Споделена история от Любов и изневяра |
Не мога да го оставя в това състояние,но пак се влюбвам в него!
преди: 8 години, 10 месеца, прочетена 1871 пъти
Ще се постарая да скъся максимално моята история или по-точно моя проблем. Момиче съм на 20 години и това което ме мъчи от няколко дни е това, че започвам да изпитвам грешни чувства към бившия ми приятел-ще го наричам момчето Х), с когото след като приключихме връзката си преди доста месеци станахме най-добри приятели. Вече дори нямам желание за секс към сегашния си приятел. Момчето Х е най-близкото ми същество, човек който ме познава от а до я, може би ме познава по-добре и от родителите ми. Знае и най-съкровенните ми тайни, най-лошите ми моменти, както и аз неговите-неща които само аз и той знаем и ще си останат само между нас. Със сегашният ми приятел, нямаме толкова теми за разговор, колкото със бившия, с когото можем да си говорим 3 месеца без да спрем и на най-различни теми. Запознахме се съвсем, съвсем случайно в социалната мрежа, където чатовете стават на случаен подбор(и двамата бяхме влезнали за да убием време). Не приемам такива запознанства за сериозни(както и той) и подходихме съвсем несериозно към това-разменихме си кординатите и започнахме да си драскаме съвсем приятелски, без да влагаме някакъв смисъл. С течение на времето обаче преоткрих едно много мило, стойностно, срамежливо, свито, галантно, нежно, точно и добро момче, което обаче е изтрадало адски много през живота си. В него има такива качества и черти, които в нашето съвремие са огромна рядкост като цяло. Разказахме си животите и болките-той често е бил обект на лошо отношение от страна на родителите си, знае какво е да живееш в нищета(нещото което и аз познавам отблизо, защото и аз честно съм нямала пари за хляб дори), бил е зарязан от годеницата си, преди сватбата, защото тя е решила да си вземе "чичко-паричко"-абе въобще един нелек, тежък живот. Аз също по това време си лекувах раните от първата любов. И така постепенно от едно приятелско, безопасно писане се превърна в нещо повече. Буквално сме стояли пред компютрите и телефоните по 24 часа... като магнити, разказвайки си за тежките ни съдби, за мечтите които имаме. И един ден просто се случи... и двамата си признахме че сме влюбени един в друг, колкото и нелепо да звучи, макар и никога да не сме се виждали на живо. Въпреки, че живеем много далеч един от друг-той прекоси всички километри, които ни деляха само за да сме заедно. Родителите ми-първо скиптично настроени към тази връзка, бяха повече от очаровани от него, приятелите ми го заобичаха веднага, близките, роднините-абе цялата рода го приеха като член на семейството. Барбекюта семейни, вечери край морето, игри, закачки... дори го приеха в дома ни(като се има предвит баща ми какъв генерал го раздава ;д това беше истинско събитие, че го прие толкова добре). Това бяха най-хубавите дни в живота ми.... като си спомня какво щастие изживях тогава чак сега ми се плаче...
Когато стана време да си ходи всички бяха като в депресия. Но и когато се прибра в родния си град(защото още беше студент) всичко си беше същото.. докато не се сблъсках с депресивните му състояния (чести явления като се има предвид живота му). Била съм до него в най-крайните му, лоши състояния, в моменти на психически сривове и кризи. В моменти в които е искал да умре, заради тежкия си живот. Бях неотлъчно там... до него. Плакала съм с него по телефона. До един момент в който ми каза че иска да се разделим, за не ме наранява повече с тези кризи. Беше категоричен. А когато го каза, аз не изпитах нищо, никаква болка(това е моя защитен механизъм за да не рухна). Разделихме се без караници и спорове-ей така казахме си го като ежедневен разговор. Явно честите му кризи ме бяха уморили до такава степен, че да не чувствам болка от раздялата ни... Тогава му предложих поне да сме приятели и той се съгласи.. но с времето спрях да му вдигам, да му пиша, защото осъзнах че аз не мога да продължа така само като приятели, след всичко което преживяхме. И от най-добри приятели си станахме най-чужди... в един момент просто аз спрях контактите си с него. И така 5 месеца без да се чуем, видим, пишем... а не си бяхме изтрили контактите.
На рождения ден след 5 месеца, реших да му честитя рожденият ден(вече бях обвързана, може би в мъката си и за да запълня празнината в себе си се върнах при първият си приятел-типична детска, глупава постъпка). Както и да е. Честитих му, той отговори веднага и каза че се радва за жеста. Нямаше и помен от горчивата раздяла, от някакви останали чувства... и така завързахме разговор от любопитство, как ще прекара празника, кой какво е правил през това време, как е. И с течение на времето започнахме отново да си контактуваме, сякаш нищо не е станало.... чисто по приятелски. Аз поне изпитвах само приятелски чувства, през ума не ми е минавало пак да се събираме. И отново си станахме най-добри приятели с течение на времето, връзката ни дори стана по силна отпреди. И двамата си признахме, че един без друг не можем, че двамата сме си опора. Той не беше обвързан, както е и досега. И така до ден днешен ние си пишем, пращаме си поздрави на родителите, споделяме си много лични неща, неща които не смея дори пред себе си да ги изрека... но от 3 дена близо, усещам как отново, ей така от нищото аз се влюбвам в него, въпреки че съм обвързана и той го знае. Влюбвам се както първият път.... лудо, силно и това ме подлудява, защото е грешно и нередно. Ако му кажа, че се влюбвам, сигурно ще трябва да си прекратим отношенията и ще си развалим приятелството, а и ме е страх от евентуално отхвърляне... от една страна в момента отново е в тежък период от живота си и ако го оставя, ще затъне, а аз го обичам най-напред като приятел прекалено много, за да го оставя да рухне. Трябва да съм до него, за да му помогна да превъзмогне тези кризи, а се влюбвам в него, въпреки че не искам(месеци наред не чувствах нищо освен приятелски чувства към него кълна се и чак сега изведнъж ми стана нещо и аз се държа като влюбена ученичка)... Аз съм най-близкият му човек, този който знае всичко за него и този който само успява да му помогне, както и той на мен, толкова общи неща имаме... Усещам се как пускам намеци за миналото, как му казвам че е било грешка да се разделим-но това ми идва отвътре, не е лъжа. Не ми пука от състоянията му, заедно ще минем през това, аз ще съм до него и ще забрави миналото, грешка беше да се предадем толкова бързо според мен. Той също казва, че тъгува по миналото, че дните му прекарани с мен са били най-хубавите в живота му, но го казва някак си.. приятелски.
Не знам какво да правя.. хем да съм му приятелка, хем да не съм му. Ще ми мине ли? Грешно е спрямо момчето с което съм, спрямо приятелството ни... но как да кажа това на сърцето си? Какво да правя, кажете, да му кажа ли че се влюбвам в него или да си мълча? Мразя се, но това чувствам в крайна сметка...
|
