Даваш ли, даваш, ти жено, своето име за чуждо? преди: 1 година, 7 дни, прочетена 1055 пъти
Презимето и фамилията ми са еднакви. Когато бях малка, преди има няма 100 години, когато ме питаха как се казвам, аз се представях с „на квадрат“. И си мечтаех, не бях си обещала, че като порасна и се заженя, ще бъде за някой, който има същата фамилия като моята, за да си остана „на квадрат”. След години срещнах човек със същата фамилия и се усетих що за смешка би било да си осъществявам тази детска теория за името.
Случвало ми се е, а и откакто все повече и повече от приятелите ми започнаха да се женят, да споря следва ли жената да приема фамилията на съпруга или не. Дори в 99% от случаите споря по този въпрос, защото явно се оказвам от малцинството атависти, ретрогради и консерви, които смятат, че традициите са си традиции, за да се спазват.
Гледам днешните прекрасни, натокани амбиции в поли. То не бяха тирета, не беше изобщо неприемане на името на съпруга. Докато не се оказа, че вече има мъжки половинки, които приемат фамилията на съпругите си (? !? !? ). До толкова ли ги смачкахме горките? Вярно е, живеем в динамични времена. Мъжът и жената в семейството изкарват еднакви заплати, жената не се поти по цял ден в кухнята, а мъжа знае от къде се включва прахосмукачката и простира прането, което е изпрано от пералнята, а не от прекрасната му жена. И точно поради това, признавам си, не мога да разбера ожесточението, с което подхождат някои жени, защитавайки рождената си фамилия. При цялата тази равнопоставеност (е стига да не живеете с някой Гроздан, който сяда вечер по потник на масата и чака ракия и салата, а после захърква пред телевизора без дори да си вземе душ преди лягане) воя за моминското име просто увисва във въздуха. Толкова малко неща са му останали на мъжа, и толкова неща прави за нас, че едната пуста гордост – да вземем името му, му е останала, а ние и от нея го лишаваме.
При всичките ми разговори на тема „моминско име” съм забелязала изтъкването на едни и същи, повтарящи се мотиви:
1. Аз да не съм вещ? ! – Ами ако ти самата така ги виждаш нещата, явно наистина си. Макар че и тогава не е точно така. На един салам като му махнеш етикета и напишеш „пастърма“ това няма да го направи по-пастърма от предишния хамбурски шпек. Няма и да погрознееш, ако вместо Петрова станеш Гинчева, Тинчева, Прошкова, Божкова.
2. Аз съм последното отроче на фамилията, не мога да оставя да загине името на дядо! – Ами защо фамилията ти се е оставила да разчита само на крехките ти плещи? Да се бяха потрудили овреме баби, дядовци, майки и бащи. Освен това колко можеш да отлагаш неизбежното? Детето по презумпция носи името на баща си, не на майка си, която да, признаваме й го, го е родила. Има си ред. Съжалявайте, но това е положението. Дори да сте Петрова-Стаматова или си останете само Петрова, детето ви ще е Стаматов/а, та ако щете да се разпорите от напразни феминистки напъни. C’est la vie точка. Освен това искайки да запазите рождената си фамилия сами признавате това срещу което се борите – вашата си фамилия е на дядо ви, не на баба ви, за каква равноправност се борите, като просто противопоставяте едно мъжко начало на друго – дядото на мъжа ви цака вашия – просто и ясно.
3. Така запазвам свободата си! – е това пък е най-неоснователното твърдение от всички, заклевам се!!! Значи живееш си ти свободна, днес свободна, утре свободна. Свободата ти харесва. Еми стой си тогава свободна, кой те кара да се омъжваш? ! Като не щеш чуждо име просто не се омъжвай. Брака си е институционализиране на връзката ви. Бракуваш ли се, ти доброволно се съгласяваш да преминеш в един съюз, към който като поощрение получаваш още една социална роля, а с нея отговорности, права, задължения, лоши и слънчеви дни.
И всичко това се преживява с един човек до теб. Той е там, за да се обичате, да развивате съюза си чрез добавяне на нови, участници в него, които да отглеждате и възпитавате, а на края на жизнения си път да си помагате взаимно когато другия си изгуби чененцето (най-често ще да е в джоба! ) и да си спомняте за хубавите, смислени дни прекарани заедно. Та за каква свобода говорим, когато решавате да сте заедно, да сте едно и да творите общото си бъдеще.
Има ли по-хубава свобода от свободата ви като едно семейство, под един „покрив” пък бил той и не рождения ви.
Посвещава се на всички, на които им предстои да се омъжат и оженят!
1. Ами знаеш ли, това са МОИТЕ имена. С тях съм вписана в акта за раждане. С тях съм живяла, с тях ще си умра. Така или иначе, децата ми са тези, които ще носят фамилията на баща си. Аз нося тази на своя.
2. аз не мисля като 1.
Ако си лекарка, учителка, някаква депутатка, журналистка - все хора, които просто са известни под името си, ОК. Но все пак...
Моята лекарка навремето си смени името, стояха двете имена известно време и си я научихме, всеки обаче разбра, че се е омъжила и и чиститихме.
Аз и сестра ми сме последните отрочета на фамилията, но не ни дреме. Тя, фамилията, и без това се е сменяла при всеки нов член на семейството ми, защото са ги преследвали навремето комунистите, били са „врагове на народа“. Така баща ми има различна фамилия от баща си, ние ок - измислената на баща си, е и?
Това с тиретата го намирам за грозно, майка е взела измислената фамилия на мъжа си, въпреки, че като учителка е била изключително известна с фамилното си име - старо българско (на първия ни външен министър).
И какво, никой не е умрял.
Има и практични причини - като пътувате семейно в чужбина, всички сте с една фамилия и няма проблеми...
... и защо мъжът да не вземе на жената, ако се казва Уйгучев, Кучев, Бълбучев, Гърбучев, а тя има хубава фамилия?
3. Хубава история!
С моята приятелка си говорим по този въпрос. На мен са ми смешни тези дами, които тропват с краче и заявяват, че така запазват свободата си, добавят тирета и т.н.
Мисля си, че щом отиваш някъде като снаха, то е елементарна приява на уважиение, че приемаш името на новото си семейство. Нещо като знак и за двете страни е, че ще има взаимно уважение и благодарност. "вземам ти името" - вярвам, че "новото ми" място в твоето семейство така ще бъде позиционирано. По този начин показвам благодрността си към твоите родители и техните и т.н. че съществуваш, че те има.
Да, само някакъв символ е. Но зад този символ се крие много. Баща ми не би искал да си запазя моминската фамилия. За него приерно е знак на доброволно даване - един вид "ето ви я, моята принцеса, вземайте я - тя е вече ваша и аз благославаям избора й"
А какво е тирето!?!
Хем е така, хем не е! Хем съм омъжена, хем още ще разчитам на наште за всичко. Хем ще създавам семейство, хем не мога да се откъсна от мама и тате. Тоя човек го обичам, уважавам и го избирам за семеен партньор, ма трябва ли да се омъжвам и за рода му. Ами да - трябва! Не просто двама души се свързват - чрез един съюз се свързват много хора.
Еманципацията превърна жените в мъже и това е един огромен проблем на света ни. Няма жени! Има мъже - женската енергия е загубена, затлачена, подтисната...
Всичко е така абсурдно!
4. Според теб когато мъжът взима фамилията на жената е унизен, но обратното не е така. Съгласна съм, че това са традиции, но те не винаги са правилни. Разбира се, няма да искам мъжът до мен да си сменя фамилията и съм се замисляла за това дали да не я сменя аз, но освен, че е неприятно, всичките ми документи са записани с моята фамилия. Мразя я, но не мога изведнъж да започна да се наричам по друг начин, за да нахраня нечие его. Също, до колкото зная, в Испания презимето на децата е на майката. Според мен не е много честно всичко да се записва на името на бащата, като по този начин не се споменава майката изобщо. Също преди са наричали жената с името на мъжа- Ивановица, например. Абсолютно обезличаване на жената. И това е било традиция, но за него нищо няма да кажеш. Всяка жена има правото да реши как да се казва и не мисля, че някой има право да я упреква, че избирайки собственото си име, унижава този или онзи.
5. Съгласна съм с 1 и 4.
И аз не съм приемала чужда фамилия, имам си своя. А пък че детето ми носи фамилията на баща си - това може по закон да се променя...
6. Ох, само не ми казвайте, че размишлявате по този въпрос сериозно.. :) И аз съм го правила, но съм на доста крехка възраст и подхождам към въпроса по-скоро шегувайки се. Както и да е, мисля, че тези неща с имената са маловажни. Аз лично с най-голямо удоволствие бих взела името на човека, когото истински обичам (не съм го срещнала още, но знам, че ще е така). И всъщност ще бъда горда, че освен всичко друго, ни свързва и обща фамилия. Така че наистина - зарежете тези подробности.
7. Съгласна съм с 1 и 4, а номер 3 - що за селски разсъждения!!! Отиваш като снаха. Никъде не се ходи сега да живееш с цялата рода и да ти се бъркат в живота. Ако мъжът ми дойде да живее при мен като зет, тогава той ли приема моята фамилия??? Сега хората се събират за да живеят заедно.
8. Ако отношенията ни с настоящия ми приятел стигнат до брак, аз също не бих искала да сменя фамилното си име, след като се омъжа. Причината е, че с моя приятел сме в страхотни отношения, много се обичаме и уважаваме, но с неговите родители сме във война. И такива клетви съм чувала и обиди, че никога няма да приема да съм с името което е неговото семейство. За мен тези хора са мъртви и сенки от миналото и никога не бих ги допуснала до себе си, камоли да взема името им.
9. Няма значение в какви отношения си с фамилията му, с него, и т. н. Това приемане на чужда фамилия САМО ПО СЕБЕ СИ е неправилно. Не е правилно нито аз да приема тяхната фамилия, нито той моята.
Детето трябва да носи имената и на двамата - на майка си и на баща си.
Всеки си решава за себе си, за мен е това. :) :)
11. 10, може и да има по-важни неща, но в случая темата е за това.
Не съм съгласна, че това е дребна работа... живота ни е съставен от такива дребни работи... виж темата "живея с прасе". И те са се взели по любов, нали? И дете имат, създадено с любов. И в един момент се стига една жена да казва, че живее с прасе, и не намира изход от ситуацията... Ама какво, "дребна работа", това да е проблема :(
13. Не съм си сменяла фамилията, децата ми носят фамилията на баща им. Когато и тримата не ме слушат, се обръщам към тях на фамилно име и им казват да ме слушат! :))) Снаха ми взе фамилията на брат ми, но му разказва играта. Не е щастлив, какво като носи негово име? Коментарът на номер 3 е забавен.
