Споделена история от Семейство |
Баба и дядо ме мразят
преди: 11 години, 9 месеца, прочетена 3359 пъти
Здравейте на всички! От известно време разглеждам този сайт и сега се реших да пусна своята история. Надявам се, че може би ще намерите какво да кажете.
Аз съм момиче, на 17 години, от голям град. Имам брат, който е със седем години по-голям от мен. Майка ми и баща ми, като много други родители, заминаха да работят в чужбина. Това се случи преди 4 години. Брат ми вече беше студент, но в друг град. Аз останах при леля за няколко месеца. На нея обаче й предложиха много добра работа в Англия и тя се премести, при което аз бях подхвърлена при баба, от страна на баща ми. Ъм, не бяха леки месеци. Всичко, което родителите ми и леля ми ми позволяваха да правя, тя го приемаше за неприемливо. По нейните стандарти трябваше да излизам само за училище и да се прибирам веднага след часовете. Ставаха големи скандали, накрая майка ми и баща ми решиха да ме преместят при дядо. Там беше пълен кошмар пък, освен че пак бях като затворник, налагаше се и да чистя, готвя, пера (на ръка, защото нямаше пералня), да гладя (с ютия от памтивека), да пазаря, да плащам сметки и т.н. Всичко беше върху мен. А отгоре на всичко стареца ми мърмореше за всичко, все грешно правех нещата според него.
След няколко месеца получих нещо като нервна криза, дядо се поуплаши, обади се на нашите и те разбраха, че няма как да остана при него, прекалено голям тормоз си беше за една тийнейджърка, която и без друго си е раздразнителна. Преместих се при чичо, но те с чинка имат три деца и бяхме много нагъчкани всички. В него период майка ми се прибра за малко в отпуска и видя какво е положението в чичови. Бях голям товар за тях, чувствах се и аз неудобно, като пречка. Което пак малко по малко рушеше психиката ми, каквото беше останало от нея.
След известно време баща ми се прибра за близо месец. Продаде апартамента и купихме къща в близост до баба. Оставиха ме да живея сама, разчитайки на това, че съм близо до роднина. Ако има проблем, мога да разчитам на нея... уж.
Тази жена направи живота ми ад! Заедно с дядо, сякаш се обединиха срещу мен. Непрекъснато говорят някакви глупости на нашите. Лъгаха ги какво ли не. Че съм им вдигала скандали защо са идвали у нас, че съм ходела пияна в тях, че съм се напивала и съм спала на двора, че са видели пет момчета да идват у нас, че съм липсвала с дни от вкъщи, че... Какво ли не! И всички тези неща са неоправдани, пълни измислици. Не пия алкохол, не се дрогирам, не правя и секс. Само дето пуша, но нашите знаят за това и го приеха. Имат ми наистина голямо доверие, но малко или много тези неща, които разправят баба и дядо рушат това, което съм градяла с години. Никога не съм била проблемно дете. Е, имам малко емоционален характер, който спомогна да не се разбираме с баба и дядо, но никога не съм постъпвала неуважително към тях. Нито съм ги обиждала, нито съм им крещяла, нито нищо... Но вече просто изпадам в дупка и ми е трудно да се справя. Постоянно съм в стрес.
Чудя се какво ще е следващото нещо, което ще измислят. Чудя се кога ли нашите ще им повярват. Постоянно се страхувам да не допусна грешка, която ще е пагубна за доверието на родителите ми. Тоест тези стари хора в толкова много неща ме обвиниха, че сигурно ако направя една малка грешка и нашите може и да им повярват.
Не издържам! Просто усещам как започвам да рухвам, все по-често плача ей така, дори да не е станало нищо в момента. Просто си плача като малко дете. Чувствам се ужасно крехка. Чувствам се и сама. Имам приятели уж, но като че ли те не ме разбират. Не взимат присърце болката ми, мога да им споделя, изслушват ме в мълчание, но след това нищо не ми казват освен "Спокойно, всичко ще се оправи". То хубаво ще се оправи ама кога? Кога ще свърши това цялото мъчение? Остават ми още 2 години в гимназия, не мога да се преместя в друг град просто ей така.
Училището ми е хубаво, елитно, разбирам се със съучениците си, с преподавателите, получавам добри знания... Няма защо да си тръгвам от този град.
Но баба и дядо ме съсипват и без да съм им в къщите. Нашите заемат моята страна и ми вярват, но баща ми все по-често ме разпитва за това какво правя и то с подробности - с кого излизам, къде ходим, какво правим, колко време сме заедно, този човек какъв е, за какво сме си говорили, някакви ей такива неща. Все по-често се интересува от нещa, свързани с мен, които преди не ме е питал. Явно приказките на старите хора започват да му промиват мозъка.
Предполагам, че няма как да ми помогнете на практика, но може би ще споделите как се справяте или сте се справяли със слухове по ваш адрес, може да измислите някаква тактика за защита на психиката... Знам ли и аз?
|
