Споделена история от Любов и изневяра |
Моята тъга
преди: 12 години, 13 дни, прочетена 2296 пъти
От малка съм пълен неудачник - детството ми премина с тормоз и унижения от страна на родителите ми, бедност, самота, срам и много книги и учебници. Бях пълен аутсайдер без приятели, но бях много добра, сърцето ми беше огромно, пълно с топлина и наивност. С времето не десетки, а стотици хора ме нараниха по всякакав начин и всичко преживявах сама. Семейството ми са много стиснати, злобни и алчни хора, просто защото преди време бяха изключително бедни и им беше много трудно да стигнат до едно средно финансово ниво.
В тази насока, в стремежа си да работят и да спестяват, те не контактуваха с мен като родители с дете, аз просто нямах никого до себе си. Родиха ми и братче, което цял живот им се омилква, за да бъда аз тормозената.
Купуваха ми дрехи от втората употреба, и то мъжки, за което отново ми се подиграваха в училище и всяка подигравка се забождаше като нож в сърцето ми.
Баща ми ме унижаваше в присъствието на други хора, за да се направи на остроумен. Не си спомням нито веднъж майка ми да ми е приготвила храна или да ме е гледала, тъй като майка й контролираше всичко в къщата, дори диктуваше живота на зет си.
А и нямах до себе си роднини, защото заради имоти, семейството ми се изпокара с всички покрай тях.
Така израснах до тийнейджърството, когато станах още по-голям аутсайдер и все по-затворена в себе си. Живях само с книгите и непрекъснато участвах в литературни конкурси за детско творчество, с което съм печелила и награди. Това беше радостта ми.
Иначе си плачех постоянно, нямах си никого, с когото да споделям. Продължавах да съм добра с всички, но все повече усещах само подигравки и обиди от хората. То не бяха подигравки за мустак, то не бяха подигравки за това, че не използвам сутиен, като вече имах нужда, били ми рунтави веждите и редица други. Това се неща, които по принцип майка ми е длъжна да обсъди с мен, но тя беше прекалено заета да възпитава учениците (учителка), а не обръщаше внимание на собствената си подрастваща дъщеря.
Имах и друг проблем, който ме съсипваше - лицето ми бе цялото в пъпки и бе толкова червено, че нямаше място по него, където да нямам белег или рана. Толкова много хора са ми се присмивали за това, а родителите ми си пасуваха, като често баща ми дори ме унижаваше отново в присъствието на други хора, че съм се метнала на комшията толкова грозна или че щом имам толкова много пъпки, значи скоро ще ми дойде и акъла в главата. Всичко това още повече ме накара да се затворя в себе си. Реших да си измисля план за промяна и на лист написах всички неща, които трябва да постигна до следващия ми рожден ден.
Мислех, че като променя външния вид, всичко ще свърши. Пооправих се малко, заприличах повече на подрастващо момиче, но всичко си продължи по старо му. Добротата в сърцето си все още я имах, но беше примесена с едно огромно петно от тъга и горчивина, в следствие на чуждата злоба. След 7-ми клас искарах две шестици и майка ми (не по мое желание, аз исках английски, и щяха да ме приемат със сигурност) ме записа в езикова гимназия с немски език, в друг град.
Беше ми много трудно, срещнах нови болки. Тормозеха ме съквартирантки, съученици, дори и някакви момчета ми бяха нахлули в стаята в общежитието да ме бият, тъй като често пияната ми съученичка и съквартирантка ме беше намесила в интрига.
Плачех нощ и ден, самообвинявах се. Споделих на родителите си, но те не ми обърнаха никакво внимание. Все още бях добра, но все по-наранена.
Така по пътя на живота ми дойде време и за любовта. Тъй като нямах никой в живота си, който да ме подкрепя, аз се влюбих в неподходящ човек - с 6 години по-голямо от мен - момче (аз на 15, той на 21), син на проститутка, с досие за търговия с наркотици и притежание на незаконни оръжия.
И тъй като бях най-наивния човек на света, повярвах на глупостта, че ако не си легна с него ще ми изневерява, тъй като имал нужди, а не бях готова. Последва едно огромно разочарование и още по-голяма болка - мислех, че сме двойка, а често го виждах да се целува с други момичета. За капак на всичко родителите ми започнаха да ме бият все по-често заради това, че съм била с него.
Все още бях добра - но бях съсипана. Започнах да си мисля за самоубийство, но съм много нерешителна и слава Бого нищо не съм направила. И тъй като бях аутсайдер, а и за да потърся утеха, започнах да кореспондирам с различни хора в чата. Там срещнах две момчета.
Едното беше година по-малко от мен - много умно, много уверено, много принципно, но също добро като мен. То ми разказа, че не показва добротата си, защото хората не я оценявали и така е решил да се превъзпита в отношението си към всички.
Започна да ме учи как да постигна това и аз. С всеки изминат ден ставахме все по-близки и неусетно, но станахме най-добри приятели.
Другото момче, което срещнах скоро стана човекът до мен. Той беше две години по-голямо от мен изключително нахално същество, нагло, арогантно и невъзпитано. Знаех, че изобщо не е за мен, но ме беше страх, че пак ще остана сама. Родителите ми не го одобряваха особено, но вече съвсем не се занимаваха с мен.
Просто ми даваха 20 лева на седмица и всичко според тях бе наред. Така продължи периода до моето завършване, като приятеля ми непрекъснато ме лъжеше, изневеряваше ми докато бях на училище в другия град, биеше ме, заради това, че му държа сметка защо ми изневерява, обиждаше ме, че ако не бил той, никой друг нямало да бъде с мен (толкова съм била грозна), плюел ме е, ритал ме, душел ме е, биеше ме с много силни юмруци, а аз все прощавах, за да не остана сама.
Споделях всичко на най-добрия си приятел, а той не спираше да се ядосва, че не може да ме научи на това как да се променя и да не бъда толкова добра, а и да стана по-уверена и силна.
Той ме приемаше такава каквато съм - въпреки хилядите пъпки по лицето ми, въпреки смешния ми външен вид тогава. Обичаше ме с една толкова детски чиста любов, че не беше способен дори и тон да ми повиши в разговора.
Даваше ми съвети да зарежа приятеля си, но аз не го слушах. Така като станах на 19 години, след една четири-годишна връзка на тормоз, аз бях съсипана - все още добра, но безкрайно, безкрайно наранена.
Вслушах се в думите на най-добрия ми приятел, събрах сили и го изоставих. Имах проблеми с полицията заради него, имах да плащам доста пари за сметки заради него, бях първи курс студентка, беше ми много трудно и бях най-самотния човек на този свят.
В този момент неочаквано и на моята улица изгря слънце - най-добрият ми приятел ми подаде ръка и ми предложи да станем повече от приятели. Оказа се, че през всичките тези години, в които той ми помагаше да порасна, а аз му помагах да минава в по-горен клас, вземайки си математиката, той дори не си беше лягал с момиче, и че всичко в това отношение, което ми беше казал е било лъжа, тъй като си е бил решил, че аз съм неговото момиче, и не е искал да ме пришпорва, а тихичко ме е чакал да оставя бившия.
Той ме обича искрено - ние не само, че бяхме най-добри приятели, ние имаме невероятна връзка между нас като хора.
Той е единственото истинско нещо за мен на този свят! Той е и майка, и баща, и брат и роднини, и приятели и най-добър приятел, и подкрепа, и увереността ми, гордостта ми, той е най-добрият човек на този свят. Той бе по-добър и от мен. Връзката между нас бе нещо, което се среща веднъж на милиони.
Научи ме да вдигна глава, да се боря, да отвръщам на всяка обида с безразличие, да не съм толкова емоционална и чувствителна, да не съм толкова наивна, дари ми самочувствие и ме караше да се чувствам най-желаното момиче на този свят. Господ ме дари с щастие, но не щеш ли страхът ми от родителите ми се намеси в тази истинска любов.
Родителите ми години на ред са в конфликт с родителите му, завиждали са им цял живот, че разполагаха с доста пари и имоти. Родителите ми имат неговите родители за много подли хора - баба му се беше женила няколко пъти само за богати мъже, от където беше и финансовата осигуреност на семейството на приятеля ми. Дойде моментът в който родителите ми ме принудиха да го напусна - бях на 20, когато те ме пратиха само с пари за пътни до града, в който учех, и ми казаха да не се връщам повече у дома, че нямам място там. Брат ми ме плюеше, поздравяваше ме с песента "Нещастница", гавреше ми се по всякакъв начин.
Баба ми ми бе направила магия, за да не го желая повече. Бях на дъното. Приятелят ми беше абитуриент и на балната му вечер го видях за последно. Беше ме страх от родителите ми - все още изпитвах онзи голям страх от тях и тяхната дума и това ме принуди да зарежа най-прекрасното и най-истинското нещо в живота си. А и бях студентка и нямаше кой да ме издържа - не можех да работя - лекциите ми бяха от сутрин до вечер. Приятеля ми е бил съсипан, не излизал, не говорел, не споделял, не ядял, не спал, не можел да повярва, че това се случва и че съм нарушила нашето малко обещание, че аз ще бъда вярна негова жена един ден. За лятото не можех да се върна в нас, нямах вече дом, аз започнах работа и си хванах някакво момче там, което нито познавам, нито ме интересуваше, нито го обичах, нито исках да постигна нещо с него за в бъдеще. Беше с цел да забравя за най-прекрасния човек на този свят и се надявах да се подредят нещата в живота ми. Уви, това ме довърши психически.
След близо година без най-ценното нещо в живота ми, аз бях на 21 години, пиех успокоителни, бях съвсем съвсем сама на този свят и проклинах всяка една моя постъпка в живота си. Родителите ми ми бяха по-далечни от всякога, сега за мен бяха, и още са, просто едно приемно семейство. А скъпото ми момче за една година се беше пропил дотолкова, че на осми март, докато тайничко се надявах да ми отвърне на някое от съобщенията или да ми звънне поне да ме честита, беше катастрофирал и лежеше в болница. Щом разбрах това от сестра му, аз откачих. Нямах автобус, но веднага на следващия ден си хванах пътя и отидох при него. Толкова много сълзи изплаках, толкова много говорех, бях по-искрена от всякога, а той не желаеше да ми прости. Това продължи близо половин година, докато най-накрая приеме извиненията ми и ми даде прошката си.
Сега съм на 23, а той на 22. Трябваше да мина през всичко това, за да порасна и да стана вече голяма. Отне ми две години, за да го накарам да забрави и да ми прости от сърце, но повярвайте ми, все още има моменти, в които го е страх, че ще го предам отново. Аз си научих урока и съм категорична, че няма да го направя!
С родителите ми не се чуваме, не се и виждаме - те продължават да злобеят и това им изпрати само болести, немотия и проблеми в къщата. Накарах приятеля ми да учи, аз завърших наскоро семестриално. Щастлива съм! Животът ми до тук бе много труден, защото никога нямах подкрепа. Сега живея с най-прекрасния човек на този свят и смея да кажа, че връзката между нас, след като сме си изяснили всичко, все още си я има недокосната. Има ми доверие, но не на цяло, за което аз всеки ден се старая да му показвам, че може да ми вярва и всеки час му показвам любовта си! Надявам се за бъдеще да бъдем все така отдадени и един ден да си върнем доверието изцяло, защото и двамата знаем, че сме родени един за друг.
Това е моята история. Исках да я споделя, с което да ми олекне и да оставя завинаги всичко това много на далеч в живота си. Научих много ценни уроци, особено що се отнася до това да бъдеш родител. Съветвам ви - не правете деца, ако не сте готови да ги дарите с цялата си любов и доброта! Помагайте на децата си, бъдете техни приятели, никога не ги унижавайте, не ги тормозете, не ги наранявайте. Децата са изключително крехки създания и помнете, че от вас зависи това как ще се изградят те като хора. Научих целия този урок и един ден, като си имаме наше бебче, ще се старая да бъда една много всеотдайна майка. А колкото до любовта - никога не потъпквайте първо себе си, не бъдете с хора, които не ви заслужават и не прощавайте изневери. Ако намерите подходящ човек за себе си, просто го дарете с цялата си обич и доброта!
Вив
|
