, полето ми на размисъл се увеличаваше с всяка изминала мисъл, сякаш всеки спомен беше капка, която напълваше огромен резервоар, готов да прелее. Тъжна омраза се прокрадва из съзнанието ми. Всичко се чувства така старо, всичко се чувства така съвършенно разрушено, сякаш никога не е било писано да бъде нещо друго освен руини. Целувам ръката на цялото човешко страдание и знам, че моите тегла са просто смешни в сравнение с мъченическите съдби на много друго индивиди по света. Но пред бясното туптене на поглъщащата тъга, времето и пространството се изкривяват в странна призма, осветяваща пътя на душата към само един сигурен изход – забравата. Тази сладка дрямка чака всеки изморен пътник, стигнал до края на своето дълго и странно пътешествие. Легни и почини под сянката на времето и слушай безкрайната песен на невъзможността, а това, от което бягаш винаги ще бъде тук, ще се прокрадва в мислите ти и в съня ти, ще се събужда, като чудовище и ще надава страшен рев от дълбините на душата ти, защото гневът от загубенето е вечно тлеещ пожар в сърцето и нищо друго освен себенадмогващото помирение не може да го потуши. Има нещо, почти привлекателно в това да се разбиеш в земята и да повлечеш със себе си всичко, което си градил.
Налудничевост, така присъща за загубилия, ме обхваща, когато се намирам в крайната фаза на осъзнаване на поражението си. „Всеки гони своята звезда, но най – тъжно е, че аз не съм твоята звезда, а ти беше моята и аз те гоних, но ти си само звезда, а аз съм човек, аз съм тук, а ти си невъзможна. ” Но вместо да продължавам спускането си към най – тъмните бездни на душата си и да се бичувам, реших да освободя критичността си. Омразата ми е звяр и се нуждае от храна, а тя ще се окаже всичко, около мен.
|
