Споделена история от Семейство |
Личностен проблем заради семейна драма.
преди: 2 години, 7 месеца, прочетена 1111 пъти
Здравейте,
От това, което ще Ви напиша ще прозвучи така сякаш родителите ми са ужасните хора и може би в известен смисъл е така. Може би, през повечето случаи са имали сравнително добри намерения, но наистина поведението им нанесе върху мен огромни вреди на емоционално и личностно ниво, така че Ви моля за съвет защото наистина не знам как точно да се чувствам спрямо тях.
На 20 години съм. Завърших училище преди година и половина и от тогава животът ми сякаш върви постоянно надолу, поне нещата, които започнах да изпитвам като възрастен се отразиха жестоко на мен и на моето възприятие върху света. Когато бях ученик изпитвах същите или сравнително идентични емоции, но тогава потушавах всичко с учене и в борба за това да постигна най-мечтаната си, почти фикс-идея, цел: да уча в чужбина в елитен университет. Ходех на олимпиади, състезания и какви ли не други щуротии, защото се бях фокусирал върху кариерата си, а и защото в известна степен това ме разсейваше от страничните ми чувства и емоции, но не заминах, защото майка ми не ме пусна заради COVID-19. Отделно се нуждаех от нов старт в живота, исках да срещна нови хора, да се освободя от тази тягостна обстановка вкъщи (в апартамента има 6 камери поставени от пастрока ми и е просто ужасно, защото на практика почти никога, никого не съм можел да поканя у нас, именно заради това. Слава Богу, в стаята ми няма камера (дано)).
Та сега на въпроса. Когато съм се родил, майка ми била с мъж, за когото се оженила, но с когото се разделила няколко месеца след сватбата, по негово желание. Имало е много драми между семействата на майка ми и неговото и поради тази причина, аз съм се превърнал в изкупителна жертва между двете семейства. Тъй като майка ми останала сама, тя решила да ме остави на моята баба, при която съм живял 6 години. Баба ми обаче беше страшно авторитарна и контролираща жена. Тя започна да нарича семейството на биологичният ми баща "княжевци" (защото живеят в Княжево и според нея това е много "забутан" квартал, при положение, че самата тя не живее в София, а в Сандански, който е на дъното на географията, но това е друга тема). Та, от съвсем малък тя ми говори, за моят биологичен баща сякаш е чудовище и ужасен човек, но най-ужасното от всичко е, че постоянно ме сравнява с него. От съвсем малък ми обяснява как цялото им семейство било плешиво и аз също съм щял да оплешивея, как всички там имали много високи диоптри и аз съм щял да бъда като тях (тя ми представяше концепцията на това да нося очила като "княжевски ген" и го изкарваше като най-лошото нещо на света) и постоянно ме наричаше "княжевска жилка", неспирайки със сравняванията ми с тях. Тъжното беше, че дори и майка ми правеше същото. Та, дори и сега да осъзнавам, че подобни квалификации не са били нещо наистина сериозно или обективно, сякаш подсъзнателно имам в себе си заложено чувството, че съм повреден по някакъв начин. Развивам сериозни хипохондрични състояния, в които си казвам, че ще ослепея и постоянно си дърпам косата и си я гледам за да проверя дали оплешивявам. Често пъти се чувствам като низше същество, по-скоро: биологически повредено същество, отколкото като човек и не знам какво да правя със себе си относно това. Много често се чувствам депресиран, защото през главата ми минават тези мисли и сякаш просто искам да спра да съществувам.
Майка ми си има друг мъж, който на мен ми се явява пастрок. Та пастрокът ми не е точно лош човек, но и с него не се разминах без никакви проблеми. От майка ми той има две деца. Събрал се е с нея, когато съм бил на една годинка и от съвсем мъничък винаги, когато се скарам с него, по някаква причина, той се опитва да ми втълпи идеята, че благодарение на него майка ми имала мъж до себе си и че ако не бил той, аз съм щял още да си вися на Сандански, при баба ми, и никога нямало да дойда в София. Посягал ми е многократно (но и своите деца много е бил, така че това не е строго специфично за мен), хващал ме за косата и ме е влачил към банята за да си избърша пода след като съм се изкъпал. Веднъж ме хвана за врата, заби ми главата в един гардероб и почна да ми удря шамари, обяснявайки ми как съм най-нисшето същество на планетата. А последният ни скандал беше преди няколко месеца, когато отново тръгна да ми налита на бой и когато казах, че ще се обадя в полицията, той се разкрещя, напсува ме, каза че съм му съсипал семейството и каза, че всички вкъщи сме "путки" и че без него сме щели да бъдем "нищо". Знам, че по това, което казвам звучи като да е ужасно лош човек и насилник, но според мен не е лош човек, но може би за насилник бих се съгласил, че е. Упражнявал е многократно емоционално насилие, а и физическо такова(веднъж даже каза "аз не ви бия за да ви възпитавам, а за да ми олекне), също така много пъти се е опитвал, сякаш дори несъзнавано от самия себе си, да ме "манипулира", че ако той си тръгне аз ще съм едно голямо нищо и само аз и майка ми сме щели да загинем без него. В последния ни скандал ми каза "ти по-добър баща от мен няма да намериш", което може би е част от извратената му представа за това, че аз по някакъв начин искам, търся баща или че имам нужда от такъв. Аз съм на 20 години, до сега не съм имал нужда от него и се надявам да не стигна до това да имам нужда от него, за нещо повече от това да ми заеме тиксо, 5 лв или тетрадка А4. Може би един от съществените му проблеми се корени в това, че аз не го възприемам като баща и не го чувствам близък.
Майка ми е много студена жена и голям материалист, никой в семейството ми не показва афекция и привързаност към другия в смисъла на топли жестове и междуличностна интимност, а по-скоро близостта в семейството се изражда повече в система от награди и наказания или поне мен са ме възпитавали по този начин. Когато бях малък постоянно ме наказваха да пиша наказания за почти всичко възможно, да си вдигам ръцете на стената и независимо, че бях отличник в училище, майка ми повтаряше как оценките ми са подарени. Поради тази причина израснах доста студен и дръпнат в емоционален план (иначе съм екстровертно настроен). Положително качество на моите родители обаче е, че са отговорни. Плащат за университет, обучение, телефон и от материална гледна точка никога няма да оставят децата си в състояние на мизерия.
Та не знам, очаквам някакви съвети поне... Когато казах на майка си за проблемите си тя ми каза "Намери си психолог и ще ти дам пари за него"
|
