Споделена история от Семейство |
Нарцистичен баща
преди: 3 години, 2 месеца, прочетена 1363 пъти
Здравейте! Трудно ми е да започна своята история, но се надявам да успея да си разкажа това, което ми тежи.
Когато бях на 6 години, майка ми замина в чужбина.
Една сутрин се събудих, нея я нямаше. Тогава със сестра ми сме имали благоразумието да не питаме баща ми, който месеци наред ходеше като буреносен облак, какво точно се случва.
В началото, бабите ни ни гледаха, помагаха вкъщи и готвеха, но тъй като и те си имаха своите грижи и собствени къщи, в един момент цялата домакинска работа остана за нас със сестра ми.
Тогава, а и сега, той е беше до мозъка на костите си работохолик- ставаше в 5 сутринта и се връщаш в 19 вечерта, говореше постоянно за работата си, живееше за нея.
Когато се прибереше, очакваше да сме сложили масата и да го чакаме, за да вечеряме заедно. От мен и сестра ми, която е 2 години по- голяма, се очакваше да слушаме по цяла вечер за проблемите му на работа, за колегите му, а на дежурния въпрос "Какво правихте на училище? " ние трябваше да отговорим " Нищо, особено. Всичко беше добре. "
Ако не дай си боже имахме някакъв проблем и сглупяхме да споделим, се почваш едно крещене и обиждане, че сме смотани, че му носим само проблеми, а той и без това си има много. Затова ние бяхме изрядни на училище и аз, и сестра ми бяхме отличнички. Защото той така или иначе често ни крещеше и ни обиждаше- защо нещо не е изгладено както трябва, защото печката не гори/ тогава имахме камина/, защо яденето е безсолно, защо не сме и мила някаква чиния и прочие. Само аз знам колко пъти ме е овиквал цяла вечер, а как мразех да крещи с пълно гърло, защото не съм успяла да разпаля камината.
Аз бях на 9, сестра ми на 11 и общо взето и двете ни беше страх да се прибираме вкъщи. Имало е и дни, в които не е бил мърморещ и крещящ, но те са били толкова малко, че едва ги помня и най-лошо беше, че никога не знаехме какво ще бъде. Как беше положението зависеше дали е имал или нямаш проблеми през деня. Никога не ни е казвал, че ни обича, никога не ни е показвал, че ни подкрепя, аз всячески се опитвах да му докажа, че заслужавам моят родител, моят собствен баща да ме обича и да се гордее с мен. Само дето така и не се получи. С нас, той се хвалеше на колегите и познатите си, какви били неговите дъщери, как се били справяли и какво добро семейство сме. Реалността беше друга. Да не забравяме, че никога нямахме лично пространство, всяка вечер като си лягаме нахлуваше при нас, нямаше телефонни разговори без да говори през теб. Когато се чувствах уязвима и се разплачех на някой филм, или сестра ми, ни се подиграва ше, че сме слабачки, че не можело току така да плачем и да не сме се показвали на хората.
Сестра ми се интересуваше от психология много по- рано от мен и ми каза, че той е нарцисист, че затова не може да обича, да подкрепи, да те научи как да се справяш с емоциите си, защото той самият не е способен. Имаше логика, защото е дете на разведени родители с много караници и драми и силно авторитарна родителска фигура майка, но не исках да повярвам.
Защото на 19 г. се бях опитвала да го накарам да види, че аз съм достатъчно добра, постоянно жертва щастието си, за да му се доказва. За да му докажа, че не съм дефектна, както винаги ме караше да се чувствам.
И в момента изпитвам постоянна изначална вина, страня от конфликти, по - скоро защитаване на своята позиция, защото всеки път се връщам мислено към миналите разправии с него и се чувствам беззащитна. Не се чувствам комфортно в отношенията си с другите и постоянно търся някаква външна валидация.
Имаше време, когато правех всичко за другите и не можех да изброя пет неща, които правя за себе си. Никой не ме познава наистина.
Сега, съм се дистанцирала от приятелите си и се опитвам да разбера как да продължа напред? Как да си създам свои ценности и да се науча да получавам валидация от себе си, а не от другите? Как да се отурся от миналото и от вината?
Едно объркано момиче на 19 г.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 3 години, 2 месеца hash: a34c715f02 |
|
1. Моят баща беше нарцис в болестно състояния, имах ужасно детство и най-вече тийн години.
Не си сама, има безброй като нас.
Забрави всичко, защото нарцисизмът е болест - психично отклонение, както шизофренията например. Гледай си бъдещето, знам че е трудно, но това в начина.
|
| преди: 2 години, 10 месеца hash: 5407a92ffd |
|
2. Леле, и аз имах същото детство с подобен баща. Но мислех, че няма други такива случаи. Стараех се всичко, свързано с мен да е добре - училище, домакински задължения, бях тиха и изпълнителна, само с отлични оценки, но винаги имаше за какво да се крещи и обижда. И сега - години по-късно изпитвам истински ужас от него и винаги ходя само с придружители на гости. Да добавя, че от най-ранна детска възраст чувах, че женското дете е боклук дете и бях обиждана за чисто физически недостатъци, с които съм се родила. Нещо, което сега от позицията на времето ми се струва чудовищно. Но той ми е баща и съм простила, просто все още не мога да преодолея страха. И още нещо: това ме направи пробивна и успешна в живота, но и тревожна е неспокойна във всяка една ситуация. С една дума: осигурен живот, на окйто не мога да се насладя.
|
| преди: 2 години, 10 месеца hash: eeb034cede |
|
3. Двете коментирали и авторката - то че бащите ви са били с психични отклонения е ясно, но пък нищо не казвате за майките си? Защото в крайна сметка те са тези, които са се събрали с ненормалници, че и са родили от тях. В случая на авторката жената просто изчезнала, спасявайки себе си и зарязвайки децата си. Което чак ми се струва невероятно- не пише дори, че им е липсвала или са имали някакъв контакт след това?
|
| преди: 2 години, 1 месец hash: 1926bff428 |
|
|
