4. Психолог съм, според мен трябва да посетиш колега. Аз лично това лято станах свидетел как блъскат дете с 160км/ч и ситуацията беше такава, че няма как да разбера дали детето е оживяло. Даже писах тук, че не знам какво да направя и как ще го преживея. Аз съм и шофьор, и родител и просто знаех, че това няма да ми се размине без последствия. Още на следващия ден усетих как ме наляга тревожност, не исках да шофирам, не исках да се возя, не исках децата да ги возят. Знаех, че е нормално и трябва да си дам време, но знам и динамиката на тревожността, и че ако остана в това състояние за дълго ще си позволя да спра да шофирам активно, ще развия избягващо поведение, например ще спра да ходя на семинари, за да не пътувам, но съзнателно ще имам други доводи- няма смисъл, нямам време. Ще се разболявам психосоматично преди плануваните пътувания. Абе, Подсъзнанието ми ще ми помогне да избягвам тревожността, то има всякакви начини, особено когато е "в опасност ", човек може да се самосаботира до безкрай. Тази тревожност така или иначе няма как да изчезне, може да я отбягваме, да я потискаме временно, но тя ще се покаже пак, и пак. Ето как например, когато аз реших да си дам време, така или иначе бях на почивка и бях предположена да не шофирам, да не се возя, да не пращам децата на гости, след няколко дни започнах да чувствам тревожност при пресичане, дори на неоживени места и генерална относно децата (да не паднат, да не се задавят, изгубят). Мъжът ми ми каза, че се държа налудничаво сякаш дните им са преброени. Разбираш ли, понеже избягнах тревожността от шофирането, тя се появи в други близки теми. Тук е границата между страха и фобията. Страхът ни пази живи, той е здравословен. Полезно е да те е страх да караш в с 160км/ч. Фобията е ирационален страх. Не е полезно да те е страх да пресечеш пуста улица, на която не се виждат и чуват автомобили. Аз знам как работи подсъзнанието, и че колкото повече бягам от тревожността, толкова повече я подхранвам, знам какво е избягващо разтройство и как скоро ще започна да си вярвам на доводите ще спра да ходя на семинари, защото няма смисъл, ще спра да планувам пътувания, защото всичко така или иначе се обърква. Тоест подсъзнателно ще рационализирам поведението си, чрез този защитен механизъм съзнанието ми ще е спокойно, че е "правилно". Защото другото е да осъзнавам, че имам ирационален страх, ама тогава ще трябва да се "прежаля" и да правя нещата, от които се страхувам. Понякога това "прежалване" е толкова трудно, че изобщо не го допускаме като вариант и за да се защитим, за да не ни се наложи да го преживеем, ние използваме защитни механизми- изтласкване, рационализация, проекция и др. Все начини да се лъжем и самосаботираме. Ако тази динамика, която описах продължи, аз ще избягам все повече преживявания и все повече ще живея в света на фалшивите си доводи, свят, в който ако тръгнеш на път лоши неща ще се случат. При агорафобията - свят, в който ако излезеш от стаята ще умреш. При страх от провал - свят, в който със сигурност няма да успееш, с каквото и да се захванеш. Ние не можем да живеем в такъв фалшив свят, нито близките ще ни позволяват, обществото дори може да ни отхвърли. И какво става в подсъзнанието? Ако се изправи срещу страха ще умре, ако не го направи също (древен инстинкт, ако нямаш племе-умираш), не му остава друго освен да се разболее. Ще си кажа грубото сравнение, защото е на място - никой не рита умряло куче. Ти ако имаш автоимунно заболяване, личностно разтройство, генеративна тревожност, социална фобия, клинична депресия, ако получаваш паник атаки кой изрод ще има претенции да се изправиш срещу страха, кое общество отхвърля болен, дори сам на себе си можеш да простиш "Аз не правя това, защото съм болен човек и не, че не искам, аз вече не мога." И подсъзнанието си е свършило работата отлично - тревожността е избягната, смъртта е отложена. Ако продължа сюжета ми, година след година отбягвам все повече живота, нали казахме вече не пътувам никъде, отказала съм хубава работа, защото до там се пътува, понеже тва не е рационално съм решила, че шефът изглежда гаден, или че нямам опит (пък всъщност имам), че не е за мен тая хубава работа, няма да ми е хубаво, няма да се справя, колегите няма ме приемат. После ще забележа, че близките ми нещо ме избягват. Нали в тоя сюжет аз не знам, че моята тревожност кара всички наоколо да са в необясним дискомфорт. Ще се изолирам от хората, ще се затворя. На 60, най вероятно ще смятам, че животът е само тревожност, стрес, болести и зли човеци, които не ме разбират т.е.ще живея в собствен фантазен свят. Сигурно смътно ще помня, че като млада съм видяла инцидент, това ще ми се струва най-малкия проблем в живота ми. Ако се подложа на психоанализа и терапевт открие кои са тригърите на моята тревожност, той ще прозре, че генеративната ми тревожност, депресия, психосоматичната ми болест обслужват вторична полза "да не шофирам, да не пътувам ". За това много полезен е въпросът - ако страхът ми е приятел, или тревожността какво хубаво правят за мен. Защото подсъзнанието е водено от инстинкт за оцеляване, то е добронамерено, във всички случаи на саботаж има вторична полза и фобиите, и зависимостите, и психосоматиката са всъщност опит да справим и да продължим живота. Нещо като по-малкото зло от гледна точка на подсъзнанието.
Всъщност това, което работи, единственото, което е дългосрочно решение е "прежалването", ако щеш смирението, приемането. Например при агорафобия, човекът е бил тревожнен в големи пространства и тълпи, след години отбягване може да излиза от блока си, без да се отдалечава, защото мисли, че ще припадне, ще получи паник атака, или даже ще умре. След време ще спре да напуска стаята си. Единственият начин да се справи е като се "прежали", като си каже "Еми, майната му, аз ще мина пред другия блок, ако ще и да умра. Тоя риск си струва пред живота в страх." Това е, което прави терапевтът, докарва човека до готовност да се прежали. Страхът не изчезва, слава Богу. Просто се учим да го предоляваме, когато трябва и това даже започва да ни харесва. Този човек ще мине пред съседния блок и няма да умре. Утре ще влезе в магазина и пак няма да умре. И на концерт пак няма да умре. Дори няма да получи припадък или паник атака, защото не е възможно, когато сме с повишено кръвно налягане, нали изключвам губенето на съзнание от силна физическа болка и подобни екстремни условия. Но за да се прежали, трябва да е приел тревожността, да е разбрал как го обслужва, кое я предизвиква, кое е рационално и кое рационализира, каква е динамиката на тревожността (защото хората си мислят, че тя ще изчезне без среща със страха, или че могат да си живеят и така, трябва да се знае, че състоянието прогресира, днес ако е трудно, утре става страшно, с времето ужасяващо и немислимо), трябва още доверие и безопасна среда. Аз се качих да шофирам с придружител в спокойна обстановка, на малки разстояния, после имах нужда за да се успокоя още повече да отида на курс за оказване на долекарска помощ. Около 2 месеца ми отне да се разсее тази тревожност, 2 месеца ми беше предизвикателството да не искам да карам и да се напъвам да го правя пряко волята си. Просто само така подсъзнанието ми можеше да разбере, че няма реална опасност. Трябваше да се прежаля, че пак може да ми се случи нещо страшно на пътя, но сега съм подготвена да помогна и да предпочета риска, пред това бягам и да си отглеждам болест.
Ти сам прецени дали имаш нужда от психолог, от психиатър, или ще опиташ сам. Искам да обърна внимание на безсънието, защото не го ли оправиш всички функции на мозъка страдат и никаква терапия няма да е успешна, включително самоосъзнаването. Психолозите нямат право да изписват лекарства, така че психолог или психиатър, зависи в момента от това, дали можеш да си оправиш съня без медикаменти. Има хубави хипнотерапии за сън, хранителни добавки (5htp, мелатонин (10мг) преди лягане, либрето), физическа активност, йога и медитация за сън, чай от маточина, мляко, знаеш. Пък и да пиеш известен период сънотворни, АД и подобни изобщо не е краят на света, както го изкарват. Важното е да не е чашката, ако питаш мен.
|
