Споделена история от Семейство |
Проблеми с майка ми
преди: 7 години, 2 месеца, прочетена 1306 пъти
Момиче на 20 години съм.
Започвам от там, че никога не съм имала специална връзка с майка си. И двете сме се опитвали да я изградим, но сме стъпвали накриво неведнъж и не мисля, че е възможно това да се поправи. Не сме от дъщерите и майките, излизащи постоянно навън, държащи се за ръчичка и кикотейки се. Дори сме го правили прекалено малко пъти.
Баща ми почина преди около 3 месеца и чак сега осъзнавам колко важна роля на „буферна зона” е имал, лавирайки между двете ни. Откакто го няма, нещата станаха психически нетърпими. Според майка ми съм си променила държанието към нея и съм станала още по-нетърпима. Не я виня и не се обиждам, признавам, че вероятно е права. Не го правя съзнателно, просто се опитвам по някакъв крив начин да се справя с болката. Трудно ми е, защото за смъртта на баща ми знаят прекалено малко хора, а аз дори с тях не говоря за това, защото си имат свои проблеми и не искам да натоварвам никого. Така си слагам маската на щастливата мацка, по цял ден в университета се шегувам, лигавя се сякаш нищо не е станало. Повечето от компанията ми дори не подозират какво се е случило. И когато се прибера, вкъщи ме очаква съквартирантката, пред която отново не се отпускам. Щом остана за малко сама, се чувствам като пребита. Може би само който го е изпитвал ще ме разбере. Чувството е едно такова.. Сякаш цял ден си играл роля и от една страна се радваш, че най-накрая е приключило и си я изиграл перфектно, а от друга страна се сблъскваш с още по-отвратителната действителност и ти става едно никакво. Разбираш, че залъгваш себе си. Всяка вечер, щом си легна, се чудя какво правя грешно. Избрах да не се отказвам от ученето, макар че първо това ми мина през главата. Опитвам се с всички сили да изпълня последното си обещание към бащата и смятам, че продължавам напред достойно.
Просто се чудя как, по дяволите, да оправя отношенията с майка си, защото това ме измъчва и товари още повече. Искам да знам, че поне с нея всичко е нормално. Естествено, и на нея и е тежко. И тя го преживява скришом от мен. И двете хабим сили да се правим на железни, изнервени сме, избухваме по-лесно, говорим неща, които не мислим. Осъзнавам, че е загубила спътника си в живота, за когото е била омъжена 25 години, и е тежко, когато си легне и него го няма до нея, но не мога да го върна. Нито тя може да ми върне човека, който щеше да смаже всеки, който се изпречи на пътя ми и иска да ми навреди.
Не искам да звучи като жалване, не се оплаквам, знам, че животът е такъв и съм 100% сигурна, че ще премина през това. Не губя за пръв път важен човек и съм наясно със ситуацията. Но явно не преминавам през нея по правилния начин.
Просто търся съвет от хора, чиито семейства са преминавали през подобен катарзис и могат да дадат градивен съвет.
Пийс, хора! Казвайте и показвайте на близките си, че ги обичате, защото в един черен ден наистина става твърде късно. Благодаря предварително за съветите! :)
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 7 години, 2 месеца hash: 6457c5dbec |
|
1. Душата не умира. Душата на баща ти е жива и някъде другаде... Той бди над теб. Кажи й го и на нея. Намери езотерична или религиозна литература и я четете... А иначе стани самостоятелна и си изгради живот без майка ти. Все пак вече си на 20 г.
|
| преди: 7 години, 2 месеца hash: 1e9ff4e553 |
|
2. Като за начало ще кажа само моите съболезнования, всяка болка е различна, но може би имам представа за какво говориш. Донякъде нещата се препокриват с моята история. Аз също загубих своя баща преди около, само да кажа болката не отминава просто се научаваш да я криеш и да живееш с нея. От тогава насам със сестра ми не сме спрели да се джавкаме като куче и котка. Не казвам, че отношенията ни преди са били идеални, но както в твоя случай баща ти е бил в ролята на буфер между вас с майка ви, така беше и между нас със сестра ми. Единствено ме спасява факта, че живеем доста далеч един от друг се чуваме и виждаме рядко, но въпреки това всеки път избухва грандиозен скандал между нас, като виждам, че това афектира върху нашата майка. С две думи като се изпокараме ние тя страда от нейния яд защото е най-близо. Понякога си мисля, че направих грешката да продължа с образованието и работата си(криво ляво завърших наскоро с много нежаление вече). Дори в момента съм на кръстопът дали да не направя крачка назад към родния град за да съм някаква опора на майчицата си, единствено ме спира факта, че така ще предам цялото доверие и надежди на покойния си баща за моята реализация и измъкване от умиращия малък град, в който съм роден. Но някак си не ми се иска да я оставя сама с това "чудо" сестра ми.
Но стига съм се отплесвал, ако случая ти е като моя и наистина няма разбирателство между вас може би просто е по-добре да се отделиш и да не комуникирате, но е трудно. Казвам ти го от опит, защото въпреки, че не живеем от един покрив с моята сестра от може би 8-9 години(ако броим и нейното следване) все се поддържам някаква връзка с нея, колкото и да се старая да я избягвам и да не комуникирам с нея. Все пак "кръвта вода не става" и е трудно наистина. Може би в даден момент ще стане, но не е лесно.
Успех и дано намериш правилното решения на проблема. Ще продължа да следя темата, все пак и аз съм с подобен проблем :)
|
|
