Аз ли убих баща си?
преди: 4 години, 8 месеца, прочетена 1876 пъти
Баща ми се оперира преди повече от 10 год. от доброкачествен тумор на простатата. Малко по-късно му махнаха и аденом на дебелото черво, но казаха, че има още полипи. Предписвали са му някакви лекарства, които той не пиеше. В някакъв момент е направил микроинсулт - един или повече. Не знам точно, защото каквото и да са му казвали лекарите, той искаше да скрие диагнозите си от майка ми и мен. Така допреди 5 години. Тогава започна да изпитва затруднения да движи десния си крак. Постепенно започна да ходи все по-трудно. Отидохме с него в Александровска болница, лежа там в неврологията няколко дни и го изписаха с диагноза: начален стадий на Алцхаймер. Двете диагнози трябва да са били правилни, защото той вече беше започнал да проявява признаци на деменция и го накарахме да пие редовно лекарствата, които му предписаха невролозите. Отидохме и на гастро-ентеролог за полипите, но отказаха да му направят отново колоноскопия, защото вече беше над 75 години и казаха, че нямало да издържи изследването.
И стигаме до онзи ден - денят, в който той почина. Не неочаквано, защото състоянието му много се беше влошило особено през последните 6-7 месеца. Вече почти не можеше да се движе, беше много отслабнал и при всяко хранене се задавяше или просто не е могъл да преглъща нормално, имаше рефлукс и болки в пранопровода и гърба, освен болките му в тазобедрената област. Аз усещах, че това не е само Алцхаймер, защото тези болки едва ли можеха да се свържат пряко с деменцията. Явно е вече е развивал и рак, може би с метастази. Поне така мисля, след като изчетох разнородна информация в интернет, защото нямаше как да го заведем до болница, а лекарите едва ли щяха да се навият да го изследват след като вече беше станал на 82 години...
Та онзи ден, е хапнал две парченца сутринта и е получил някакво тежко вътрешно къркорене. Така разказва майка ми. После е получил нещо като препадък или задушаване. Когато аз влязох в стаята, се беше свлякъл от дивана, на който седеше. Може би още да е бил жив в този момент, не знам. Опитахме се да го вдигнем да седне пак, но не можахме, защото беше много отпуснат. Аз реших, че се е задавил и започнах да го тупам по гърба, наведох го напред и се опитатах няколко да притисна в областта на диафрагмата както се оказва първа помощ при задавяне. Той повърна нещо, не мога да кажа съзнателно или като спонтанна реакция на организма от движението и натиска. И повече не дойде на себе си. След още няколко опита да го върна някакси към живота, разбрах, че е късно.... После дойдоха лекарите и потвърдиха смъртта му. Но аз не мога да спра да се самообвинавам и просто не ме напуска мисълта, че може би, в желанието си да му помогна, съм направила нещо погрешно, с което съм ускорила края му. Може би можеше да поживее поне още малко, ако не се бях намесила, а просто бях изчакала лекарите. Или ако не се бях опитвала да го местя и го бях оставила да лежи в позата, в която се беше отпуснал на дивана... Не знам, нямам опит с тези неща, въпреки че съм посещавала курс за спешна помощ, но явно не успях да приложа както трябва знанията се оттам, когато се наложи на практика...
Моля ви, кажете ми какво мислите и бъдете искрени!
Мнението ви ще ми помогне много, независимо дали ще ми кажете, че аз съм го убила или не.....

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 4 години, 8 месеца hash: 1c8f4ee20a

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Абсурдно е да се самообвиняваш за това. По тази логика лекари, които са учили и прктикували с десетилетия, трябва да живеят в постоянна вина, ако изпуснат някой пациент. Направила си каквото можеш в една безнадеждна ситуация. Изобщо не си имала правилен избор - ако не беше направила нищо, щеше да си мислиш, че с бездействието си си го убила. Ако го беше позиционирала по друг начин, щеше да смяташ същото. Когато времето дойде, всички сме безсилни. Баща ти е живял в агония и, според мен, освен мъка, е нормално да изпитваш и облекчение, че болките му са приключили. Не знам с какво щеше да допринесе да поживее още малко. Колко? Няколко дни, месец? Мъката и за него, и за семейството му щеше да е еднакво силна. Отишъл си е на солидна възраст, обичан... няма за какво да се обвиняваш.

 

...

преди: 4 години, 8 месеца hash: a7023b2412

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Моят баща почина в ръцете ми – буквално. Няма да изпадам в подробности, само ще ти кажа, че в последните му минути се молех да свърши, та да се отърве, затова и аз имах някакви угризения, е не, че съм го убила, а защото съзнателно пожелах да умре. После си казах – защо се терзая? Съвестно изпълних синовния си дълг, грижих се за него повече от десет години, винаги го придружавах при престоите му в болница, обслужвах го след операции... И какъв ли живот щеше да е, ако беше прескочил трапа – страдание и все по-силни болки, а и за колко – за ден, за седмица, за месец? Не се тормози, нямаш никаква вина – гледай напред и си спомняй хубавите моменти с баща си.

 

...

преди: 4 години, 8 месеца hash: 3a230ab0ef

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

3.   Да поживее още малко? Ти на това живот ли му викаш? Човека е достигнал една хубава възраст, водил е живот в който си е угаждал и не му е пукало много много. Ти не си виновен за нико не го и помисляй! Направил си всичко, което е по силите ти да му помогнеш, така де не може да звъниш на линейка всеки път, когато някой се свлече от дивана.

 

...

горе^

преди: 4 години, 8 месеца hash: 5699302e32

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Когато на човек му дойде, каквото и да правиш...

 

...

преди: 4 години, 8 месеца hash: ab51d53135

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

5.   Твърдо, твърдо НЕ, НЕ и НЕ!!! . Нямате и грам вина за случилото се. Бог е прибрал душата му, а тялото му знаете къде е положено. Простете си, облекчете психиката си, отървете се от черните си мисли и продължете баща ви е във вас/ДНК/ и живее, чрез вас.

 

...