1. Аз съм мъж на 33, нямам такива познати, но аз самият съм го обмислял. Гарантирам ти, че всичко, което ще напиша е реално и вярно, защото, аз разлика от много други хора, аз съм бил на ръба.
Първото нещо, което е изключително важно е, че пътят дотам е дълъг. Човек трябва много дълго време да е в тежко психическо състояние, болката трябва да е не просто силна, но и много, много продължителна и постоянна. Говорим за години. С времето започва да се натрупва отчаяние, което е и основната причина да сложиш край на живота. Не усещаш да има изход, не виждаш начин да спреш ужаса, а той е там - силно и постоянно.
Второто нешо, което много хора не разбират е, че няма разделение на физически и психически проблеми. Едно и също нещо е. И докато при т. нар. физическите болести, в някои случаи, може да се запазиш психически, то психическият дискомфорт, ако е истински дълбок, те смазва и физически. Имах периоди, в които едвам ставах от леглото, перманентна тежка умора, всеки миг, всяка секунда. Почивка, сън - нищо не помагаше. Без да имам някакъв сериозен физически проблем се чувствах смазан. Едвам функционирах, което пък водеше до едно още по-тежко чувство на вина и непълноценност. Чувствах се като най-голямото нищожество, опитвах всичко, но нищо не помагаше. В един момент се чувствах буквално все едно съм в ада - където и да съм, каквото и да правя, чувствах един ужасен дискомфорт (меко казано) - както психически, така и физически. И тук стигаме до това да започнеш да обмисляш сериозно това да сложиш край. Няма да забравя един ден миналата година - беше някъде около великденските празници. Един много хубав слънчев ден, почивен ден. Излязох на разходка в парка, седнах на една пейка, а болката не спираше. В един момент слънцето се скри и започна леко да вали. Затворих очи и си представих как всичко приключва. И усетих спокойствие, невероятно спокойствие. Но аз не просто си представих как всичко свършва, това съм го правил много пъти, различното този път беше, че си представих и детайлите - как взимам пистолет, опирам го в гърдите си и стрелям.
Трето много важно нещо - емоционалното преживяване е нещо много лично, много индивидуално. То не е захар, или сол, да го измериш. Хората често обичат да сравняват преживяванията си, болките си, но това е дълбоко неправилно.
Четвърто - човек трябва да е достигнал до пълно отчаяние, за да го направи. Инстинктът за самосъхранение е един от най-силните инстинкти, които имаме, и е много трудно да го прескочиш. Хората казват, че трябва да си страхлив, за да го направиш - точно обратното е, трябва да си стигнал до момент на нечовешка смелост. Сам за себе си не съм убеден дали аз бих могъл да стигна там. Колкото и близо да съм бил.
Пето - най-опасните момента са, за човек, който го е обмислял е, когато е бил много зле дълго време и после леко се съвземе. Когато се чувстваш най-зле няма да го направиш, но ако си малко по-добре, събрал си сили, почувствал си леко отпускане - тогава е опасно. Не случайно много от самоубийците са изглеждали добре в последните си часове. Използваш този момент, защото знаеш, че не можеш повече, а точно сега имаш силата да го направиш.
Шесто - трудните моменти, сами по себе си, не пораждат желание за самоубийство. Мисли да, но за да стигнеш до ръба се иска много повече.
|
